Око за око и безочливо подръпване на уши

Когато президентът Първанов нападна на изпроводяк за САЩ премиера Станишев с обвинението, че слага свои съветници в бордове на директори, отбраняващият се мълча 4 дни преди да потърси слабоватата словесна противоотрова срещу това змийско ухапване ( а можеше да отвърне с питане, както червеният кмет на Благоевград Костадин Паскалев: а президентът защо назначава свои хора във властта?). Оправда  се от американска земя, че съветниците му били очите и ушите в съответните държавни предприятия. За което пък получи малко по-късно упрек от…собствения си външен министър, вицепремиера Ивайло Калфи. Пред Дарик  радио той смъмри своя пряк началник- имало си механизми за контрол и не се налагало да бъдат пращани премиерски сетива в бордовете ( да, така би трябвало да е и щеше да звучи принципно, ако не ставаше дума за натриване на носа по въпроса за очите) .
Цялата работа е там, че истинският началник на министъра е президентът, чиито съветник Калфин беше преди да стане проводник на волята на своя патрон в правителството. Знайно е, че главнокомандващият много държи на това, от което никога преди не е разбирал, външната политика. Вероятно смята, че там най-малко му се пречкат някакви си опозиционери и бивши съратници, партийни функционери, защото се вижда с „големите” лидери на 6 очи ( на 4 няма как, трябват му уши на хора, които знаят езици). Е, междувременно, след престоя си на церемониалния връх на държавата,  вероятно е натрупал практически опит, но това едва ли ще компенсира някога липсата на подготовка, включително езикова, която да му позволи да се прави на равностоен събеседник на обиграните чужди лидери( от западни дипломати, работещи в София, съм чувал каква нерадостна мълчалива и мрачна картинка бил Георги Първанов на опознавателни срещи с тях в навечерието на президентските избори, спечелени сензационно от него през 2001-ва). Защото, както казва народът, „ако с гледане можеше да се научи занаят, кучето щеше да е касапин”. Друг е въпросът, че в „голямата” политика Първанов се учи на  принципа „проба-грешка” на гърба на грешната България, която е пробвала подобни дилетанти твърде често и особено по времето на правешкия специалист по интернационалните отношения.
Ето че с поредния си кадрови ход Първанов не  само потвърди упорития си стремеж да се разпорежда в областта на външната политика, но и разсея евентуалните подозрения, че озъбването срещу неговия наследник в БСП може да е само случаен емоционален изблик (въпреки че в пропагандния си монолог по БиТиВи, замаскиран като интервю в сутрешния блок, самият той ни осведоми за своята емоционалност-очевидно като причина за това, че се скара на премиера като на комсомолец, скатал се от лятна бригада). В потвърждение на своята последователност президентът се наложи с още едно свое протеже на ключово място в изпълнителната власт, чрез утвърждаването на Константин Андреев на новоучредения пост на постоянен секретар на МвНР.
След демонстративното разграничаване на Калфин от Станишев в полза на президента, новото назначение на президентски човек в толкова важен „борд” на властта е двойна демонстрация, че главният церемониалмайстор на републиката няма да се церемони. Назначавал е и ще назначава свои очи, уши, и други органи за влияние навсякъде, докъдето стигат дългите му административни ръце. Дебелоочие е да обвинява за бордовете премиера, да му дърпа ушите, а след това да присажда в самия мозък на външната политика свой имплантант! Разбира се, ако се намери някой да го попита, ще отговори нещо в духа на чиновническата фразеология. Тя беше сервирана на публиката от негово име с „хитрото” твърдение, че „данните за имущественото състояние на президента” са оповестени публично. Така избегна необходимостта самият той да заяви ясно дали е получавал, или не подарък за поне стотина хиляди евро от свой спонсор ( данните са оповестени,  това не ги прави автоматично верни-по-скоро е обратното, щом се измъква от пряк отговор, досущ както по въпроса дали е бил на лов по време, подходящо за национален траур).
Много български информационни сайтове посочиха парашутния скок на посланика в Букурещ на професионалния връх в МвНР като поредна победа на президентската десница в рамките на раздираната от лобитита левица. Немските вестници, издавани в България, обаче се издадоха на чия страна са по начина, по който се направиха, че не са разбрали. Единият изобщо пренебрегна новината, че България ще си има несменяем шеф на дипломацията през следващите 5 години. Другият погледна на събитието откъм радостната му страна-че изобщо го има и го украси със снимка на щастливо усмихнатия нов шеф ( нещо като началник-щаб на армията в сферата на външната политика). „Пропусна” обаче да осведоми онова, което, дори и да не знае, му подсказаха в интернет сериозни новинарски сайтове за „топлата връзка” на г-н Андреев с г-н Първанов като част от студената война между президента и премиера.
Разбира се, да се търси „германски” акцент в толкова балканския сюжет с пропрезидентската пропагандна у нас, е пресилено. Но човек неволно се сеща, че без златните германски марки Ленин не би могъл да прекоси в запечатания ( и охраняван същото така от германците) вагон половин Европа и да оглави метежа на болшевиките, улеснил рухването на Русия пред германските войски.
Че всичко се плаща, е ясно. В демократичните страни обаче хората имат право да знаят от кого, с какви средства и оправдават ли те целта. Медиите би трябвало да следят за спазването на това основно право на гражданите. Освен ако не са част от схемата, която позволява и дори негласно поощрява системното нарушаване на тези права.