Българското външно министерство съобщи, че не се налага евакуация на българските граждани от Ливан. Дано този път да са познали. Защото през 1985-та имаше такава евакуация. Което означаваше, че би трябвало да е имало нужда от такава. Само че тя беше осъществена в деня, когато вече не се налагаше…
Гражданската война в Ливан ( 1975-1990 г. ) имаше много етапи. Трудно е да се каже кой период от братоубийството е бил най черен. Зависи от гледната точка. Палестинците ще ви кажат, че масовото клане в техните лагери Сабра и Шатила през септември 1982-ра е връхната точка на ужаса. За повечето християни убийствата на техните лидери от старите кланове Шамун и Джемайел, което ги настърви за кървавото отмъщение на християнските милиции в тези палестински гета, е не по-малка трагедия. Мюсюлманите, шити и сунити, вероятно ще се обединят поне за момент и ще откроят израелската военна машина като главният генератор на зло. Но външният интерес към вътрешните проблеми на миниатюрната страна, десет пъти по-малка от България, си имаше свой приоритет. Той се ръководеше от „чуждото присъствие” в Ливан. Този интерес стана особено голям, когато това присъствие се превърна в нещо като чуждо…отсъствие.
Първите 9 години от гражданската война в Ливан пълнеха световния новинарски поток с новини, които бяха специфични, но и не много по-различни от информациите за драмите в други местни или регионални конфликти в така наречения трети свят. Онова обаче, което катапултира микроскопичния Ливан на върха на световния медиен и дипломатически интерес, се случи през пролетта на 1984-та. Шиитските милиции „Амал” и „ Хизбула” превзеха през март Западен Бейрут, крепост на братята им по ислям от сунитския клон. По-заможната и по-светска част на града, разделен и без това от християнската източна част с фронтова линия, се оказа под командването на повлияните от иранския хомейнизъм радикални бедняци от шиитските предградия.
Бедняци? Да, като социална база. Но не и по отношение на средствата за водене на война, както се оказа. А още по-изненадващо-и като пропагандни биткаджии, подкрепящи социалната си реторика с реална материална подкрепа за бедняците. Портретите на аятолах Хомейни маркираха всяка завладяна територия. И не оставяха съмнение за източника на вдъхновение и средства.
Началото на шиитския бунт сложи край на западното въоръжено миротворство в Ливан, принуждавайки войниците на САЩ, Великобритания, Франция и Италия да си заминат, за да не плащат неприемливата цена от стотици убити, както при атентатите срещу американската база и френския щаб през октомври 1983-та . Западняците обаче, които от десетилетия живееха в космополитния Бейрут, не можеха да повярват, че ще бъдат преследвани като дивеч в едно безпрецедентно сафари. Началото му беше поставено с отвличането на първата жертва на кампанията по прогонването на нежеланите от новите господари чужденци. Тери Андерсън, ръководителят на близкоизточното бюро на „ Асошиейтед прес,” изчезна на връщане от обичайната си игра тенис в Западен Бейрут. Той беше първият от дългия списък с отвлечени чужденци. И се оказа последният освободен сред оцелелите. Пуснаха го в самия край на гражданската война.
Започна се лов на чужденци. За предпочитане американци, британци, французи и дори германци ( германското правителство успя чрез тайни преговори да уреди освобождаването на своите заложници за месеци и никога не разкри публично как успя да го постигне). Университетски преподаватели, дипломати, журналисти. Светът реагира като на гражданска война, телепортирана в родината на неволниците. Френските водещи телевизионни канали организираха кампании за солидарност с отвлечените сънародници, в сравнение с които познатите ни медийни инициативи в подкрепа на осъдените в Либия български медици са като закъсняло лицемерно ехо. Интересът към темата беше много голям. Обясни ми го популярно един фотограф на свободна практика ( когото попитах, защо рискува западния си живот в Бейрут, където вече почти не остана западняк на свобода). Ако успея да направя снимка на някои от похитените за корицата на водещо списание в моята страна, ще си реша материалните проблеми до края на живота, каза той.
Ето в такава обстановка, когато местните хлапета тичаха по петите ми и ми подвикваха „чужденец, чужденец, не те ли е страх да те отвлекат”, най-сензационно през есента на 1985-та бяха отвлечени 4-ма граждани на Съветския съюз. До този момент дивечът се състоеше само от западни граждани. Е, един познат чех беше изял няколко шамара и беше изхвърлен от автомобила на похитителите си, когато разбрали, че не става за пропагандна консумация. Моя милост изтърпя някоя и друга лична заплаха. Но истинско отвличане на представител на Източния блок? И отгоре на всичко от СССР? Че и да са дипломати? Не. Това не беше за вярване. В София не повярваха цели 30 дни, че братята по оръжие могат да причинят такова страдание на своите спонсори.
Както се подразбра по-късно заблудените похитители са били палестинци. Те май не са правили голяма разлика между подкрепата на комунистическите режими от Източния блок за страни като Сирия ( голям приятел и ятак на „ Хизбула” и особено на „ Амал”, враждуващи с палестинските бежанци в Ливан) и западните съюзници на Израел.
Драмата с отвлечените съветски граждани продължи 30 дни. В самото й начало тя придоби истеричен характер, когато на едно бунище беше намерено тялото на единия от похитените, лекаря на съветското посолство, екзекутиран със серия изстрели. Необичайната на пръв поглед ескалация ( похитителите по правило използваха плячката си за пропагандни цели и разменна монета), възприета като послание за твърдостта на похитителите, по-късно беше разгадана. Оказа се, че съветските жертви са действали според не особено умните инструкции на посолството да се заключат в колата, когато ги нападат въоръжени. Въоръжените изстреляли автоматичен откос, отворили „консервата” с четирите сардели и отпрашили към скривалището си. Там открили, че едната жертва е ранена в крака. Трябвало да решават: да викат лекар и да се издадат или…
И без да съм инструктиран, си знаех да правя единствено разумното-да не ядосвам и без това адски сърдитите ми хора с оръжие в ръце. Винаги се предавах. При разпит, при посещение на въоръжени в собствената ми квартира, при пореден въоръжен обир. Един път дори прекалих с раболепието пред мой потенциален екзекутор. В желанието си да покажа, колко много искам да му подам ключовете от колата, която беше пожелал да ми открадне, ги изпуснах. Чак после, вече в качеството на помилван пешеходец, се досетих защо ми натискаше темето със заредения пистолет. Искал е да ми каже, да не вадя ключа от ключалката.
Съветският съюз, главен съюзник и крепител на враговете на Запада и Израел, си реши проблема със заложниците рекордно бързо, в сравнение с държавите от противниковия лагер, чиито граждани гниха по мазета и други тайници ( някои от тях, както се смята, бяха прехвърлени за изцеждане на информация далеч извън Ливан) още много години. Но за колонията от съветски граждани и за гражданите на сателитните на СССР държави от соцлагера, кратките 30 дни на драмата бяха време на мъчителна тревожност. Ама наистина ли и нас ще ни погнат по същия начин, както западняците?
Явно съветските другари не са били толкова сигурни в своя успех по решаването на кризата, защото българските другари най-после прецениха, че не бива да се рискува повече и трябва да се започне евакуация на застрашените. И ето че от София дойде нареждане. Жените и децата бяха натоварени на автомобилни конвои и през размирните ливански планини бяха изпроводени в Сирия ( бейрутското летище за пореден път беше затворено поради обстрели и бомбардировки)..
А същата вечер, когато евакуираните отлетяха за родината, тримата съветски дипломати бяха освободени от похитителите. Радостните съюзници от всевъзможни леви милиции, спонсорирани от комунистическия блок, изстреляха над Бейрут патрони за милиони в чест на победата. Никой никога не си направи труда да оповести кои са точно похитителите и защо бяха посегнали на съветските другари. Френският „Либерасион” написа пикантни подробности за това, как агенти на КГБ са изпратили послание на виновната за деянието палестинска фракция под формата на части от тялото на техен сънародник. Така или иначе, „недоразумението” беше изгладено в рекордни срокове.
А недоразумението с българската евакуация в деня, когато стана ясно, че няма нужда от нея, си остана в графата „ обичайни тъпоумия”
Дано сега, когато се възраждат опасенията от подновяване на гражданската война в Ливан, оптимистите от българското външно министерство да са прави в предположението си, че евакуация на български граждани не се налага.
Ливан е класически пример, как в една страна политиката и съдбата й се определят директно от съотношението в населението между отделните религии.През 50-те години на миналия век,населението на Ливан над 70% беше християнско и струва ми се, че и в конституцията беше залегнало определението, че правителството на страната ще бъде християнско.На тази база развитието на страната получи икономически подем и Бейрут се оприличаваще на Швейцария в Изтока, по отношение на финансовата дейност.Но незабележимо поради асиметричната раждаемост, ислямскота население непрекъснато се увеличаваше и през 70-80 години на миналия век той значително надмина 60% и това е основната причина за конфликта и разрушаването на държавността в християнски смисъл на държавата на тази страна и той не затихва и сега.На същия синдром стана жертва и Сърбия с отделянето на Косово като независима държава , а в процес е да сподели същата съдба и Македония в предстоящото десетилетие.
А у нас има ли такава опасност?Безспорно че има, но управляващите се правят на ударени,че не я забелязват.Разбира се тази опасност не е от страна на циганите, които също се разплождат прогресивно, но и прогресивно умират на ранна възраст.Тази опасност е от страна на турците и турската партия ДПС, която от една страна стимулира размножаването на турското и по точно мохамеданското население,а от друга от това население със средства от Турция и вътрешни ресурси от обръчи на фирми, непресънато обучава и увеличава образования елит от турци, които стабилно настанява във власта.И това е в синхрон с обръщението на министър- председателя на Турция Ердоган, който отправя призив, във всяко турско семейство да се раждат и отглеждат най-малко три деца.Това късогледите европейски политици виждат ли го и съзнават ли опасността от присъединяването на Турция към ЕС и то управлявана от ислямиска партия и намаляване влиянието на воените, които са гарант за светския характер на Турската държава.И прави ли са или са глупаци комисарите от Брюксел, които искат ограничаване на влиянието на воените и осъждат многохилядните протести на граждани на Турция срещу премахване на светския режим на турската държава и осъждат така също и решението на конституционния съд на Турция да се даде ход на делото за забраняване на партията на Ердоган?И има нужда най-вече у нас да се бие непрекъснато камбаната за този проблем.Моля те Иво Инджев, вземи отношение по този проблем както ти го можеш!
ОТГОВОР:
Без да натрапвам мнението си, нито да очаквам другите да се съгласяват с мен, по правило следвам два принципа: да не обобщавам и особено да не го правя по отношение на цял народ, или етнос. Турците и Турция, по отношение на Европа и България, са голяма тема. Със сигурност вашето ( очевидно ерудирано становище) се базира на верни факти и тенденции, за които разгорещено се говори в демократичния европейски печат. Интрепретацията им е друго нещо. Защото е много трудно да се “забрани” размножаването, дори когато то се използва за националистически цели. Най-пресният пример е случаят с албанците в Косово. Упрекват ги, че целенасочено се множат. А ние защо не го правим-от бедност ли? Едва ли. Истината е, че те са намират в ситуция, която по нещо напомня на националното възраждане на България от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Българите тогава са се намирали в подем и големият прираст на населението е бил част от него. Както и да е, да не задълбаваме, защото аналогиите са хлъзгава територия, винаги има контрааргументи.
Във всеки случай мюсюлманите в съвременния свят имат проблем с уязвеното си самочувствие на общност, изоставаща в съревнованието на идеи и най-вече в тяхното прилагане за добруването на самите тях. Християнският свят (доколкото може да се говори за такъв нещо единно), страни с будитски и индуистки традиции
приемат и прилагат модерната демокрация и пазарното стопанство със забележителни резултатати в технологичния и икономическия напредък на своите народи. И какво предлагат като алтернатива на модела демокрация-пазарно стопанство? Връщане към “златния век на исляма” от времето на халифата Абасидите, когато халифът Харун ар Рашид е давал на преводачите от гръцки за всяка преведена на арабски книга толкова злато, колкото тежи самата книга?
Днес в Близкия изток, във всички арабски държави заедно, годишно се издават толкова книги, колкото в една Гърция ( най-слабо развитата страна в ЕС, до неотдавна…). Колкото и да им се обяснява, че демокрацията е западно дяволско изобретение, измислено да контролира колониалните народи, в епохата на сателитната телевизия и мобилните телефони хората виждат сами за какво става дума-демокрацията, при всичките изключения, върви ръка за ръка с просперитета.
Съответно в ислямския свят съществува голямо и доста невидимо за останалата част от света напрежение поради изоставането и явната неадекватност спрямо бурния прогрес на “конкурентите”. Демокрацията буксува в “пясъците” на Близкия изток както никъде другаде. Управляващите режими, почти навсякъде авторитарни, насочват народния гняв към удобния за целта враг Израел и разбира се към Америка.
Това няма да продължи вечно в земите, които наистина са люлката на човешката цивилизация ( вярно, тя е била такава хилядолетия преди появата на арабските племена на тази сцена, но все пак…). Младите там вече търсят изход, който обаче да запази честолюбието им…
Ще видим. Те самите не знаят какво да правят в този омагьосан кръг, та аз ли да им кажа?
Е точно у младите е надеждата, но виждаме какво става в Иран, където “народонаселението” е почти 3/4 под 30 години и пак буксуват нещата. Но това, което е още по-тревожно е радикализацията на муслиманите в Европа, в случая става въпрос за млади хора второ или трето поколение “имигранти”, които не доброволстват да се взривяват, защото примерно Саддам или сем. Фахд или или… ще дадат, примерно, $20,000 на бедното семейство на “мъченика”, а заради идеята. Да не говорим, че искат законите на шариата и не знам какво още. Май май, ще стане по-зле преди да стане по-добре.
Един позакъснял разказ за случая с отвличането на четиримата съветски дипломати:
http://www.souz.co.il/israel/read.html?id=495
ОТГОВОР:
Не очаквам всички да са чели всичко, което съм писал…Не е чудно, че разказът ми изглежда позакъснял за Вас, защото е малко вероятно да сте чели нещо от мен по въпроса ( а съм писал по темата много пъти). Сега просто припомням. Поводът е наистина рецидивът. Ливан, където се говореше за синдрома на “балканизацията”, отново демонстрира драматичната си “ливанизация”. Нещата там се повтарят почти буквално. Моите писания по въпроса-също.
Иво Инджев
Позакъснелият разказ е на Капитонов. А не Вашият.
Вашият си е във времето и на мястото.