Спорните спортни постижения на соца

Тази сутрин “Нова тлевизия” излъчи разговор на живо с двама известни бивши български спортисти-с брачната двойка Наско Сираков и Илияна Раева. Те са не просто успешни, но и симпатични. Ако не бяха такива, нямаше да има нужда да се води задочен спор с тяхната теза. Щяха да бъдат много лесна „жертва”.
Проблемът е в това, че дори успешните не успяват да се огледат и да се ориентират наоколо, давайки воля на носталгията си по времето, когато държавата произвеждаше спорт в промишлени количества. Произвеждаше бронетранспортьори в хипертрофирани мащаби ( стотици, ако не хиляди бройки се оказаха годни само за скраб в наши дни) . Произвеждаше спорт, но не е детски колички. Произвеждаше цимент до пълно задушаване на цели селища, но не и детски дрешки. Произвеждаше спортисти, но не и свободни хора. Спираше десетки хиляди българи да пътуват в чужбина, но пращаше по света избрани човекоединици, за да рекламират страната и строя, който ражда бронетранспортьори, но не може да осигури тоалетна хартия на човекоединиците в държавата.
Да, спортът беше една голяма, конска доза инжекция на социалистическото его. Адреналинът и виаграта за Фидел Кастро, Чаушеску, Брежнев , Хонекер и разбира се, за Живков( като споменах Хонекер, разкритията за ужасяващите експерименти върху телата и умовете на спортистите в ГДР са ужасяващи, но тук в България такива неща, естествено „няма”). Само чудеса обаче ли раждаше тази непропорционално голяма спрямо възможностите на икономиката на социализма инвестиция?
Що за чудо е феноменът Христо Стоичков, спортната емблема на днешна България с вчерашната си закваска? Или да не обобщавам заради Ицата? Ами тогава да попитам за така наречените мутри от началото на 90-те, те къде са възпитавани, да не би в гадните капиталистически колежи на Запада? Това ,че днешният Христо Стоичков бие (но не в спортния смисъл на думата) може ли да бъде опростено поради вчерашните му спортни постижения, нито пък трябва да приемем с лека ръка опита му да бие шута на целокупна България чрез ругатни по адрес на всичко българско.
Има и друго. Спортът при „соца”, както обича да се изразява младото поколение, беше една от малкото позволени прояви на дълбоко залегналия в човека и в частност в българина индивидуализъм. Малко парадоксално звучи, защото има и колективни спортове. Но е факт, че желанието за лична изява, плюс уникалната възможност за пътуване по света ( със съответните командировъчни и достъп до недостъпните у дома мечтани западни стоки), беше част от желязната мотивация за вдигане на железа до полуда.Нима „самодейните колективи” по села и паланки, където се пееше и танцуваше като за световно, не бяха стимулирани също от съблазънта г.з път да види? Кой ти друса самодейно хора в днешно време, то от път г.з не остана в България.
В спорта беше убежището на мнозина, които не можеха да се издигат с връзки или потекло. Така Стефка Костадинова, без непременно да познава голяма клечка от ЦК на БКП, се издигна без връзки на световния връх на нейните два метра и кусур, та до ден днешен никой не може да я надскочи. В коя друга област, освен още в изкуството, можеше човек да постигне такива международни висини. В науката, във всеки случай, доста по-трудно. Защото колективистичното общество беше организирано така, че да изолира науката от „вредните влияния” ( като да речем кибернетиката, която обаче се оказа майка на електрониката, а соца изостана генерално, мощно и фатално от Запада). На Запад ученият получаваше информация за постиженията в неговата област с едно натискане на клавиатурата, но тук се изписваха брошури, които пътуваха поединично до родните библиотеки с бързината на Марко Поло от средновековните му плавания. Ето защо на картата на световните научни постижения България е герой в антикласацията на оставачите-а уж държавата адски много се грижеше и за науката! И що много научни „работници” сътвори само, а нито един златен медал не спечелиха по линия на „нобеловата олимпиада”, да речем.
Виж в спорта при соца личните мускули, плюс волята на индивида, плюс мерака на държавата да се похвали с нещо пред човечеството дадоха онази реколта от медали, която в днешно време предизвиква носталгични въздишки дори сред хора, които може да са умни, но едва си дават сметка за това, как все пак „изглеждат нещата отстрани”.