„ Дали това не е главният въпрос на ХХ век: допустимо ли е да изпълняваш заповеди, като предоставяш на други своята съвест? Може ли да нямаш свои представи за лошото и доброто и да ги черпиш от печатните инструкции и устни указания на началниците? Клетвата! Тези тържествени заклинания, произнасяни с треперещ глас и насочени по смисъл за защита на народа от злодеите, могат толкова лесно да бъдат използвани в служба на злодеите и против народа!”.
„ Ако нямаше конвойни войски, нямаше да има и лагери. Естествено, съвременниците и историята няма да пренебрегнат йерархията в отговорността за вината. Естествено, за всички е ясно, че техните офицери са много по-виновни; техните оперпълномощници-още повече; съставящите инструкциите и заповедите-още повече; а даващите указанията за тяхното написване-най-много от всички ( Това не значи, че ще ги съдят. Важното е да се провери дали те са доволни от пенсиите и вилите си-Б.а).
Но все пак стрелят, охраняват и държат насочени автоматите си не ТЕ , а войничетата! И ритат с ботуши легналите на земята все пак същите тези войничета!…”
Такива слова и още много други разобличителни за комунизма и репресивната му същност, която превръща хората в зверове и ги освобождава от човешките задръжки и от отговорността за последиците от това, реди в „ Архипелаг ГУЛАГ” Александър Соженицин. В тази глава, наречена „ Синковците с автоматите”, посветена на преките извършители на убийствата в съветските концлагери, сравнява своя комунистически ад с Освиенцим.
Солженицин си отиде. Погребаха го. С почести, каквито погребението на комунизма и на СССР незаслужено избегна. Защото, всъщност, комунистическият мутант броди, дори отново марширува на своя Червен площад без да се маскира особено. Точно обратното. Продължава да се гизди с мумията на Ленин и се пъчи със съветския химн. А и от какво да се страхува, или пък от какво да се срамува-нали там величието на делата се мери по крайните резултати, по километрите територия, килотоновете ядрени оръжия, но не и с категории като съвест, вина и отговорност за прегазените съдби на някакви си милиони човешки същества.
Кончината на разобличителя на съветския комунизъм съвпадна с показателни епизоди от възкръсването на сталинизма. Парламентарно представената руска компартия, окрилена от модерното реанимиране на Сталин, оказал се сред фаворитите за първото място като национален герой в национално представително гласуване по интернет, пожела грузинецът да бъде обявен за руски светец. Ветераните на съветския комунизъм поискаха от американския президент Джордж Буш да им се извини за знака на равенство , който той ( най-после ) постави между националсоциализма и комунизма. А защо не поискаха това от Солженицин? Може би защото в последните години на живота си той показа, че да си антикомунист не означава непременно да си демократ и са му благодарни за тази индулгенция? Да, Солженицин ги улесни неимоверно, демонстрирайки руски шовинизъм и характерния за него антисемитизъм, гарнирани с морално потупване на Путин по кагебейските пагони.
Голяма ирония има в това, че бившият дълбоко вярващ комунист Солженицин (какъвто сам се описва в „ Архипелаг ГУЛАГ”) , става по-късно моралният „гробокопач” ( с извинение за изтъркания комунистически лаф) на комунизма. Нищо не разклаща така грижливо градения чрез пропаганда и подкупи на хроникьори от Изток и от Запад престиж на СССР, както разтърсващият автобиографичен разказ на руския писател за системата от съветски концлагери ГУЛАГ. Особено на Запад, сред левитеинтелектуалци, разкритията му нанасят зашеметяващ удар на спонсорираните (включително в западните медии) лъжи за страната, в която „ се диша толкова свободно, колкото никъде другаде”.
Бивши вярващи са и другите двама големи в тази класация-британецът Джордж Оруел, отворил очите на западняците за абсурда на тоталитарния комунизъм и французинът Стефан Куртоа. Той пък направо идва в лоното на антикомунизма от крайното, залитащо към маоизма левичарство. Но инициативата му да систематизира в едно многонационално изследване престъпленията на комунизма, което осъществява на зряла възраст с „Черната книга на комунизма”, тресе от необуздан гняв вече много години последните динозаври на „най-справедливата” идеология в убежища на тази религия като Франция и Италия.
Русия, обаче, не е нито Италия, нито Франция. Да, тамошният еквивалент на Стефан Куртоа и на Джордж Оруел е Александър Солженицин-писател, от много по-голяма класа от двамината. Защо тогава такъв прорицател, наистина велик човек, взе обратно завоя към дълбините на реакцията в необятната руска страна на финала на своя живот?
Може би не можеше да бъде иначе. Той е част от една традиция, която, говорейки за държаните в дълбока тайна от народа бунтове в съветските концлагери, сам описва така в „ Архипелаг ГУЛАГ”:
„ Както всичко нежелателно в нашата история, тоест три четвърти от всичко наистина станало, и тези бунтове са така старателно изрязани, презашити и зализани, участниците им унищожени, далечните свидетели уплашени до смърт, донесенията на потушителите изгорени или заключени зад двадесет стени на сейфовете, че сега вече тези въстания са се превърнали в мит, а от едни са изтекли петнадесет, от други само десет години ( Да се чудим ли, когато казваме: нямало е Христос, нито Буда, нито Мохамед, делят ни хилядолетия…)”.
В страна, чиято история на съпротивата срещу неправдата е толкова изкривена, няма абсолютни праведници. Такива, впрочем, няма никъде. Но все пак: ние, към коя традиция ИСКАМЕ да принадлежим?
Не можех да допусна преди години, че дори и наркоманите не получават такива изкривявания в “мисленето” както правоверните комунисти… Сталин и светец????? Не мога да го проумея….Но и Солженицин..На неговото погребение видях един български владика, ченге, та ченге..Издал повече попове, отколкото може би самите ДС-ари не се и сънували..Маха с килимявка и скърби… За кого скърбите, за кого?????
Изненадваш се от връщането на Солженицин в Русия и от компромиса, който е направил със себе си. Тогава, когато се е случило това той е бил вече един стар човек, преминал зенита си, на който е оставало да дочака само едно нещо. И той като всеки славянин, и още повече руснак, е решил кое е по-важното в случая. За колко известни руснаци може да се каже, че са граждани на света? Солженицин също остана руснак и се отказа да бъде гражданин на света, защото е избрал първото като по-важно. Аз мисля, че изборът му е достоен.
Солженицин ще се запомни като един от малкото писатели, които противостояха на системата през един определен период и останаха известни не толкова с писанията си, колкото именно с противопоставянето си. Провалът в неговия живот обаче започва още преди да емигрира: той е бил доносник и има досие, като сам описва как е станало всичко след като се завърна в Русия. Причината да си признае обаче не беше разкаяние, а страх, че това все някога ще бъде разкрито и може да го изкарат по-лош, отколкото е бил. Въпреки че сам си призна, този момент от живота му се публично се неглижира.
Иначе в Щатите човекът беше пълен провал, напук на собствените си очаквания и това е сред основните причини веднага след като се завърна у дома, да започне да критикува запада.
Той целенасочено се завърна като месия, не с нови книги, а с програма за оправяне на Русия, с предавания по телевизията, но още след първия месец медиите усетиха пародията. Ореолът му започна да изчезва. Пооправи се донякъде с антисемитската си книга и с критиката на запада, но само донякъде. Стана ясно, че той не е добър писател; Гулаг и Иван Денисович по-скоро правят впечатление с изнесените факти, отколкото с литературно майсторство.
Косвено доказателство, че нещо не е наред при него – и сега го харесват само комунисти.
Това обаче не променя факта, че дори доносник, той дръзна да се противипостави на комунистите в едно много шибано време. Не зная, доколко е уместно да се прави аналогия с Г. Марков, който също флиртуваше с властта, но изчезна по-скоро, за да успее там, а не защото беше голям дисидент в България.
Всъщност, най-сериозен принос за демитологизирането на Солженицин има един друг руски писател, също принуден да емигрира – Владимир Войнович. „Портрет на фона на един мит” беше преведено на български в списание „Факел” преди няколко години, а оригиналният текст го има тука – http://lib.ru/PROZA/WOJNOWICH/portret.txt
Таман пречетох Архипелага и се оказа, че не бил съвсем правоверен автора 🙁
Но пък няма лоше в четенето!