Енергетич…, извинете, енергичен разговор се е състоял между патрона на сегашното правителство и неговата гилза. Спусъкът, натиснат от пръста на държавния глава, посочил обвинително своето някогашно протеже като не толкова чист политик (както твърди президентът Буш), произведе изстрел в гърба на Станишев. Публиката, направена преднамерено зрител на акцията, очакваше да види какви са резултатите от нападението.
От гледна точка на телевизионния зрител разговор в сградата-близнак на властта в центъра на София , беше глухоням. Не ни удостоиха с озвучаване на мърдащите височайши устни.
Още ли вярвате, че между двамата няма никакви проблеми? Ама абсолютно никакви, освен, да речем, леко проблематичната тема за руската енергийна диктатура в България и евентуалното несъгласие с нея на някои наши стратегически партньори. Да не говорим за личното съперничество, толкова декларативно подчертано от самия Първанов с вестникарското сравняване на Станишев с Виденов и на БСП с ДСБ.
Премълчаването на истинските причини за „приятелския огън” на държавния глава срещу неговия придатък във властта прерасна в намусено мълчание след дългоочакваната среща между двамата, което се видя от физиономията на Станишев на излизане от сградата на съседа на бул. „Дондуков” в столицата. Още по-начумерено е впечатлението, което оставя излъченото за няколко секунди изопнато в изнасилена усмивка лице на Георги Първанов, говорещ чрез гримасата си без думи в кабинета си с „ политически грешния” премиер.
Ни повече, ни по-малко, президентът отново ни излъга. В редактирания вариант на своето вестникарско интервю, излъчено под формата на общуване на живо с телевизионна звезда, г-н Първанов обеща, че ще има обща изява с г-н Станишев за изясняване на позицията им. Трябвало само премиерът да се завърне от чужбина.
Завърна се. Изясняваха си нещо. Станишев, макар и да не каза кой знае какво, все пак застана пред микрофоните на излизане от нещото, което трябваше да бъде демонстрация на единство между противоречията-онези, които са се натрупали в двустранните отношения между шефовете на двете институции . А домакинът, същият, които ( без да е упълномощен, очевидно) с лека ръка ни беше обещал нещо като управленски дует с колегата си, загуби дар слово. Словесните му изблици, напоителни напоследък като южен поток, но отприщени в отсъствието на опонент, отстъпиха място на крещящото му мълчание-досущ като отдръпване на океан преди приливна вълна, причинена от цунами ( ? ).
Налага се да си представяме истината от картинката, която достига до нас. Свикнали сме. Цензурата е като неволята-учи. Десетилетия сме се обучавали да си превеждаме огледално усмивките като ръмжене, а ръмженето срещу опитите да се усмихнем на джафкането им като нещо най-естествено за поведението на нашите вождове. Така че, на западналия фронт на единството ( помните ли, „единство,единство” беше бойният призив към пролетариите да се обединят зад разединените си ръководни другари), нищо ново.
Като стана дума за Ерих Мария Ремарк и неговия роман за ужасите от западния фронт на Първата световна, да си спомним за друг класик от онова време. Шегобиецът Скот Фитцджералд, освен с романите си, се е увековечил със собствената си епитафия, написана приживе: „ Цял живот пих, после умрях”.
Ето такова чувство за хумор приляга на един перманентно пиян народ. Познайте кой е той!
възката между Фицджералд и народа, която така леко правите, е ужасяващо недопустима