“Омъжествяването” на българските младежи в казармата изплува предизборно като риба с корема нагоре в блатото на носталгията по “стария ред ” и дисциплина

Поради очевидна липса на явна заплаха от емигрантска вълна и застой в информационните поводи за насъскване срещу “циганската престъпност” в момента от ВМРО се връщат предизборно към друга кауза със значителна подкрепа сред консервираните български носталгици  по казарменото общество: възстановяването на наборната служба. 

На тази партия й се услади увеличаването на електоралната подкрепа за нея през последните няколко години като резултат от гласовития си език на омразата към митичните мигранти и реалните проблеми сред ромската общност, демонизирана като престъпна ( за разлика от българската, която “патриотично” ражда гении на кражбата на цели банки за 4 милиардна лева ). Разнообразявайки репертоара си в това отношение хората на вицепремиера Каракачанов вадят от нафталина на досегашния си неуспех да прокарат в парламента скъпа и сложна за реставрация на едно загърбено минало идея да се върне задължителната набора служба.

Причината? Няма такава. Не могат да я формулират извън общите приказки за дълга, защитата отечеството и на факта, че става дума за присламчване към едно българско мнозинство от привърженици на отживелицата, според която истински мъж се става само в казармата. 

Проблемът на лансиращите популистката идея за възстановяване на задължителното изпращане на българските младежи в казармата имат голям проблем, който не си признават. Той е във факта, че няма “мотив за престъплението”.  Тук едва напоследък започва официален разговор за руската заплаха. Точно тя е основната причина за трите бивши съветски колонии край Балтийско море да не могат да се откажат от мобилизиране на малобройното си население, както и за Швеция, да се върне към тази практика след 7 годишен експеримент с доброволното служене в казармата.

У нас всякакви супер патриоти от една страна искат да сме като Швеция ( любим пример за всякак вид успехи на фона на собствените ни комплекси на оставачи в ЕС ), но в същото време за нашите свръх родолюбци е анатема да споменават опасността от руска военна интервенция – например в контекста на наистина галопиращата милитаризация на анексирания от Русия полуостров Крим, превръщан в бързи темпове в огромна военна база на едни ракетен хвърлей разстояние от България.

Внушението, че лошият Запад ни е накарал да си разтурим хубавата, голяма наборна армия също не издържа аналогията с една съседна Сърбия. Тя трудно може да бъде заподозряна като “слуга на Брюксел и Вашингтон”, но прецени през 2011 г, че е по-добре да има професионална, отколкото по-малко ефективна и по-скъпа наборна армия. Защо у нас онези, които са във властта, се оплакват безадресно, че в България тази трансформация е довела до провал в националната ни сигурност, а в Сърбия се е случило обратното, е въпрос с понижена трудност. Неговият отговор се крие в напъните да се извлекат пропагандни дивиденти по схемата “ние отговаряме само за успехите” ( ако има такива). А за смаляването на армията като единствен резултат от реформата – ако това е вярно- трябва да отговарят онези, които са се провалили в осъществяването на този проект, работещ добре в други държави.

Спекулиращите с идеята завръщането към казармения период от живота на страната внимателно избягват да споменават Русия и в обратния смисъл – че там се води все по-откровен разговор за бремето на наборната служба и изоставането й от изискванията за боравенето с високотехнологични оръжия, с каквито не всеки Ваня от село или от градските гета може да се справи.  

“Трогателна” е тезата на нашите патриотари и по повод предсказуемата подкрепа за реабилитиране на всеобщото принудително призоваване в казармите на младежите сред бившите военни и запасняците. Носталгично упражнение се подкрепяло от носталгичните по собственото си минало организации на запасните офицери и сержанти в България. Че какво друго да се очаква от тях – да се отрекат от своята същност ли? Попитайте изпокрилите се на завет от вятъра на презрението и гонението срещу създаваната от тях масова “наборна” агентура кадрови офицери от тайните служби на комунизма, повечето проспериращи в бизнеса, че и в администрацията, дали не биха реабилитирали явното статукво на своите  тайни командни функции при първа възможност. Няма ли да получите същото единодушно съгласие? 

Колкото до популярната в селско – работническа България през социализма максима за пряката връзка между мъжествеността и казармата, заимствана и от опита на воювалата многократно през първата половина на 20-ти век България, предлагам да бъдат питани жените ( за самите младежи, подлежащи на евентуално насилствено  “омъжествяване”, да не говорим) що е то за тях истински мъж. В рамките на правдоподобната шега бих казал, че меката сила на жените инстинктивно, но твърдо им нашепва предпочитанието мъжът да бъде командван у дома, вместо на плаца от друг мъж. 

Но в рамките на сериозното ми обосновано предположение съм сигурен, че жените избират мъжете си не по това, дали са били научени на дисциплина и подчинение чрез маршировка и прочее методи на принизяване на мъжката индивидуалност в името на военното “единоначалие”, а по (жертво)готовността на мъжа да служи на плаца на всекидневната война за стабилно семейство, подсигурявайки на съпругата си пожизнена опора за отглеждане на общите деца. 

Спекулантите по въпроса трябва да попитат и младежите, на които сега е представена  привилегията да избират дали да надянат униформата – на едни им харесва, а на други ни най-малко. Защото във връзка с последното е добре известно правилото според което, веднъж дадена привилегия, трудно се отнема без гняв и съпротива от страна на ощетените. 

Пробвайте да се откажете доброволно от горницата на повишената ви заплата или от мобилните си телефони, компютрите и прочее благини на модернизацията и ще разберете за какво става дума, ако иначе се правите на учудени. Като гледам какви брадати млади мъжкари, възмъжали и без “школата на казармата”, се разхождат наоколо, мога да гарантирам истински бунт на тяхната мъжественост срещу опитите да бъдат вкарани насила в мелачката на характери, каквато е задължителната военна служба. 

Проповедниците на идеята да се “ поправи политическата грешка”, която била направена с въвеждането на професионалната армия, пледират за това с откровен акцент върху думата “политическа”. Това си признават Каракачанов и компания, от която изхвърлиха поради сблъсък на претенциите за вътрешно коалиционно лидерство инициатора на тази удобно за предизборно логаритмуване идея Сидеров. 

Питам също хипотетично: ако процентът на подкрепата сред населението за връщането към масовизацията на военната служба беше обратния на често цитирания от дейци на ВМРО 71 на сто в полза на такава крачка назад, то дали партията щеше да “прозре” ползата от възстановяването на миналото или щеше да предпочете да се качи на вълната на съответното мнозинство и да заклейми при това положение “реваншизма” на онези, които не разбират тънкостите на професионализацията на въоръжените сили?

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: ttps://nova.bg/news/view/2019/09/16/262833/отново-в-казармата-ще-върнат-ли-наборната-служба-от-2021-г

Share on Facebook

Последни публкации

Веждито пак издаде Началника си, неговото второ Аз
септември 16, 2019
By Иво Инджев
Малинка в Холивуд, малиновка у нас
септември 15, 2019
By Иво Инджев
Оръжието за масово уволняване на журналисти, нарочено като “плурализъм”, удари на ( дялан) камък
септември 14, 2019
By Иво Инджев
Кандидатите за кметове да отговорят ще продължават ли да пазят монументалното реноме на съветските окупатори
септември 13, 2019
By Иво Инджев
Русофилите, уж 80 на сто от българите, реагират както при свалянето Живков: нямат сигнал за “въстание” от Москва и си мълчат
септември 12, 2019
By Иво Инджев

Книги

Иво Инджев още във

Архив