Единна Русия-колкото в дипломацията, толкова и в мироопазването

Олимпийското неспокойствие, свързано с руската инвазия в Грузия, възроди ако не студената война, то поне характерната гореща реториката. Оказва се, че динозаврите от този ледников период не са загинали. За лавровия венец, освен абонирания по старшинство за него Путин, се бори с нарастващ успех един негов батко от школата на Брежнев: старият кадър на съветската дипломатическа школа и почти нов външен министър на Русия Сергей Лавров.
Лавров, дипломат от кариерата ( което в превод от съветски език означава вероятно и високопоставен другар от някоя съветска шпионска централа-интересно, дали пък не е с по-висок чин от полковник Путин), би трябвало да е най-дипломатичният говорител на руската позиция във връзка с конфликта в Кавказ . Вместо това той е натоварен да държи възможно най-недипломатичния език в тази, меко казано, трудна за легитимиране на руската инвазия в Грузия ситуация-каквато и да е вината на хилавата Грузия за повода за войната, насладата, с която Русия се нахвърли да отмъщава по твърде невъздържан начин, вцепени цели свят. Изригна целият сдържан комплексарски реваншизъм на руската мечка, която се опита да прелети над България през лятото на 1999-та, но получи отказ и така и не можа да провали с един десант операцията на НАТО в бивша Югославия, като се настани на летището в Прищина, превръщайки косовската столица в нещо като нов, разделен на зони Берлин.
Не друг, а ръководителят на руското външно министерство Лавров декларира сега, че светът можел да „забрави” за грузинския суверенитет. С това предизвика пряк отговор от Белия дом. Световно неизвестната персона ( в сравнение с доста нафукания дългогодишен съветско-руски висш дипломат) Дана Перино отвърна от името на американската президентска институция с лична квалификация, че става дума за „самохвалство”, което няма да има отражение върху политиката на САЩ.
Лавров, наречен вече от Вашингтон „самохвалко”, беше избран от Кремъл да съобщи, че Москва няма да може да преговаря с грузинския президент Саакашвили. На практика Лавров поиска оставката на законно избрания държавен глава на съседната държава. Което обаче не му попречи в друго изявление да изпадне в противоречие със себе си и да изрече една особено нагла лъжа: че не било в традициите на Москва да качва или да сваля от „трона” някого.
Щеше да бъде интересно да уточни, кои традиции има предвид. Ако са руските,списъкът на качените и свалените от трона владетели на близки и далечни държави, станали жертва на руската политика, щеше да бъде толкова дълъг, колкото е самата история на руската държава, още преди да се провъзгласи за империя. Ако ли пък г-н дипломатът говори само за съветската история, този списък може да бъде сведен само до марионетките на СССР в т.н „ народни демокрации” в Източна Европа и до техните подобия в Азия, Африка и Латинска Америка-предимно през втората половина на 20-и век. Пример? Ок. Ето само един, от най-неопровержимите.
Тодор Христов Живков беше свален от правешкия трон именно по указание от Кремъл. Самохвалствата на тази тема са документирани в многобройни свидетелства на участници в преврата от 10-ти ноември 1989-та (не че беше неправилно Живков да си ходи, но удивителното е ,че свалянето му ужасно прилича на поредното освобождение на България в интерес на освободителите). На правешкия трон се възкачи довереникът на Москва, човекът със съветско гражданство Андрей Карлович Луканов.
Споменаването на традициите, от страна на Сергей Лавров, води до напомнянето, че Русия си присвои правото да бъде наследник на традициите на СССР в области, в които това й е изгодно-например по имуществените ( като претенции за сгради, фабрики, лицензи) и великоруските въпроси от пропаганден характер. Русия претендира за имоти като наследник на СССР в България и за пазител на символи ,както от императорско, така и от съветско време. В това си качество Русия е узурпирала, със съучастието на български „държавници”, да менторства по отношение на паметници от различни епохи, общото между които е , че служат като топографски знаци за границите на безграничното руско влияние по нашите земи. Макар в боевете срещу Турция да са загивали хиляди поданици на тогавашна Русия от всякакви националности, кръвта на героите се смята автоматично за „руска”. Подписът на президента Желев стои под договор ( все така премълчаван и държан далеч от публичния дебат) с вече 15 годишна давност, според който България се задължава да охранява това руско влияние под формата на взаимна защита на паметниците, в съотношение едно към няколкостотин. Ако в Русия има някой и друг паметник на Георги Димитров, тук монументалните свидетелства за руската роля в българската история са стотици. Сред техните малко, но крещящи антиподи, е гробницата на Александър Батемберг,първият български княз във възродена България, свален от трона именно по указание на руската корона. Не е случайно, че по комунистическо време този толкова забележим паметник в идеалния център на София, беше държан под ключ ( и сега не е сред популярните туристически „дестинации”, както е модно да се казва), а само на метри, в подножието на основополагащия като символ за съветското похлупване на България паметник на Съветската армия, беше пльоснат един чугунен Леонид Брежнев. В цял ръст.
Всичкото това припомняне, може би, нямаше да има значение, както май нямат значение много други лъжи, с които не просто сме свикнали, но направо ни липсват, ако ни ги спестяват. Но лъготенето на др. Лавров пред цял свят поставя под съмнение цялата пропагандна доктрина на Москва за събитията в Кавказ. Ако онова, което тръбят рупорите на Путин е толкова „вярно”, колкото твърденията на Лавров, имаме всички основания да сме убедени, че отново се сблъскваме с познатата традиция-традицията на една арогантност, която флиртува с народи и народности, уж защитавани от чужд гнет, но всъщност се интересува от територии и от имперската си чест.
Ако не беше така, ако Москва наистина беше загрижена за правото на самоопределение на малките си сателити ( в случая с Южна Осетия-направо микроскопични), щеше ли армията на Путин да смаже така безогледно отцепническата Чечня, бомбардирайки наред руско и чеченско население в половин милионния Грозни?
Грозна е картинката и сега: грузинците, досущ като чеченците, не са ангели небесни и могат да бъдат обвинявани в какво ли не, но не и в мазохизъм. Каквито и тромави, глупави дори ходове да са предприемали, те не предизвикват Москва от любов към колективното национално самоубийство, а поради непреодолимото си желание да се откъснат от мечешката прегръдка на империята, в чиито предели не желаят да живеят. Фактът, че в миниатюрен вариант подобен сюжет беше разигран срещу Грузия от няколко десетки хиляди граждани на Южна Осетия ( на които Москва издаде руски паспорти) не прави стремежа на грузинците към еманципация от руската доминация по-малко искрен, нито пък руската защита на „своите граждани” в Южна Осетия по-малко лицемерна. Още повече, че номерът да бъдат насъсквани анклави срещу бивши съветски сателити, дръзнали да се отклонят от орбитата на Кремъл, се разиграва вече второ десетилетие в Приднестровието, в Аджария и , разбира се, в раздираната от проруска и украинска реторика Украйна. Казахстан и Узбекистан също не са подминати от руските специалисти по подобен род подстрекателства. Дори Беларус, този малък модел на консервиран СССР, се дразни от надменността на „големия московски брат” по въпроси като цените на горивата и разделянето на военното имущество, наследено от съветско време.
Нямате ли усещането, че една от войните, които се води, е именно война на символите? И никак не е студена. Гореща е следата от събития, обозначили една епоха, която мислехме за отминала. Проблясват спомени за разделения Берлин, за въздушния мост на американците ( които в момента го изграждат, заедно с французи и други съюзници, снабдявайки по въздуха Грузия с помощи).
Като изваден от същия нафталин, подобие на своя предшественик с кривата уста Андрей Громико ( наричан на Запад „господин ниет”), е очертаващият се като говорител на антидипломатичния московски тон външен министър Лавров.
Едно не можеш да им отречеш: дипломацията им е досущ като мироопазването. Единна Русия и това си е!