Най-добре танкерите да дойдат?

Към 21 юли, точно 2057 години след като Юлий Цезар прекосява с легионите си река Рубикон в Цизалпийска Галия и предизвиква в родината си гражданска война, можем да кажем за родения с цезарово сечение като президент Георги Първанов същото: жребият е хвърлен. Няма връщане назад. Под формата на поредното уютно интервю той затвърди окончателно образа си на чуждо тяло като държавен глава на европейска държава.
Не си струва напънът да се анализират оправданията на изнервения от разбъркването на елементарния му пасианс държавен ръководител. Защото излиянията му са преливане от пусто в празно, опит с помощта на празното слово да се напълни дупката в морето, която копае, без да осъзнава, че сам пада в нея . Но си струва да се каже къде се разминава неговият мерак да си напасне президентското краченце в загубената обувка на Пепеляшка ( нали беше социален, провинциален, припознат с егалитарна радост от масовия избирател като такъв) със зле прикрития факт, къде именно го стяга чепикът ( ботушът, цървулът, кубинката-изберете сами, може и българското, но да не подсказвам, че ще Ви манипулирам да изберете комбинацията между всичките).
Нашият избраник Първанов не веднъж е минавал рубикона на тона, който се приема за добър в добрия стар ЕС. Не защото е революционер. Той по-скоро е еволюционер, в смисъл-нагаждач ( да не се бърка с гадач, това е друг крепител на удобното за него статукво). Ругал е Би Би Си като източник на критика за европейския рекорд на поверената му република по занемаряване на детски съдби- била му неразбираема, защото не била направена с любов към България. Карал се е и на германците заради една българка, която те се опитаха да защитят от самосвала с родни нечистотии, които организирано изляха върху невръстната й асистентска глава при опит да разсъждава върху евентуалния батак при обсъждането на болни теми от забатачената ни история.
Пехливанските изхвърляния на г-н президента срещу чужденците се отличават досега с две неща. Първо ( но не главно) никога не се отнасят до Китай, Индия, Иран и особено-Русия. Братушките му могат да ни се подиграват колкото си искат, че сме им кон от троянско естество, да ни наричат в негово присъствие ( по-скоро отсъствие) в самата ни столица „невярна съпруга” ( израз, употребен публично и безнаказано от приближен на Путин тук през януари). Дипломат ни е той, в такива случаи. И второ, ако от Запад му нарушат душевния мир ( т.е. войнстващия в душата му усет за вредата от западното влияние), тогава се хвърля в словесен бой с дразнителите. Не защото това е умно и премислено действие. Той толкова си може.
Точно така изглежда конфронтацията му с Европейската служба за борба с измамите, популярна вече у нас със съкращението ОЛАФ. Те се борят с измамите, той мами доверието на избирателите като се бори със заслужаващите доверие в ЕС констатации от разследването на международния екип от близо 400 европейци. Вероятно си мисли, че изглежда патриотично, да не признаваш истината, когато ти я посочват от западна посока и с това печелиш отново адмирациите на другарките и другарите. Но не е преценил, че този път мнението на критиците от чужбина, съвпада необратимо ( като при пресичането на един рубикон) с истината, наблюдавана ден и нощ от простосмъртните българи. Поради което те няма как да се възхитят на ръждясалия му патриотизъм, който при случай вади от ножницата с надпис ОКЗНИ.
Уязвен от факта, че европейските следователи посочват видното за всеки купувач на вестници у нас обвързване на големите пари с големите постове в държавата, високо поставеният ни Г.Първанов изрече простосърдечно най-путинското, от всичките си досегашни откровения: „ Няма да съм слаб президент”. Също като във вица за Хитлер, който възкръснал, погледнал се в огледалото и си обещал : „ този път няма да съм толкова мекушав”.
Желанието на нашия главнокомандващ да е „силен президент” е заплаха, като се знае слабостта му да командва всичко и всички в държавата, независимо от конституционните му правомощия. Ето само един от многото възможни примери: без да има каквото и да било право по конституция, зад гърба на изпълнителната и законодателната власт, Първанов договори с Путин през юни 2007-ма в Загреб геостратегическия потоп през България, наречен „ Южен поток”. Северните щати на Европа и Америка (в европейския юг, в Италия и Гърция, е по-различно) май му отвръщат , като го съветват вече открито ( чрез ОЛАФ „ Файненшъл таймс”, „Зюддойче цайтунг” и други подобни авторитетни интерпретатори на голямата политика) да си поеме отговорността за задаващия се финансов потоп-най-напред при катаклизми от такъв мащаб се наблюдава оттегляне на финанси, а след това се надига голяма приливна вълна. На недоволство.
На брега стои Г.Първанов и се заканва, че ще бъде силен президент. Като в онази естрадна песен от времето на развития социализъм: „момчето, което говори с морето на някакъв странен език”.
А може би чака танкерите да дойдат? Онези с нефта,реекспортиран от комунистическа България по милостта на СССР, нефт, чиято цена напоследък вдигна цената на покровителите му до нива, близки до времето, когато танковете определяха границите на свободния и другия свят.Те са алтернативата на европейските фондове. Кремъл вече предложи да финансира изцяло АЕЦ Белене. А руски журналист обобщи още през януари мисията на Путин в София: изглеждаше така, като че ли рускака делегация беше дошла да си напазарува България.
Това, че танковете бяха споменати от предишния социалистически прездент Петър Младенов (и го извозиха обратно в историческото небитие), изглежда днес като невинна реплика на закърнял комунистически параноик, в сравнение с интригите и антиконституционните действия на сегашния приемник на танковото мислене.
Такъв е, образно казано, танкът, яхнат от Г.Първанов, който прекоси рубикона на търпимото в Европа поведение. А че историята няма да се повтори, това е ясно дори само поради видното обстоятелство: нашият „ Юлий Цезар” всъщност е един провинциален Брут.