// В помощ на безпомощните пред мощта на лъжата за освободителната окупация

В БЕСЕДКАТА

В помощ на безпомощните пред мощта на лъжата за освободителната окупация

На Червената армия – прослава, а за убитите от нея българи и таврийски българи – забрава

АВТОР: ГЕОРГИ ЧУНЧУКОВ

Дебатът продължава: Червената армия окупаторка ли е?
В диспута „за” или „против” паметника на Съветската армия в София, проведен на 9 септември тази година в пилотното предаване „Удавете водещия” на една от националните телевизии, който е идентичен на диспута „Червената армия освободителка ли е или окупаторка?”, Иво Атанасов, говорител на движение „Русофили”, заяви: „Фактът, че в България няма убити от Червената армия българи, показва, че тя не е окупаторка.”
Ето обаче какво пише самият Георги Димитров – кумирът на българските комунисти, в писмо молба до Сталин и Молотов две седмици след 9-ти септември 1944 г.: „… някои военнослужащи (червеноармейци – б. м. – Г. Ч.) в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже(к.м.-Г.Ч.). В с. Див Дядово, Шуменски район е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия.” (ЦДА, ф. 146б, оп. 2, а. е. 1765, л. 165 – 10). Явно писмото молба не е трогнало кремълските властелини, защото убийствата на българи от червеноармейци продължават. Доказателства за тях привежда историкът изследовател проф. д-р Диню Шарланов в книгата си „История на комунизма в България”, том I, стр. 245: „… към септември 1946 г. от съветски войници и офицери (…) са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. Списъкът не е пълен и вероятно се отнася само за 1946 г. … Убитите жени са на възраст от 18 до 23 години …” (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а. е. 423, л. 8, 37; а. е. 424, л. 5 – 17; а. е. 312, л. 4; а. е. 325, л. 4; а. е. 315, л. 2; а. е. 424, л. 7 – 11)
Сега ще се спра на едно събитие от българската история, което също опровергава казаното от Иво Атанасов. За него почти не е писано и говорено. И сега малко се пише и говори. А трябва! За да не се забравя трагичната съдба на таврийските българи, дръзнали да напуснат родните си места в Таврия (област в Южна Украйна, Приазовието) и да се заселят в своята прародина България. Това се случва в годините 1942 – 1944. Тези таврийски българи са наследници на българите, преселвали се в пределите на Руската империя след всяка руско-турска война. Георги Раковски в книгата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите” предупреждава преселващите се българи да не напускат родните си земи, защото нищо добро не ги очаква в Русия. Таврийските българи през 1942 г., по време на германската окупация на западните територии на Съветския съюз, в които е и Таврия, пишат прочувствено писмо-обръщение до цар Борис III с молба да ги приеме в царството си. Писмото е връчено от младия и даровит писател Мишо Хаджийски, предводител на българите от Таврия, а и от цяла Украйна. Цар Борис III откликва на молбата . Първите таврийски българи пристигат в България в края на 1943 г. Заселени са и оземлени в Добруджа и Лудогорието. Този процес на изселване и заселване продължава до средата на 1944 г. Успелите да се доберат до прародината си България са над 2000 души. Точният им брой е неустановен и неустановим. Посрещнати са от местното население като братя и сестри. Радостта им е неописуема. За съжаление тя е краткотрайна – за по-малко от година. След окупацията на България от Червената армия по заповед на Сталин започва връщането им обратно в СССР. Изпълнението на операцията е възложено на органите на Червената армия. Активно им помага новата комунистическа власт. Укриващите се таврийци са издирвани, преследвани като дивеч, залавяни, включвани в списъци и депортирани. Част от тях са убивани още в България. За съдбата на връщаните обратно има различни версии. Две от тях са най-правдоподобни – изпратени в лагерите на ГУЛАГ или натоварени на шлепове и издавени в Черно море. Която и от версиите да е вярна, случилото се е чудовищно. Обвинението срещу таврийците е, че са родоотстъпници и изменници на СССР. Излиза така, че „фашистката” българска държава се проявява като любяща майка, а комунистическата – като мащеха убийца.
Но нека сега да оставим да говорят живите свидетели на събитието, архивите, книгите, вестниците. Тази година в Добрич бе издадена книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” – малка по обем, но уникална по съдържание. 85-годишният автор Атанас Марков е човек родолюбец с будна гражданска съвест. Самият той заявява, че не е писател и най-малко изследовател историк, но че все някой трябва да отрази и опише събитието за поколенията от гледната точка на съвременник и свидетел. За него най-точно отговарят думите: „Поэтом можеш ты не быть, но гражданином быть обязан.” Авторът се спира подробно на изселването и заселването на таврийските българи в България, като онагледява фактите с архивни документи от Държавен архив – Добрич. Става ясно, че за условията по онова военно време българската държава си е свършила много добре работата по посрещането и настаняването им. Акцент в книгата представлява подбуждането и организирането на депортацията на таврийските българи обратно в СССР. Още в предговора авторът слага пръст в раната: „Тук, на родна земя, ги настига дългата ръка на бащицата Сталин, „Бащицата на народите”, чрез щиковете на звездочелите Альошковци …(к.м.-Г.Ч.). Това, което съм събрал и написал е една малка част от голямото и срамно за властващите тогава български комунисти събитие, което е предизвикано от чужда окупационна армия, започнала вече да се нарича двойна освободителка, най-усърдно подпомагана от новата тоталитарно-комунистическа ОФ власт. България е окупирана страна, след едностранното, безпричинно и без никакъв повод обявена й война от СССР на 5 септември 1944 г.”
След това въведение в темата Атанас Марков продължава: „След първия сигнал за връщането на таврийските българи обратно в СССР, даден с телефонограма от 22.XI.1944 г. и други указания, започва събирането на изселниците в сборни пунктове по околийските центрове, предимно в казармите, където са настанени щабовете на Червената армия.
С активното съдействие на новата ОФ власт (разбирай БКП) след преврата на 9.IX.1944 г., Червената армия на маршал Толбухин като окупационна войска се разпорежда тотално в царство България. Вестта за насилственото завръщане на таврийските българи обратно в пределите на СССР достига до всички. Започва, доколкото това е било възможно в ония условия, съпротива – нежелание да бъдат депортирани. Укриват се в добри хора, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни. Окупаторите, изпратени от бащицата другаря Й. В. Сталин и неговите български лакеи и послушници си знаят интернационалните задължения – вън чуждите граждани, (съветски крепостници без лични документи) съветски родоотстъпници, изменници на родината.”
След това Атанас Марков се позовава на съвременници (част от тях комунисти), преки свидетели на трагичните събития.
Йордан Боев, роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево (Добричко), където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и други. Та нали и те бяха българи(к.м.-Г.Ч.), носещи същите обичаи като нас.
…Пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.” Йордан Боев продължава: „Аз съм преселник от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа, да се срещна с хора от моето родно село Чамурла, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехеме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.”
Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г., от с. Добрево: „…През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”
Слави Тодоров, роден през 1925 г., от с. Росица, Добричко, си спомня разговор на баща си с таврийски българи: „Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”
Не е възможно във вестникарска публикация да бъдат представени свидетелствата на всички очевидци. Но две не могат да бъдат подминати, защото чрез тях съпреживяваме трагиката на разкъсването на създадените връзки между таврийските българи и местното население. Ето ги.
Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше красиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта(к.м.-Г.Ч.). Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”
Илия Иванов Гюров, роден през 1926 г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: „Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. Арестуван бил в самата класна стая… и отведен за депортиране от органите на Червената армия. Този учител се е казвал Милчев. … Целият клас, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.”
И накрая ще приведа и спомена на самия автор Атанас Марков, роден през 1927 г.: ”Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на ЖП линията при гара Юг… ЖП гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде? На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ…”(к.м.-Г.Ч.).
Авторът Атанас Марков в книгата си използва като източници на информация и вестници. Той се позовава на вестник „Про-Анти”, брой 35, 2005 г., като пише: „Български „Катин”, тук във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ е паднал самолет. Изровена е била огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са били докарани 40 човека, конвоирани от органите на Ч. К., разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия(к.м.-Г.Ч.). Децата и жените са ги отправили за СССР.” (Интересен факт е, че през 1978 г., за да не пречи на ловната резиденция „Воден” и на обслужващото я летище, село Воден е премахнато. Днес не съществува на географската карта. На събор в началото на септември тази година бивши жители на селото и техни наследници са решили да направят подписка за връщане на имотите им и възстановяване на селото ).
Колкото и парадоксално да е и вестник „Дума” отразява тези събития. Атанас Марков отбелязва: „На 10.VIII.2002 г. вестник „Дума”, брой 183 (орган на обновената БКП, вече БСП, с автор Александър Миланов) излиза с обширен материал на две страници за съдбата на таврийските българи, дошли у нас през 1942-1945 г. и насилственото им депортиране от окупационната Червена армия – пролетта на 1945 г. Историческите истини са такива. Те не могат вечно в тъма да останат. Все някой ден виждат бял свят.”
Да, така е! Потулваните исторически истини рано или късно излизат на светло! И колкото по-рано, толкова по-добре. На светло излязоха вече чрез архивни документи пораженията, нанесени на България от присъстващата в нея Червена армия и във финансово-стопански план: 82 млрд. лева за издръжката й за три години и четири месеца, загуба на суровини, селскостопанска продукция и др.
Червената армия има и други агресивни действия срещу суверенна България, макар и преди да я е окупирала и да не е била във война с нея – бомбардировките на населени места в Североизточна България веднага след 22.VI.1941 г. и набезите на черноморския подводен флот по българското крайбрежие, причинили поражения на търговския ни и транспортен флот, причинили и човешки жертви. Но това е друга тема.
Очевидно е от гореизложеното, че Червената армия пряко е избивала невинни българи и косвено – чрез ръцете на българските комунисти , получили властта си от нея на тепсия.
Нека Иво Атанасов коригира информацията си, че в България няма убити от Червената армия българи. Червената армия пък трябва да получи заслужения си статут на армия окупаторка. А за паметниците на армия окупаторка, естествено, няма място в страна, която уважава себе си и сред народ, който има достойнство. Става дума за около 150 монумента на територията на страната ни по данни на председателя на движение „Русофили” Николай Малинов. За съжаление липсват знаци на преклонение пред жертвите на червеноармейците – българи, в това число и таврийски българи. Оказва се, че на окупаторите се отдава прослава, а избитите от тях българи получават забрава. Не е само срамно, и позорно е!

Забележка: Книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” се намира в библиотека „Дора Габе”. Заслужава да бъде прочетена! Предстои представянето й.

Share on Facebook

Discussion

28 коментара for “В помощ на безпомощните пред мощта на лъжата за освободителната окупация”

  1. […] е публикуван за първи път в сайта на Иво Инджев ivo.bg Share this:FacebookTwitterEmailPrintСвежоLike this:LikeBe the first to like this. By Aldin […]

    Posted by На Червената армия – прослава, а за убитите от нея българи и таврийски българи – забрава | Гражданска инициатива за демонтиране на паметни | декември 30, 2012, 13:39
  2. […] е публикуван за първи път в сайта на Иво Инджев ivo.bg Share this:FacebookTwitterEmailPrintСвежоLike this:LikeBe the first to like this. By […]

    Posted by На Червената армия – прослава, а за убитите от нея българи и таврийски българи – забрава | Гражданска инициатива за демонтиране на паметни | декември 30, 2012, 13:39
  3. Бих искал някой да издаде у нас тази книга: Женщина и война, Алэн Польц. После можем да си поговорим за “освободителите”.

    За ползващите руски ето линк: http/royallib.ru/book/polts_alen/genshchna_i_voina.html

    Posted by Б.Павлов | декември 30, 2012, 13:57
  4. И ние в моето село осъмнахме със съветските освободители.Аз бях на 8 години.Сутринта и аз с кака отидохме пред общината да ни сипят чорба войниците от казаните.Нямаше усмивка и живот във войниците,бяха уморени и безразлични.Бяха от съветските републики-с дръпнати очи.Седях в селото две нощи и един ден.Хората не се радваха на освободителите.Изпратихме ги до края на селото и възрастните хора се върнаха.Когато войнишката колона отминаха около стотина метра се чуха два три изстрела и ние,хлапетата,се уплашихме,но по-големите хукнаха да събират гилзите за да свирят с тях.И ние тръгнахме.И какво видяхме-два гроба край пътя на които имаше по едно кепе с червена звезда.След години пътят се премести и гробовете се загубиха.Възрастните хора казваха,че вземали конете,че закачали млади жени,че се напивали и гърмели.

    Posted by simeon234 | декември 30, 2012, 14:11
  5. Интересно, какво след този разтърсващ текст ще ломотят червените кратуни -псевдоисторици със съмнителни “професорски” звания? Да не са знаели тези факти, таварищите? Знаят ги, знаят ги, но как да ги споменат във фалшификациите си, като само на монголоида със шмайзера дължат кариери, депутатски кресла, привилегии, лапачество половин век, че и досега!
    Нека свестните журналисти, учени и граждани да настояваме този трагичен ден да бъде почетен като Ден на таврийските българи-жертви на комунистическите изверги!

    Posted by stambo | декември 30, 2012, 14:34
  6. Твърдението на Иво Атанасов е далеч от истината. Казвам го като човек, чийто род е пострадал от “братушките” – става дума за мародерство и последващ, по случайност неуспешен, опит за убийство на дядо ми.

    Posted by antropos | декември 30, 2012, 15:11
  7. Благодаря, Иво че говориш за тези събития. Това е изключително важно за нацията.

    Posted by gg2 | декември 30, 2012, 16:12
  8. Posted by Борис Петров | декември 30, 2012, 17:55
  9. Изключително тъжно четиво. Азиатската сган която е представлявала червената армия не заслужава паметник в центъра на София. Да сведем глави пред паметта на таврийските българи и да се помолим за душите им. Нека този блог свети като фар и да пръска светлина в мрака на пост-комунистическата измама в България. Нека едно ново поколение в близко бъдеще, поколение обучено във водещи университети на Европа и САЩ, а не във Симеоново и Руски университети и школи на КГБ поеме кормилото на държавата за да я има България. България като независим и достоен член на ЕС. Държава с неземна красота и плодородна земя, която не заслужава ботуша на Путин и на петата му колона. Амин! Светли празници на автора и на читателите на любимия блог!

    Posted by Генко Гешев | декември 30, 2012, 18:17
  10. В коя държава комунистите не са се изявявали като диваци и варвари (както се бил изцепил “героя от Лайпциг” за фашистите) особено като вземат властта и не са изтребвали с милиони своите сънародници?!
    Проклети да са!!!

    Posted by SURVIVOR | декември 30, 2012, 18:35
  11. Господин Инджев,
    Защо не създадете в сайта си рубрика, “Премълчаната истината за “освободителите”, с линкове към четива като текста на г-н Читаков или спомените на г-жа Полц (които са потресаващи точно колкото “Иди и виж” на Елем Климов).
    Мисля, че в своя сайт Милен Радев също е публикувал спомени на съветски войник за победоносното “освобождение” на Германия. Мащабите на зверствата, извършени от съветската армия там ние не можем да си представим. Изключително важно е днес, най-после, да научим за тях.
    С уважение,
    Б.Павлов

    Posted by Б.Павлов | декември 30, 2012, 19:14
  12. Може да си купите книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” от тук:
    http://www.knigabg.com/index.php?page=book&id=28436

    Posted by NKoev | декември 30, 2012, 19:21
  13. На 9 отомври 1944г. Чърчил и Сталин се срещат в Москва, в Кремъл.Двамата дискутират така наречените „сфери на влияние„ в Европа след края на войната. На тази среща Чърчил предлага следното, меко казано вулгарно разпределение на влияние в проценти.
    Румъния: Русия 90%, другите страни 10%
    Гърция: Великобритания съвместно със САЩ 90%
    Югославия:50% / 50%
    Унгария: 50% / 50%
    България: Русия 75% / другите страни 25%
    Сталин прави само една корекция. задрасква процентите за България и написва: „Русия 90%, другите страни 10% „
    Знам че това е малко встрани от темата на статията, но всъщност има връзка при положение че се говори за Хитлеро-фашистка окупация за времето когато България е подържала един изключително труден неутралитет, но все пак неутралитет в периода от 1941-44г.Всички приемат че Нацисткото управление е диктатура и страните които са завладени от Германия по време на войната се смятат за окупирани страни. След като България със съдействието на платените от СССР професионални революционери като Г. Димитров, В. Коларов, Г. Дамянов/за който мисля дори че е бил съветски гражданин/ и още хиляди комунистически функционери и терористи финансирани от Съветското посолство в София, заедно със шумкарите щедро снабдяване с оръжие от същия този СССР.Едновремено с това страната ни както се вижда по горе е подарена на руснаците от т.н. „велики сили„ и т.н.
    След като България е завладяна от една тотаталитарна държава, каква друга да бъде , ако не ОКУПИРАНА.

    Posted by meteor | декември 30, 2012, 19:26
  14. Преди има няма два-три месеца случайно видях по някакъв(от онези казионните,които също толкова случайно вклчвам) тв канал как мутрата се възмущава от това, че му довели за снимка …. Адриана Скленарикова. “Да, ама не!” Тя е прекалено светла? Виж, ако му бяха довели отново мангалопохожа и негопохожа Цеца от сръбско, щеше да е съвсем друго.
    На мутра му дай чалга, мангалщина и ски писти. Последните са особено актуални сега. И рая им трябва, за да им пускат по един ден в началото на сезона аванта по влековете и лифтовете. Същите съоръжения, които зафеодалиха от същата тази рая като, даже бетер даалиите и кърджалиите преди.
    Та дали тези трагедии разиграли се с нашите сънародници биха впечатлили мутрата скиор, пардон -футболисто-тенисист, опа щях да пропусна да сложа отпред НАЙ-ДОБРИЯ в Галактиката!
    Та дали биха!? Аз знам! А вие!?

    Posted by sans changement | декември 30, 2012, 19:56
  15. Иво Инджев е един сбръчкан от злоба американски платен писач!

    Posted by Красимир | декември 30, 2012, 20:34
  16. И паметника, и руските орди да ги стигнат всички мъжки клетви!

    Posted by Живко боев | декември 30, 2012, 20:35
  17. Докато в България има немски войски, колкото и малко да са били, те са пазарували с български пари (макар и фалшиви) и не са вършили никакви зверства. Но след 9 септември настава някакъв кошмар, грабежите и изнасилванята са били ежедневие (това го знам от разкази на баба ми.
    Преди половин година гледах един много интересен дебат. Какво би станало с България ако не бяхме минали на страната на СССР. Според някои България щеше да загуби много по-големи територи от Югославия

    Posted by иван | декември 30, 2012, 20:41
  18. Красимир е един съвсем безплатен русофил, с опъната като тъпан (от добрина) кожа.

    Posted by Kirov | декември 30, 2012, 21:49
  19. @ИВАН
    За какви загубени територии от Югославия говориш??? А да си чувал нещо за “Западни покрайнини” в Югославия (останали сега в територията на Сърбия)???

    Posted by инж. Симеонов | декември 30, 2012, 22:28
  20. @Борис Петров,
    Благодаря Ви за помощтта, г-н Петров:)

    Posted by Б.Павлов | декември 31, 2012, 00:13
  21. @ANTROPOS

    Явно е било повсеместно. В моя род историята е била същата…

    Posted by torsion | декември 31, 2012, 04:36
  22. Истинското име на Красимир всъщност е Грозимир.

    Posted by DimYan | декември 31, 2012, 13:39
  23. Красимире, не знам дали си красив или грозен но явно няма много гънки – яко ти го е изгладила болшевишката пропаганда – бягай в твоя рай Северна Корея при Ким!

    Posted by SURVIVOR | декември 31, 2012, 16:46
  24. Красимире, за мозъка и акъла ти говоря…

    Posted by SURVIVOR | декември 31, 2012, 16:47
  25. Всеки непредубеден българин, който прочете това забележително историческо изследване на Георги Чунчуков за избитите от Червената армия наши сънародници, непременно ще се убеди, че стърчащият в центъра на столицата позорен Паметник на Сталинските окупатори е безпрецедентно в световната история национално предателство на Боко и фалшификацията ГЕРБ!

    Posted by Петър Драгулев | декември 31, 2012, 21:56
  26. “Хидрата на контрареволюция та” туй е болшевишко нововъведение. Връзват трима гръб в гръб и ги блъскат във модата. За пръв път приложено към царските офицери. Изобщо големи изобретатели са били това красно армейците, водени от НКВД.

    Posted by Chavo | януари 2, 2013, 11:05
  27. Фактите говорят ,че окупира този,който има армия, за сведение след 1941година НЯМА ,нито югославска армия и държава, нито гръцка!
    Все пак 1944г. НЕ e 1918г., самите Гърция и Югославия са освободени(окупирани) ,макар и временно от АНТИхитлеристките съюзници -СССР,САЩ и Англия!
    И дали някой от тях(съюзниците) би се отказал от завзетите от техните армии територии, за които са платили с кръв и загуба на материални средства!?!?!?!
    ЕДВА ЛИ!!!
    Аз не бих го повярвал!
    Явно съм познал в своите предположения , защото това се случва и в действителност.
    А вие ,какво бихте предположили???
    Сигурно не бихте повярвали на комунистическата пропаганда , или греша???

    Posted by До ИВАН | януари 8, 2013, 15:48
  28. “Другарят” Иво Атанасов “забравя” , че НЕ е важно дали Червената армия е дала жертви на българска земя ,за да я припознаем като окупатор , важното е ,че тази армия е отговорна за смъртта на 50 000 българи, част от тази отговорност е и унищожаването на таврийските българии ,за които разказва и ГЕОРГИ ЧУНЧУКОВ в своята книга.
    Освен за смъртта на десетки хиляди , РККА е отговорна и за финансовият колапс на царство България, отделно са грабежите и посегателствата над “обикновените” българи.
    Ето това прави РККА КОЛОНИЗИРАЩ окупатор – отговорността за живота на толкова много българи и финансовото ОГРАБВАНЕ България за издръжката й!
    Къде ти плана Маршал на “гадните” капиталисти от САЩ , друго си е братушките да те “сурвакат” с няколкогодишен държавен бюджет и унищожаването на “само” 50 000 души!
    Просто няма база за колаборационно комунистическо сравнение!

    Posted by болшевишки колаборационен предател(БКП) | януари 8, 2013, 16:15

Post a comment

Иво Инджев още във

Архив