Всичко за благото на човека, блог да го прости!

Ако човек иска да се ориентира в лабиринта от лъжи за миналото, които са фундамента на настоящето, трябва да се вглежда понякога в неволните признания на бившите”величия”. Така беше с доклада на Петър Младенов на първия пленум на ЦК на БКП след отстраняването на Тодор Живков. В желанието си да обоснове шокиращата за партийните съзаклятници промяна, новият „първи” беше откровен както никога. Както никога преди и след това. В този знаменит доклад, който по мое скромно мнение трябва да се преподава като най-меродавното описание на причините за сгромолясването на комунизма, за социалистическото минало се говори като за, цитирам, „ АПОКАЛИПСИС”. Да, тази дума е употребена. Най-лошото е, че ръководните другари са знаели за наближаващия страшен ден. Поне в икономическо отношение. Каза ми го един от най-известните банкери на България още през 1986-та. Но, откровено казано, не му повярвах, толкова крайно и невероятно изглеждаше прогнозираното от него неминуемо жестоко пропадане на българската икономика. Ако той, макар и професионалист на високо ниво ( но все пак, не и част от партийния елит) е знаел, какво ли са знаели шефовете му. Луканов, Пирински ( заместник министър на външната търговията в живково време) и по-нагоре. ? Дали не са взели мерки за износ на богатства „ за черни дни” ? Но това е друга тема. Засега.
Друго мимолетно откровение, продиктувано от желание да се изпроси доверие от хората след споменатия преврат, беше открехната пропагандна врата на „Работническо дело”. Именно там след 10 ноември 1989-та се появиха първите зловещи документални разкази за ужасите на комунистическите концлагери. Но властната ръка на партията, която се окопити и преименува, спря това „безобразие” много скоро. В замяна беше откраднато названието „ Дума” и от новия амвон, скрити зад авторитета на Ботев и неговия вестник от 19 век, призоваха „милите хора” да се сплотяват. На всяка цена. В резултат цената на забавянето на реформите, разбира се, плати България.
Има обаче и самопризнания, които са неосъзнати. В тази категория попадат хвалбите на Георги Григоров, бивш министър на строежите и първи секретар на градския комитет на БКП в София. В интервю за в. „ Труд” той с гордост ни съобщава, че мавзолеят на Георги Димитров бил съборен толкова трудно защото бил специално укрепен през…1976 година. Тайно, естествено. Така, че да можел да издържи на атомен взрив. „ Обикновено на най-високоотговорните ( ! ) сгради се монтираше арматура от 16 мм, в мавзолея сложихме 28 мм желязо”, с гордост ни разкрива той тайната на най-здравия обект от времето на комунизма.
Сега ясно ли Ви е, кой е бил най-„високоотговорния обект”? Това не са вашите панелни кутийки, нито обществените сгради. Със сигурност не са хилядите паднали при земетресения върху главите на хората къщи в Стражица, или в Свищов ( на броени километри от Белене, където „високоотговорно” ще се строи атомна бомба, пардон централа). По-високо и от най-високоотговорния обект, самият връх на комунистическата пирамида, е била гробницата на един мъртъв фараон. Ето тази „логика” обяснява всичко за „онова време”, когато основно средство за масова хипноза бяха лозунгите от рода на „всичко за благото на човека”. Ние си мислехме, че става дума за благото на Първия, за живия. Но се оказа че са имали предвид мъртвия. В превод: при комунизма идеологията винаги е стояла по-високо от всичко останало, дори от най-високия другар, макар и да се казва Живков.
Няколко думи, казани за някакви си милиметри желязо, но колко много говорят те за манталитета на епохата! „Не човек, а желязо”, беше възкликнал в героична поема за комунистическата твърдост един пролетарски поет. Той обаче се самоуби след краха на комунизма и породените в поетичната му душа някогашни младежки илюзии. Не толкова уязвимите души, дребни като правило, не само не посегнаха на живота си, но и яхнаха отново властта. До ден днешен препускат на воля!