Единствената минутка от годината, в която сирените ни призовават да мълчим, е мигът на преклонение пред трагичната гибел на националния ни герой Христо Ботев. През останалите хиляди минутки си мълчим трагично и без да ни призовават никакви сирени. Загрижени сме за сиренето, което, както непрекъснато ни напомнят, е с пари. А в кого е ножа? В така наречените „силни на деня”, заради прекланянето пред които Ботев се е осмелил да нарече такива като нас „идиоти”. С риск да го намразят, както и става. Защото една от големите причини да стърчи над всички, е че не е бил и не е искал да бъде търпелив като всички. На всичко отгоре не се е вълнувал от рейтинга си-„позор ли е , или слава”. А е могъл и той да се харесва на масите, да оцелява и просперира оцелявайки.
Втори юни можем да наречем също ден на националното лицемерие. Защото това е ден за упражнение по патетика, напомпан патриотизъм е издишащ популизъм. Във всичко това се упражняват на гърба на Ботев политици, покатерили се на държавния връх със самочувствието на приватизатори на Околчица. Това са хората, които ни управляват . Същите по манталитет и възпитание, които най-безцеремонно употребиха и употребяват символиката на Ботевия бунт като свое символ верую в свободата, която той прослави със саможертва, а те потъпкваха. Не се посвениха да му вземат думата и да нарекат своя партиен орган „ Дума”.
Но да оставим историята. Иначе трябва да припомним грозния факт, че в първите години след освобождението, в които героят е трябвало да бъде в разцвета на силите си, сънародниците се правели, че не го помнят. Не можели да му простят , че не е бил като тях. По-важно е какви са последиците от историята и нейното превратно тълкуване днес. В този смисъл е особено „знаково” е ( както е модно да се казва), какво няма да чуем от официалните ползватели на Ботевата слава в деня на неговата смърт.
Няма да чуем нищо автентично ( освен обичайните празни приказки) от социалния патос на революционера, заради който, без да го питат, го употребяват като партиен атрибут. Защото социалният ни президент и социалистическите му другари в управлението, са гузни на тази тема. Тя беше актуална и раздувана от пропагандата и подчинената й образователна система в периода, когато да се попържат чорбаджиите беше задължително. Най-големите чорбаджии днес обаче са сътрапезници на социално говорещия, но капитално разминаващия се с битието на социално нуждаещите се българи президент Първанов. Чорбаджи Доган направо си ни разиграва, въоръжен с мандат и обръчи от фирми.” Алее, хоп” и „балканският лъв” скача през поредния огнен обръч, щом изплющи бичът, от чиито синила ужким толкова се впечатляват със задна дата патриотите.
Но нито преди, нито сега е „прието” да се споменава друг, очевидно много по-деликатен аспект от възгледите на героя-отношението му към Русия. А в заклеймяването на руската ретоградност Ботев няма равен сред българските възрожденци, освен Раковски ( Левски е бил малко по-мек в това отношение, той по-скоро иронизирал очакванията на народа и някои негови войводи руският цар да ни освободи).
Какво ли би казал Ботев за самопредлагането като 16 република? Как ли би реагирал на подигравката на руския посланик в Брюксел Чижов, че България била руски троянски кон? Дали би отвърнал на един нахален придружител на руския самодържец Путин, който каза публично в София, че България му приличала на „невярна съпруга”? Дали щеше да е съгласен тук да посрещат несменяемия московски кмет като държавен глава (чиято съпруга стана най-богата жена в Русия по време на неговото московско царуване), който си пазарува българска земя на едро и изисква благодарности, че плащал да му работят на нея „ московски заплати” ( както с чувство за чорбаджийско превъзходство се изрази въпросният Лужков). Щеше ли Ботев да търпи безмълвно възторга от всичко това на сънародниците, които напоследък намират основание за своята възхита в още нещо-в руските петродолари ( а не само в традиционните си „аргументи” за територията и историята)?
Поклонението пред тъмната страна на премълчаваната Ботева биография може да се състои в същата тази минута мълчание, когато свеждаме глава пред светлата му памет. И не заради него, той не би хленчил за по-голямо признание. Заради нас и другите след нас, които, както върви, може да получат в наследство още по-малка част от истината.
Сиренето си е сирене , а приятелството е с пари.
От 12 години не съм във България.
Всеки ден намирам време да чета новините от там. Беше ми станало сиво и скучно от еднообразието в пресата, докато не попаднах на твоя блог. Обикновенно не коментирам, но днес не мога да се въздържа. Уцелил си десетката! Браво!!! Благодаря ! Удоволствие е да чета твоите писания!
ОТГОВОР:
Благодаря, оценявам усилието на всеки да бъде добронамерен. И защо да си кривя душата, поласкан съм от подобна оценка…
Иво Инджев
Днес е модно да речеш „Що сторил би Левски на наше място?“ Или пък Ботев. Туй каза ми и мой приятел, а аз нали загрявам бавно… Помислих, бавно става. Какво ли рекъл би? И сетих се за милата си даскалица, със страстен блясък във очите, как същия въпрос задаваше. И всички ние бързахме да кажем отговор един и същ. Братство, равенство, свобода*. Такива бяха времената. Такива май са и сега.
Помислих, както вече казах, па рекох:
Ботев нищо не би рекъл. Не е човек, а е парче дърво. Дървото не говори. Икона с ореол, с позлата. И сложена на пиедестал. Парчета камък, с образ, без душа. И ангел, без материя, но и без дух. Героят що е, ако не човек? Нима не е от плът и кръв? И най е важното да съгреши? Съвършенството има само на небето. Герой се става, с думи и дела. Герой е Ботьов… но човекът. А щом получи той отплата**… ще стане мощи, паметник с цветя. Човек не ще да бъде вече, герои не са боговете. Но щом героят за беда, получи и безсмъртие в награда, без да е имал никаква вина, обречен е човекът на забрава. Проклет да бъде тоз куршум, който прати теб във вечността, но с тялото ти взе ти и душата.
Тук млъкнах. Хвана ме срамът. Но той ме разбра. Макар да бях наговорил глупости. Важно е какъв си бил, какво си мислил и какво си правил. А поколенията що ще изрекат? По-честна е тяхната забрава.
Не беше съгласен. Не го изрече, прочетох го в очите му. И слава Богу. И двамата сме хора.
Liberte, Egalite, Fraternite – тъй рекли са го още преди него. И преди нас, но и след нас ще го повтарят. И с право.
** И няма значение дали е паметник или пък злато.
P.S.
Искам да се извиня на всички читатели. Предполагам, че съм обидил не един и двама. Извинявам им се и за това което съм написал, и за начина по който съм го сторил. Извинявам се за всички стилистични, граматически и правописни грешки. За тях се извинявам с двойна сила – първо защото съм ги допуснал, второ защото няма да прочета и редактирам написаното.
Не е правилно, но е честно. Написаното е от душата, от човека.
Това е едно текстче, което бях видяла преди година и си запазих.
И една силна въздишка на съжаление към самите себе си ,че нямаме дори силата да си признаем ,че това е вярн
Здравейте г-н Инджев,
Първото, с което ще започна, след като прочетох метриала за Гения Ботев, е да Ви кажа едно голямо БРАВО ! Няма да го коментирам- написан е перфектно.
Но в моя съзнателен живот съм забелязал, че власт имащите винаги са използвали историческите личности в две посоки: или да ги възхваляват и се оприличават тънко с тях, или когато потрябва да ги използват пропагандно.
Искам да споделя с Вас и вашите читатели едно обстоятелство около личността на Ботев така да се каже в днешно време.
Разказвано ми е, че стихът “Настане вечер…..” известен в литературата като звукопис и неповторим в световната литература със ефекта си, е поставен във фоаето на Сорбоната на второ масто след цитат на Виктор Юго.
Запитан за съизмерването на двамата, един френски професор е казал:
“Все пак Юго е французин”.
Аз си мисля, че витаещият му дух трябва да намери, ако мога така да се изразя “материални измерения в днешно време”.
Аз за първи път Ви виждам блога и се радвам за съществуването му.
Поздрави от мен и всичко добро!
Рядко си позволявам да коментирам. Предимно чета. Не с това исках да започна, а с “много точно написано”. Малко хора (да не говоря за журналисти) си позволяват собствен поглед към исторически личности (“Икона с ореол..”). Ако ли го правят, то е по познатият стеротип, като се опитват да минат сякаш незабелязано. Да не ядосат някой, да не изглеждат глупави и различни…
Позволявам си да ви препоръчам “Български хроники” на Стефан Цанев (в т.2 се визира живота и делото на Ботев и Левски). Според мен всеки българин, който смята че познава историята си,трябва да прочете книгата.