Сталинселската битка за ” Южен поток” продължава

Имаме новина. И я имаме поднесена по характерния начин: по инициатива на страната, която казва какво може да се съобщава и какво не по темата за проекта „Южен Поток”. Ето че след подписването на споразумението в София през януари тази година става ясно, че ще бъде направена следващата крачка. Ще има споразумение за смесено дружество, което да проектира отсечката от газопровода на българска територия, казал на руска територия вторият човек в „ Газпром” и първи в държавата Александър Медведев.Остава да разберем, дали поне формално някой отговорен български другар във властта ще потвърди, или думата на големия началник от Москва е достатъчна, та да не питаме много.
Онова, което ангажира България с руския проект за пренос на природен газ „Южен поток”, се нарича официално споразумение. Но неофициално предизвиква недоумение. Защото е един слух. Приказка, предавана от уста на уста-вярно, все от високопоставени усти, от онези, които в разгара на вечната дружба се целуваха страстно и публично. Но дали са достоверни приказките им? Устното творчество, ако не се поддържа целенасочено от бабите-разказвачки, изчезва безвъзвратно в пясъка на времето в рамките на едно поколение .
Народите, които не са оставили писмени следи ( като тракийците), са обречени да съдят за тях по преразказите на писмените източници, оставени от документите,съставени от други народи. И тези документи не са непременно доброжелателни. По-скоро никак.
Двустранните споразуменията са писмени и много, много конкретни. Те се правят от, в името и в интерес на съответните два народа. И се обнародват, за да могат същите тези народи да консумират законното си право да бъдат осведомени и евентуално да внесат корективи чрез предвидените от демокрацията механизми. Освен ако споразумението не е военна тайна. За това ли става дума, всъщност? Как да си обясним пълната секретност около този договор?
Малкото изтекла информация, достигнала до автора на този текст, обяснява същината на притеснението, което кара Москва и София да се държат тайнствено. Целта е да се спести унижението на българските страна от факта, че от нея не зависи нищо по съществените въпроси, третирани от този проект в частта му, засягаща иначе българската територия и правата на нейния суверен, държавата България. Или поне цели това да не бъде потвърдено черно на бяло, защото разнобоят в коментарите на руски и български официални лица всъщност издаде раболепното положение, в което София е застанала. Да припомним януарските събития от епохалното подписване: докато българският министър на икономиката и енергетиката Петър Димитров убеждаваше публиката тук как сме били преговаряли като в „Сталинград” и сме изтръгнали отстъпки, руският му колега по министерство Христенко тържествуващо го опроверга и заяви пред руски медии, че Москва не е направила никакъв компромис и е постигнала всичко, което е искала. Нямаме основание да се съмняваме в неговата правота, защото беше очевидно, че самият президент Путин едва ли би се съгласил да дойде в София без да си е опекъл работата предварително, поради което пътуващият цирк с фокусите от рода на „българите са труден партньор” можеше да убеди в искреността на своите послания само желаещите да бъдат баламосвани.Пък и защо да се съмняваме кое е истина, след като в духа на винаги съгласния с СССР Георги Димитров нашият Петър Димитров никак не се обиди от опровержението на руския си колега. А можеше да му отвърне, ако не като в Сталинград, то поне като в Добруджа през 1916-та, когато българската войска е прогонила напиращите руски окупатори, заклеймени за това си деяние дори от най-големия русофил Иван Вазов.
И понеже става дума за писмени следи, да се позовем на една такава диря. „България проявява интерес и е ГОТОВА да се присъедини към проекта за изграждане на нова газопроводна система „ Южен поток” от Русия до Европа през Черно море”.
Това са думи на президента Георги Първанов, който няма правомощия нито да сключва, нито да предрешава подобен род споразумения. Но ние изглежда сме претръпнали от неговите своеволия и едва ли някой ще се трогне от това припомняне. И все пак, още по-интересно е кога г-н Първанов заявява тази позиция. Демонстрира я дни след срещата си с Путин на енергийния форум в Загреб през юни 2007-ма, т.е. много преди българското правителство да започне „сталинградската си битка” и „нощните бдения” над уж спорните моменти от неизвестния за нас текст от договора.
Така че в тази „битка” наистина има нещо Сталинско, но не и градско. А селските хитрини на нашите андрешковци, облечени във власт, тепърва ще ни излизат скъпо.