Италия като България? Уви, грешка!

Аналогиите от историята винаги са били хлъзгава територия. Когато сърфира в историческото пространство, човек може и да се подхлъзне. Например да пресметне погрешно, че Италия е била освободена след България ( истината е, че разликата между двете събития е броени години, но Италия се обединява през 1871-ва, малко преди България).
Италианското съединение обаче до такава степен напомня българското, че грешката в датата може и да бъде простена. Тя изглежда микроскопична в сравнение с набиващата се на очи аналогия. Защото Италия, също като България, е освободена от чужденци, дали кръвта си за италианската свобода. Също като в нашия случай независимостта е била поднесена по волята на един владетел, който няма нищо общо с идеята за свободата като общочовешка категория-Наполеон Трети, новизлюпен император на реставрираната монархия във Франция, авторитарен властелин и племенник на самия Наполеон, който имал навика да носи свободата на народите върху щиковете на своята огромна войска.
Италианската свобода, разбира се, както и българската, не е изцяло и напълно заслуга само на чуждата армия, въпреки че Наполеон Трети, стар симпатизант и личен познат с италианските карбонари, целенасочено започва война с австрийците за освобождаването на италианските държавици. Чуждата намеса отприщва патриотизма на полуострова и дава криле на гарибалдийците, които след победите на французите при Маджента и Солферино през 1859-та поемат в свои ръце делото на свободата.
Обаче…Наполеон Трети не се решава да разгневи католиците във Франция. По тази причина, на правата на „царя-освободител”, не позволява вечният град, където е папския престол, да бъде присъединен към новосъздадената държава. Така Рим остава извън Италия за ужас на патриотите. Те намразват своя освободител и …пренебрегват волята му през 1871-ва.
В България, почти по същото време, се случва…почти същото. Освободителите, боготворени от българите в момента на еуфорията, започват да налагат волята си срещу интереса на освободените. Добре известна е кризата около руския натиск срещу подготовката и осъществяването на съединението през 1885-та. Империята стига дотам да оттегли своите офицери от ръководството на новосъздаващата се под тяхното обучение младата българската армия. И не просто я излага на рисковете от хипотетични външни заплахи, но дори подстрекава Турция да нападне Княжество България заради желанието му да се обедини с Източна Румелия. Нещо повече, по внушение от Санкт Петербург, сръбският крал Милан се решава да удари в гръб младата българска държава, чиито неопитните войски очакват руското подстрекателство да сработи на турската граница.
Междувременно, в предишните първи бурни години на независимостта българите се разкъсват между благодарността за освобождаването и възмущението от безцеремонното командорене на руския цар-освободител. Александър Втори. Колкото и да е бил реформаторски настроен, на фона на мрачната традиция на руския авторитаризъм, императорът бил разгневен от порива на българите да  копират  прогресивния европейски опит. Това му се виждало направо нахално и руската пропаганда подхванала кампания в тона, зададен от самодържеца.
Изглежда невероятно, но въпреки обожествяването на Александър, българските законодатели изцяло пренебрегват размахания от него заплашителен пръст и приемат Търновската конституция, практически с консенсус. Същите руски глашатаи на  освободителната мисия на Балканите, като националистът-славянофил Аксаков, по този повод сменят рязко отношението си и изливат тонове обиди по адрес на българите като „недоразвито” племе, което не бива да има такива свободи…Виж, на българите не се позволява никаква смяна на тона. Включително и днес всяка критика към Русия намира веднага защита от страна на самозвани опълченци, които бранят „бедната Русия” от български „злодеи”. Със самоотвержеността на опълченци.
При всичките прилики обаче, между осмислянето на историята от нас и от италианците има една много съществена разлика-френската помощ за италианската свобода никога не се превръща в доминиращ фактор в италианската политика,в исторически инструмент за манипулиране на общественото съзнание в полза на една чужда сила. А и в Италия никога не стоял въпросът „за” или „против” френското влияние, макар че то изглежда доста по-различно от влиянието на Русия (където и да било, но особено в една млада, стремяща се към Европа България). А руската империя, с основание,  особено през онази епоха, е била смятана за крепител на всичко най-ретоградно в международната политика.
Това са  „нещица”, които „ни спестяват” публично говорещите началници на съвременната българската държава. Те продължават, както г-н Бойко  Борисов пред френски журналисти, да говорят с езика на 19-ти век по отношение на оценката за руската роля в България.
Някои български политици правят това от незнание, други…познайте защо!