При предишното посещение на държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс в България през април 2006-та ( същото, за което тя в рамките на поредния си дипломатически маратон се произнесе объркано пред журналисти в Прага ден преди да пристигне тук), имах възможност да участвам в работен обяд с нейните най-близки съветници. Какво конкретно беше дискутирано в тесния кръг на разговора не бих могъл да коментирам, защото няма да е професионално. Ще потвърдя обаче, че американският интерес към България като към пресечна точка на стратегически интереси в областта на отбраната не е новина с днешна дата.
Миналият месец, малко преди премиерът Сергей Станишев да замине за САЩ и да бъде приет там на най-високо равнище от президента Джордж Буш , в Сената бяха отправени остри критики към прекомерното руско влияние върху българската икономика чрез почти пълната зависимост от руските енергийни източници. След това
Станишев се завърна, а колегата му Първанов изведнъж реши да свика Консултативен съвет по националната сигурност, пренебрегван в нарушение на конституцията от държавния глава като задължителен форум повече от година. Поводът: енергетиката. От съвета произтекоха две енергични изявления за енергетиката. Първанов обяви западния проект „Набуко” за пренос на природен газ от Азия ( покрай Русия) за приоритет на страната. А министърът на икономиката и енергетиката Петър Димитров, „майстор” на „бомбастиката” ( както би казал коалиционният партньор Сакскобургготски по адрес на някой опонент), увери журналистите, че опозицията била направо изненадана от това колко много държат управляващите на „Набуко”-само дето пропусна да добави „вече”!
Връзката между тази кратка предистория и развитието на ситуацията е точно във веригата от събития по оголения нерв на геополитиката в тази част от света. Докато Кондолиза Райс подписваше в Прага споразумение на разполагане на система за противоракетна отбрана ПРО срещу евентуална атака от страна на Иран, властите в Техеран демонстративно изстреляха новите си балистични ракети с обсег на действие от 2000 километра. С учебна цел. Урокът от тази демонстрация, чиято официално заявена цел е да възпре Америка и Израел, отекна в Москва като нагледен отговор на твърденията, че опасенията от ирански удари по въздуха били едва ли не глупости.
Ако съдим по оскъдните официални изявления за краткото посещение на Райс в София, тук като че ли нищо особено не се е случило. За ПРО не е ставало дума. Нашите паспорти и биометричните ни данни, както излиза, са били по-належаща тема. Нека се съгласим, че е така. Обаче остава въпросът: как така между Прага и Тбилиси (столицата на Грузия, която е на ръба на войната с Абхазия и нейния тил-Русия) възникна необходимост от спирка в българската столица, обитавана от любвеобилни спрямо Кремъл управляващи политици?
Ей така, за да ни кажат, че нищо особено не се е случило? И за да бъде връчен на г-жа Райс орденът, който г-н Първанов раздава на килограм на своите приближени?
Именно това се опитва да убеди читателите си руският вестник „Правда”. Изданието било „наясно”, че американците нямало да получат нищо при това посещение, защото българите знаели много добре, че тази администрация си отива от Вашингтон, а пък следващата-кой знае…Защо им е на българите да се обвързват?
Има истина в тази „Правда”. Но по-интересното е, че там провъзгласяват своята осведоменост предварително, без да щадят своите български другари. Защото искат да покажат кои са истинските господари на тези другари. Впрочем, точно така постъпиха пропагандистите в Москва и през януари, когато българските братушки се хвалеха като пияни казаци как били изтръгнали от Путин цял процент в преговорите за подялбата на контрола върху тръбопровода „Южен поток”. Руските медии, цитирайки министъра на промишлеността и енергетиката Виктор Христенко, категорично опровергаха камуфлажните напъни на София да се направи на твърд търговец. В присмеха си над бутафорната „борбеност” на българските власти един тамошен вестник дори оприличи метафората на Първанов за „големия шлем” за България при подписването на цели три енергийни проекта, на голям…член ( ех, тази близост на езиците, особено изявена при целувките уста в уста между Брежнев и Живков!).
Като член на НАТО обаче, макар и малък, България има наистина големия исторически шанс да се откъсне от арогантната опека на големия брат. И това зависи не толкова от американската противотежест, колкото от волята на България да се възползва от нея-така, както направиха държавите от европейския Запад в годините на Студената война. Тя, за съжаление, отново напомня за себе си. Време е да изберем с кого сме, защото напъните да претендираме за балансьор между двата полюса ни обричат на поредния голям, да го наречем вежливо, „руски шлем”.
Много точно намерен и много “сочен” израз – “българските братушки”!
американската администрация си отива, а българската що не си отива вече? в кое министерство нямаше бомби и скандали?
Предлагам да се възстанови стария орден “Герой на социалистическия труд”, с който на първо място да бъде награден Монетния двор на Република България, защото в последните години преизпълни плана за производство на ордени. Орденораздаването върви с такава сила, че ако имаше свой “индекс” в отчитането на показателите на българската икономика, сигурно щеше да е на първо място по темпове на нарастване. Това, разбира се, е черен хумор, но е факт. Държавният секретар Кондолиза Райс, президентът Никола Саркози, чуждите дипломати, акредитирани в България и всички останали чужди персони, които подлежат на награждаване, трябва да получават съвсем отделен орден, създаден само за такива случаи. Иначе като раздаваме орден “Стара планина” и на Петър Манджуков и на тях обезценяваме стойността на отличието. А колкото до “българските братушки” – ами ще ги има и ще се плодят за съжаление, и в Москва ще знаят винаги първо какво става в София докато България има този национален празник, който чества сега; докато паметниците на Съветската армия и Альоша си стоят непокътнати; докато “полудяваме” от реклами за концерти на военния хор “Александров” и докато в навечерието на националния празник някои твшоута канят внуци на Жуков и под звуците на “День победы” “празнуваме” 3-ти март.
Има един безпогрешен показател за това дали България е взела някакво правилно решение или направо е направила нещо добро за себе си геополитически.
И то е: бурна и дори истерична негативна руска реакция. И това е от край време, като се почне със Съединението, та до сега.
Няма спор, големи “братушки” са ни, чак не можем да се отървем от тях и подлогите им в България.
Да си призная, малко ми не е много ясно какво е внушението на втория и третия параграф. Може бе чета повече отколкото е написано, но ми се вижда едно леко съжаление, че у нас няма да се разполагат американски радари и противоракетни установки.
Откровено казано не виждам абс нищо, което би насочило враждата и ракетите на теократичната мафия към нас освен американски военни бази и евентуални радари и подобни.