Тибетски як, много як пример

href=’https://ivo.bg/wp-content/uploads/2008/04/ivoo-00521.jpg’>
Някак бързо отшумя новината за Великия ден за Тибет. Обявена бе готовността на Пекин ( или „ Бейджинг”, както в буквален преразказ буква по буква от английски все по-често забелязвам родните набедени „познавачи” да превеждат столицата на Китай в книги, като „Дипломацията” на Хенри Кисинджър и в субтитрите на „Дискавъри” ) да преговаря с Далай Лама за положението в Тибет. Съобщението беше направено от официалната агенция Синхуа. По-късно външното министерство на страната се въздържа от коментар. Който помни, или знае, що е това официална агенция в комунистическа държава, си дава сметка обаче, че сензационните няколко реда няма как да излетят в международния ефир, без да са дозирани до последния микрон от най-високо място в еднопартийната държава. Така че новината със сигурност си е съвсем автентична.
Разбира се на фона на нашите си грижи тук никой не се впечатли особено. Само неколцина (наистина) будни граждани, сред които вечно осмиваният по тази причина Едвин Сугарев, се присъединиха в София към протестите срещу репресивната политика на китайските власти в Тибет. Живеем в дълбока провинция спрямо „ световната мода” по отношение на големите теми от голямата политика. Тенденциите в прашките, сутиените и другите аксесоари на женската разкрепостеност долитат тук най-много с по-няколко години закъснение. Но за общочовешките въпроси, вълнуващи обществата-законодатели в развития свят, пътят до „сърцата и душите” на българин криволичи в повечето случаи с много петилетки закъснение . Той минава през филтъра на местните комплекси, закоравялостта към страданието на ближния и егоизма, който по парадоксален начин беше поощрен тук чрез самозащитната ни реакция срещу насилствената колективизация на всичко и всички..
Това е тема за размисъл в дните, когато на повърхностно ниво изглеждаме като добри християни, втренчени уж в радостта от Възкресението, но всъщност-в писаните яйца и надписаната цена на агнешкото.
Много, ама страшно много ни е далечна съдбата на някакви си тибетци, след като собствената си съдба управляваме както полуграмотен другар научен институт. И пътьом се самосъжаляваме, най-вече за бедността и шампионските успехи в класацията за най-лоши ученици в европейската надпревара по добруване. Накъдето и да се обърнеш, заемаме челни позиции. Най-ниски заплати, най-високо кръвно, най-застрашени от инфаркти, най-заклетите пушачи, най-евтини на пазара на труда, най-скъпи по енергоемкост на икономиката ( включително и „домашната” по показателя пестене на енергия) и разбира се, най-нехайни за състоянието на околната среда (заедно с руснаците, според последни данни).
Обратно-колкото по-добре живее един народ, толкова повече „абстрактните” (според повечето от нас) каузи са му близки. В такива страни демонстрациите срещу парниковия ефект или погазените права на тибетците събират хиляди демонстранти. Този феномен ще да е повлиял на така наречените прагматични комунисти на власт в Пекин. Явно са схванали връзката. Завоят им към открехване на вратата за преговори с водача на тибетското малцинство Далай Лама е почти толкова неочакван, колкото беше помиряването на Египет и Израел. Драмата на Тибет е толкова„вътрешен” въпрос, колкото и трагедията на Чечня. Само дето Путин „реши” казуса в Чечня
далеч по-радикално от Мао, чиито войски разрушиха храмове и изгониха монаси, но все пак не сринаха до основи столицата на една автономна република ( в Грозни, принесен в жертва на олтара на путиновата лична слава, бяха погребани под руините не по-малко етнически руснаци, отколкото чеченски бунтовни жени и деца).
Нека критиците не бързат да се дразнят от сравнението между Чечня и Тибет, Русия и Китай. Да, вярно е, че и в наши дни светът е пълен с несправедливости, много от които носят печата на противоборството от времето на студената война. Конфликтите от втората част на 20-ти век, както отбелязват обективните историци, са всъщност Трета световна война, водена от подставени лица на двете основни суперсили. В тези конфликти, по най-скромни данни, загиват поне 20 милиона души, предимно цивилни. Особеното на състоялата се вече Трета световна е в това, че по-богатите я водят с ръцете и през труповете на по-бодните, но не и на своя територия. Ядреният мир, наложен от паритета на страха, измести бойните полета в така наречения Трети свят. И фактът, че там хората се избиваха с мачете, „Калашников” или дори с бамбукови пръчки и дървени сопи ( както жертвите на „ Червените кхмери”) в Камбоджа, не прави трагедията на загиналите и техните семейства по-малка.
Паралелът между Китай и Русия (а не , да речем между САЩ и Русия, или Китай и САЩ) е интересен с някои от характеристиките на двете най-големи държави на планетата: едната по територия, а другата по население. Русия всъщност, въпреки загубата на земи при рухването на имперската идеология, си остава най-успешния асимилатор на гигантски сухопътни пространства в човешката история. Нейната експанзия на Изток, там, където никой друг не би пожелал да се разширява сред вечно замръзнали „ничии” степи, премина някак без конкуренция. Но с природните си богатства, достъпни в промишлени количества едва в наши дни ( и обработваеми само с помощта на западните технологии), дивите някога простори вече носят дивни дивиденти на техния господар, човекът ( по стечение на обстоятелствата, оказал се предимно руснак). При оползотворяването им излъченото от руснаците ръководство на държавата по нищо особено не се отличава в мисленето си от Иван Грозни, Петър Първи или Сталин-мисли имперски, с категорията на „голямото”, сглобено от превърналата се в национален манталитет саможертва на милиони дребни безгласни човечета, към които се обръщат със зов за помощ само когато става дума за поредната война.
Аналогичен на пръв поглед е случаят с Китай-също огромна държава, която обаче трудно може да бъде обвинена в подобна по мащаб във времето и пространството експанзия. Първо, Китай е несравнимо по-древен. И е единствената самобитна държава с голяма международна тежест, съществувала приблизително на едно и също място от дълбоката древност до наши дни. Без прекъсване. Което дава самочувствието на китайците да се чувстват като първи сред не особено равните на тях други народи (казано почти дипломатично). Но китайците не се възприемат като завоеватели, придобили чрез военна сила териториите, които обитават. Те са по-скоро майстори на „цивилизационния абордаж”, ако мога така да се изразя, като знам как успешно, неусетно някак си за местните, внедряват своите общности в големите градове на Европа, Азия и Америка . Дори в редкия случай в тяхната многовековна история, когато са били покорявани ( от монголците), в рамките на буквално едно поколение превръщат господарите си в „роби” на своята култура и начин на живот. Така че за Пекин международният шум около погазените права на тибетците ( а има и уйгури, изповядващи исляма) е оглушителен източник на небивал дискомфорт в самочувствието им на легитимни властелини на националната си съдба. И при всичко това, а може би именно поради това, в Пекин дават сигнал, че са готови на преговори за евентуално отстраняване на тибетския трън в тяхната пета.
Дали и какви права ще извоюват тибетците, по-добре да не гадаем. Интересното е, че така нареченият международен обществен натиск даде резултат и то в цитаделата на един от най-стабилните режими на планетата, управляващ най-бързо растящата (значима, за да бъде наблюдавана) икономика. Сигурно беше, че Пекин можеше да си настоява на своето без отстъпки, както продължава да прави по-много по-тежкия въпрос за „ единен Китай” в случая с остров Тайван, или както постъпват много други държави по заплетени казуси ( Русия и Япония за Курилските острови, Гърция и Турция за разделения Кипър, Гърция и Македония за едното име на нашите побратими и т.н.). Едва ли упорството до дупка щеше да навреди на Пекин повече от обичайното леко главоболие, което явно е било поносимото близо половин век. Китайското ръководство изглежда реши най-после да се съобрази с факта, че в нашия свят на все по-скачени съдове, преливането от пусто в празно не носи полза, а напротив.
Поуката обаче е, че общественият натиск, дори по каузи, смятани за загубени, си струва усилията. Заради нещо, което хората ( не толкова големи циници като нас), наричат” принципи на съвременната цивилизация”.

3 мнения за “Тибетски як, много як пример”

  1. Ех, ама така като изтрихте “https://ivo.bg/2008/04/27/далай-лама” коментарът ми замина на кино. Верно, едва ли е най-великото прозрение на човешката мисъл, но все пак си бях направил труда да го напиша 🙂

    ОТГОВОР:
    Ако е имало някакво заличаване, “вервайте ми”, не е било нарочно. Посипвам си главата…
    Както и да е, нямам спомен за такова злодеяние, но все пак се извинявам.
    Иво Инджев

  2. Привет,

    имах пред вид, че първоначалният вариант беше една статия наречена “далай лама” и друга “Тибетски як, много як пример”, като в първата беше текстът, а във втората само картинката. Съответно аз прокоментирах текста, но в последствие двете статии бяха обединени в една — тази, в която нищо не бях писал, и така 🙂

    ОТГОВОР:
    Ясно, пледирам само за снизходтелност към скромните ми блогърски възможности…Ако може.Защото блог блога не храни, тежко му, който го има-трябва да го поддържа. И като сбърка нещо, лошо…
    Иво Инджев

  3. Нема нужда от снизнодителство. От мене само възхищение можете да очаквате, е, и евентуално недоволство както в случая 🙂

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.