АКО НИ МИРИШЕ ОТКЪМ ГЛАВАТА, ДОКОГА ЩЕ МЪЛЧИМ КАТО РИБИ?

ВИЕ СТЕ С РУБРИКАТА” В БЕСЕДКАТА”

И така, докъде бяхме стигнали в събеседването?

Припомням: напуснах националния телевизионен ефир на 8 октомври 2006-та. Тогава, като водещ на публицистичното предаване на Би Ти Ви ” В десетката”, зададох въпрос: вярно ли е, че президентът Георги Първанов е получил луксозна недвижима собственост като подарък от оръжейния търговец Петър Манджуков, собственик на социалистическия всекидневник ” Дума” и носител на ордена ” Стара планина” (връчен му от същия Първанов за “заслуги” в отношенията с Русия). Истеричната реакция на държавния глава подсказа на всички мислещи хора, че има над какво да се замислим. Пришпорени, шефовете на телевизията започнаха да се замислят ден и половина по-късно. Без да се замислям, напуснах.

Още година и половина след това-замислете се, моля. Нормално ли е, през цялото това време да няма нито един публично оповестен опит да се провери каква е истината? Ако въпросът за подаръка на Манждуков е толкова тъп, защо негово държавно главичество изобщо си даде труда да реагира ( повече с нападки срещу питащия, отколкото с аргументи)? И защо в гневната декларация на обидената височайша особа от същия този 8 октомври 2006-та не беше казано ясно ” не, президентът не е получил мезонет от Манджуков”, а любознателните граждани се препращаха към справка с декларираното имотно състояние на сърдития Първанов?

Това бягство от ясно дефинираното отрицание се повтори буквално, когато ловецът Първанов попадна в капана на медийните разкрития за вълчия му излет по време на национална трагедия? ” Бил съм в гората, но не съм стрелял”, заяви той с опънато лице, прикривайки следите си с уклончиви отговори. Съответно обслужващият персонал мете и маза след него.

Все някой трябва да яхне метлата. Лесно е да се занимаваме само с белязаните 200 лева на корумпирания лекар. Ами “незабелязаните” лъжи на законодателите на корупцията? В лично качество президентът Първанов в това отношение е обобщаващ образ на лъжливостта на властта и има повече мажоритарно-законодателна отговорност за будалкането на народа от целокупния парламент. Не бил информиран за скандалите в МВР, твърди скандално самият той. Дори колегата Велислава Дърева, която събра цялата си злъч да го защити със сатирични контрааргументи срещу подигравките около злополучния му ловен излет по време на национална драма, не издържа и даде в пресата воля на раздразнението си от удобната лъжа за “неосведоменотта” на Първанов по казуса с катастрофалния разпад на държавността откъм “борбата” с престъпността. “Той ли не знае”, изригна във в. “24 часа” Дърева само дни след като самата тя се опита с публицистична еквилибристика да осмее опитите да се търси сметка на забавляващия се с преследване на вълци за неговата хайка по време, подходящо за траур.

Ако ни мирише откъм главата , докога ще мълчим като риби?

Мисълта, че отговорът на този въпрос е важен за всинца ни, ми дава кураж да Ви занимавам отново с казуса, който може и да изглежда като реваншистки вопъл на журналист, уволнен след сблъсък с въпросната глава.

Ако сте зарибени от идеята да търсим отговори, вместо да се мятаме като риби на сухо, нека не позволяваме да ни държт на изкусвено инфорамационно дишане. Да се възползваме от възможностите на информационния поток, който не могат на управляват, както послушните си поданици.

Един колега от уважавана медия ( с доказани успехи в разследващата журналистика) направи светкавично разледване по въпроса дали наистина Георги Първанов е получил мезонет ( или два?) от спонсора Манджуков. Резултатът, само три дни след телевизионния скандал от 8 октомври 2006-та, беше като при положителен тест за спин-съмнението се потвърди на лабораторно ниво,но предпочетоха да го потулят, за да се прикрият срамотиите на носителя на вируса. Каквото и да значи това за бъдещите масови жертви на приносителя на опасния корупционен синдром. Друг колега, от също така влиятелна медия с национален обхват, твърди под сурдинка, че е стигнал до подобен резултат в разследването и до …невъзможността да го направи публично достоянние.

А е толкова просто! Прави се проверка в съответната служба по вписванията за съответния адрес към съответната дата и кой е бил тогава собственик. Дали пък случайно не е подставено лице? Задава му се съответният въпрос за евентулна близост със съответния истински притежател на имота и при съответна лъжа му се търси съответна отговорност.

Обаче страх лозе ( или Лазов-един жокер за разследващите) пази. А също “интереса клати ЕС”, в смисъл, че и най-страховитият за националните ни интереси доклад на ЕС оставя непоклатими личните интереси на началниците, готови да ни жертват заради егоизма си.

Е, да живее 21 век и неговият интернет-интернат за мислещото малцинство, което все пак пробива кордона на самодоволното мнозинство и налаганото от него организирано мълчание, чрез което се опитват да ни “респектират”, маргинализират и неутрализират, докато ни…мобилизират. Може би?

3 мнения за “АКО НИ МИРИШЕ ОТКЪМ ГЛАВАТА, ДОКОГА ЩЕ МЪЛЧИМ КАТО РИБИ?”

  1. Ха така! Всичко може, само трябва истински да го пожелаем. 😉

  2. Здравейте, г-н Инждев!
    Поздрави за начинанието Ви! Радвам се, че мога отново да Ви чуя, тоя път в писмен вид:) Мерси, на Вашия тв-наследник (май и него са изгонили?) Иван Бедров, дето е качил линк към блога Ви. В блог май ще се чувствате по-добре, защото не само написното остава, а и няма кой да го подкастря в името на тая или оная случайно издигнала се “висша особа“. Плюс това човек може да чете и препрочита текстовете на спокойствие, докато иначе ефира… вятър работа.
    Иначе що се отнася до главата и рибите: Факта, че Вие, а и много други, споделяте познанията си и мислите си, означава, че българите по-малко мълчиме, а може би и все по-малко ще сме риби. Проблема обаче според мене стои в друга плоскост. Как да се обединят всички немълчащи? Какви цели да си поставят? Не само в България, а в държави с вековна демокрация хората изпитват страхотна криза на доверие в дъжавността, в институциите. Чувстват се излъгани, онеправдани, прецакани от една всеприсъстваща висока класа, която уж за хората е призвана да работи, ама все някак си само себе си и тесния кръг около себе си вижда.
    България се нуждае от посока, от модел, който да следва. Особено ние, българите, които като нация нямаме интелектуалния потенциал сами да създаваме собствения си образ. За България и българите изхода винаги е бил копиране. Затова, еле пък днес, трудно може да се очаква сами да откриеме правия път. Но за съжаление “правия път“ не е просто и само членството в Европейския съюз. Дълбоко се съмнявам, че ЕС е в състояние да предложи път. Път не просто на България, а път на себе си. Доказателството е самия ЕС. Що за съюз е това? Какви цели има той? Единствения “извоюван“ резултат, до който е стигнал ЕС, е, че се е уголемил количествено. Качествените параметри ги постига всяка държдава сама за себе си, често в люта битка със някоя своя сестричка по съюз. Да не говориме, че и без Брюксел с неговите бюрократи и политкомисари, Германия, Франция, Италия – щяха да са това, което днес са си. Всяка със свойте си проблеми, но и със своите си успехи. Никой не може да накара гората да се разлиства през декември, както никой не може да я спре да се разлиства през май, ако трябва да перифразирам народния гений тип “Гацо Бацов“. Живота си тече неумолимо. На нас ни е дадена възможност, с много усилия и пот на челото, да лекичко да насочваме неговото русло. Това обаче става бавно. Усилията днес, ще дадат плодове след 10-15-20 години. Как обаче да координираме усилията си? Какви цели да си поставиме? От високо държавно ниво ни заливат с некви стратегии, екшън планове и т.н. Но не ни ли предлагаха планове и стратегии преди 15-20 години, например за вътрешните работи? По план настоящия министър на тия работи днес трябваше кротко да инспектира затворите, пълни с остригани престъпници, а не да се чуди как да замаскира кафявото по гащите си, докато по улиците се пукат мутрюшките. Колко стратегии и планове се изредиха? Колко пъти разни сектори биваха преименувани, разкадрувани, премъдрувани? В тоя смисъл да направя една малка препратка към ЕС и неговите планове и стратегии. От Ница или от Лисабон, кой ли ти помни вече, изтече гордия план до 2010 ЕС да стане водещата световна икономика. Това е след има-нема 500 дни… Както числото леко напомня за един несполучил премиер, но сполучил бивш цар, така и резултата ще бъде съвсем различен от намеренията. Дали изобщо е имало някакви си “намерения“? Или просто една камара чиновници са яли, пили и веселили край морето (в Ница или Лисабон), пък то я камилата, я камиларя. Съжалявам, че нямам отговор на въпроса “А сега накъде, Българийо?“, защото е хубаво в края на всеки текст да има зрънце надежда. Пък било то и цялата облята в кръв.
    А иначе за мълчането, май никога не сме мълчали. Проблема по-скоро е, че рядко сме викали, ама в един глас.
    Поздрави и до скоро четене,
    Страшо

    ОТГОВОР:

    Здравейте Страшо,

    Текстове, като Вашият, поддържат вярата ми, че има смисъл да се “прави нещо”, защото има с кого и за какво, все пак и въпреки всичко.
    Замислих се над деликатната Ви забележка за необходимостта от малко повече оптимизъм. И май сте прав. Особено при положение, че определям себе си като щастлив човек в момента, който е благодарен, че има свободата да се радва на прекрасно семейство и да изживява като голяяям подарък на съдбата всяка минута с прекрасните си бебета-на 14 месеца и 4 години. Пожелавам всекиму…
    Друг е въпросът, че личното щастие някак нагарча, ако човек има сетива за заобикалящата го несправедливост. Винаги съм мислил, че освобождаването на робите не може да бъде кауза само на самите роби. В буквалния смисъл, както знаем от историята. Това, обаче, до голяма степен не беше разбрано от водачите на българския преход. Някои от тях така се вживяха в ролята на балканския Моисей, че отблъснаха страшно много потенциални съюзници. Никой няма да може да изчисли в това отношение загубите от “парадигми” като “няма бивш комунист” или дори “ченге” в държава, в която така автоматично се отчуждава поне половината население в активна възраст…Няма нужда да харесваш бивши някакви, но поне не ги прави настоящи врагове, нали?
    Когато един еничар прозре, че с неговата съдба са се изгаврили против и извън волята му на човешко същество и пожелае да обърне ятагана срещу виновниците за това, но “светците” , “непорочните демократи” го отблъснат-какво да очакваме като реакция? Пък се чудим, че били настанали кърджалийски времена, безпътица и триумф на егоизма.
    Както и да е, това е само един аспект от причините за проблемите ни, може би дори и да не е определящ, но определно е пренебрегван при анализа на собственото ни дередже.
    Бъдете жив и здрав и до нови срещи!
    Иво Инджев

  3. Първо – добре дошъл в блогосферата 🙂 Тук се диша много по-спокойно и няма цензура 🙂

    Второ – на мен лично ми е интересно, че разказваш какво точно стана тогава, защото аз изпуснах без да искам въпросното предаване и до мене достигаха само отзиви “защо аджеба Иво Инджев го няма вече”, а си бях редовен зрител на предаването.

    Трето – медиите се мъчат да маргинализират блоговете, но те просто не са осъзнали силата им. Да се надяваме, че когато го осъзнаят ще е прекалено късно за тях да “победят” 🙂

    (Този коментар трябваше да е със седмици по-рано, но тогава не можех да оставя коментар в блога. Предишната тема не ми позволяваше, не знам защо.)

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.