Българското МВР е все още с Ленин на шията

20141008_174658ТОВА НЕ ПРОСТО ПОРТРЕТ НА ЛЕНИН- ТОВА Е ПОРТРЕТ НА ЛЕНИН, КОЙТО ВИСИ НА СТЕНАТА НА ЕДИН КАБИНЕТ В СТОЛИЧНАТА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ В НАШИ ДНИ!

Спорът между студентката Борислава Латинова в нападателната позиция на обвинителка ( в тандем с нейния баща) и една анонимна до преди ден полицайка е на път да претърпи обрат в очите на общественото мнение, а и на друго ниво. Какво нещо е информацията, когато я има – чудеса може да направи, преобръщайки един „спечелен мач”!

 

Все още спорът е формално в плоскостта на класическия цуг цванг: дума срещу дума. Полицайката Нели Върбанова напусна анонимността и се защити след почти седмица мълчание и игра на криеница от страна на МВР. Някъде по началническите върхове явно са прозрели истината за истината като най-добрата политика.

 

Урокът за параноичните началници би трябвало да е ясен: прозрачността и откровеността са силно оръжие, когато си прав! А когато мълчиш и оставяш другата страна да говори, печелиш само негативите, които се надяваш да заметеш под килима на мълчанието.

 

С появата си пред телевизионната публика полицайката спечели по точки с поведение и дори с аргументи, макар да няма официално заключение дали тя наистина е извършила унизителен обиск на Борислава Латинова на публично място. Косвените доказателства са в това, че Латинова крие (поне) две много важни обстоятелства: че има полицейска регистрация и че се представя пред публиката с подставено лице на мястото на истинския й приятел, който също е регистриран в полицията за предишни деяния. Няма как полицейската служителка да си „измисля” факта за регистрирането на Латинова за кражба в миналото.

 

От намек на полицейски началник, който се застана пред телевизионните камери днес заедно с полицайка Нели Върбанова, става ясно, че полицията вероятно разполага и с видеоматериал от мястото на събитието, който никак няма да бъде от полза за обвинителката и тя може да се превърне в обвиняема за клевета и набеждаване.

 

Защо всичко това изплува едва седмица след зрелището със сълзите на Латинова, наводнило българското медийно пространство, е въпрос към полицейските шефове. Но той не е единствен, ако разширим обхвата на питането.

 

Нормално е всеки, които се чувства подведен от Латинова, да потърси също някакво обяснение (да не кажа и „оправдание”, че се е поддал на една необяснима за здравия разум на този етап манипулация). Това обаче е най-лесната линия в този сюжет.

 

Трудното е друго и то е свързано с осмислянето на общата картина. А в този мач МВР никак не е победител- от разгласения случай с пияния граничен полицай, убил бебе в едно българско село с автомобила си, до премълчавания все така случай ( освен в ivo.bg и тук-там другаде в интернет) с колективния арест на 8 септември сутринта в центъра на София при полицейска засада, поръчана от руското посолство.

 

За разлика от шума, който се вдигна около ( и от Борислава Латинова, която дори не е била задържана), за арестуването на няколко български младежи, обвинени, че са написали истината за съветската окупация на България със спрей върху най-големия символ на тази окупация в центъра на българската столица, цари полицейско и медийно мълчание.

 

Да припомня в едно изречение: след като е бил сформиран специален екип от цели 10 души, който да дежури всяка нощ в Първо районно управление на МВР (по настояване на руското посолство, както признава пред арестуваните по-късно едно от лицата в униформа ), на сутринта на 8 септември са били заловени български момчета и момичета със спрей в ръце пред най-видния жалон на съветската окупация в София.

„Жалони на робството” нарича съветските монументи в България в свое писмо до българските медии преди повече от 10 години не друг, а най-именития между авторите на скулпторите и орелефите на този монумент професор Любомир Далчев.

Ето няколко извадки от знаменитото му послание.

В-к „Труд”, 28 юли, 2004 г.

Проф. Любомир Далчев
ЖАЛОНИТЕ НА ПОРОБИТЕЛИТЕ

„В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.

Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Варна стана Сталин и улиците по селищата (бяха) прекръщавани с имената на комунисти, българи и руснаци. Това бе на първо време и също недостатъчно. Започна изграждането на паметници по цялата страна, за да се изтъкне и възвеличи „любимата партия” и хората, които я ръководят. И не само българи, но и руснаци, които дори нямат нищо общо с нашия народ и история. Това беше най-важното и належащото за режима. Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище. А същите тези лидери с настървение рушаха нашето минало и култура.

 

И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.

Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите.

С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.”

При арестуването и задържането с белезници пред въпросния жалон на съветското робство на две оковани българки полицаите отправили пожелания да бъдат изнасилени от цял отбор футболисти и да нямат деца. Държали им псевдоисторически и политически речи как нямало да ни има като българи и сме щели да говорим на турски сега, ако не били „освободителите” ( от 1944 г.!). В самия участък полицаите се обръщали помежду си на „другарю”, а (поне) един от тях признал, че поръчката за дебненето и ареста идва по линия на руското посолство.

Потърпевшите са подали жалба, но към нея и във връзка готовността им да свидетелстват няма нито медиен, нито управленски, нито политически интерес.

Как точно да стане скандал, че да се чуе гласа на свидетелите що за политическа полиция на подчинение на руското посолство си имаме?

Може би ще помогне медиите и началниците в държавата ( нали между тях има заявени „антикомунисти”!) все пак следното доказателство за несъстоялата се декомунизация и десъветизация на българското МВР. Доказателството виси на стената на един полицейски кабинет под формата на портрет на Ленин.

 

Виси не другаде, а в Софийската дирекция на вътрешните работи. А след като точно там си виси без проблем, защо да не си стърчи и възхвалата на Сталин и неговата вероломна окупация на България в центъра на София, нали така!?

 

 

 

 

Иво Инджев още в:

Архив