Смислените моменти всъщност са три и половина – пропуснах съвместната декларация меджу правителствата на Иван Костов и Любчо Георгиевски, която отпуши междудържавната комуникация, и, донякъде само, българската реакция около „мини“ гражданската война с албанците от 2001 г.

Няма значение колко версии е изкарал Филип Димитров. Важното е едно – ръководителите и представителите на „национално отговорните“ служби винаги са работели против добрия дух в отношенията ни с Македония и в полза на сръбската и гръцката кауза там. И до ден днешен е така, когато о.з. Телериг/Кардам/(не помня третия пиздоним) и о.з. Иван (Карлсон Каракачанов) и ред късогледи журналисти, които им дават трибуна по всеки „македонски“ повод, правят всичко възможно да саботират и истеризират нормалния диалог с Македония. За момента ползата от това е единствено за Гърция, а вредата – изцяло за България и за Македония.

Няма значение какви са македонците и колко „странна“ е държавата и държавната им идеология. Иде реч за българската политика и българския подход.

В тази политика има два единствени смислени момента – признаването на Република Македония от правителството на Филип Димитров и отказа на Желю Желев да се хване на сръбско-гръцкото хоро за нова подялба на Вардарска Македония – ако си спомняте имаше една среща на Желев, Милошевич и, ако не ме лъже паметта, Мицотакис от гръцка страна, където имаше доста смущаващи предложения от Белград и Атина.

Няма значение дали жителите на Републиката днес ще са ни благодарни или не. Най-вероятно няма да са, но каквото и да правим, трябва да го правим преди всичко с мисъл за себе си и собственото си бъдеще, а не за чужда благодарност.