Олимпийско спокойствие и пиарова победа

Когато през 279 г. пр.н.е. древният грък Пир, цар на Епир и твърде дребен по отношение на Рим военен фактор, спечелил кървава битка с римските легиони, не е подозирал, че ще се превърне в цар на афористичния пиар със запомнената вече 23 века реплика: „ още една такава победа и с нас е свършено”. Съвършено правилно: само година по-късно с него наистина било свършено. Римляните му го върнали както те си знаят.
В живота на хората много често е така-не знаеш какво печелиш, когато губиш. И обратно. В историята на общностите от хора, наричани държави, също.
Кой, всъщност спечели Втората световна война? Уж е ясно, но самите руснаци, след повече от една чаша водка, горчиво се тюхкат, оглеждайки се и на Запад и на Изток. Техните смъртни врагове от войната, германците и японците, излетяха на икономическата орбита на националния просперитет толкова нависоко и далеч от руските победители, че никакъв спутник не може да ги доближи, камо ли да ги изпревари при преднината от доста обиколки в състезанието между народите. Именно между народите, а не между държавите, пък били те и въоръжени с най-чудовищните военни арсенали. Защото народите на победените в почти апокалиптичната война се оказаха в крайна сметка истинските победители-при това още в първите „петилетки” на съревнованието по реанимиране на тежко ранените от военния кошмар икономики, общества и…самочувствия.
Пирова победа за руския империализъм се очертава и във войната му срещу Грузия. Да изброявам ли? Хайде, само няколко примера.
Да оставим Америка-с нея комплексираното на тема „кой е по-по най” руско националистическо его открай време се надбягва, но на различни стадиони. Беше предсказуемо, че при нашествие в Грузия чичо Сам ще изръмжи на руската мечка. В Кремъл не само са били готови на това, планирайки войната ( да, тя е била внимателно подготвенаи дори предизвикана, според много свидетелства), но някак си са доволни от възможността да се изрепчат на такъв съперник за световно господство с надежда, това да прозвучи като „битка на титани” пред възхитения поглед на респектираните  зяпачи от цял вят.
Предизвикателствата, предизвикани като лавина от нахлуването на руски танкове в непослушна съседна територия, се оказаха повечко. Германия, която беше сред спирачките за приобщаване на Грузия в НАТО само преди три месеца, рязко смени тона. Канцлерът Меркел декларира пред цял свят промяната в своята политика и изрази категорична увереност ( вече!), че Грузия ще стане член на алианса.
Украйна промени режима за преминаване на руски бойни кораби в свои териториални води от уведомителен на разрешителен. Президентът Юшченко скъса споразумението с Русия за съвместно използване на радари, които вече открито предлага на НАТО като жест да добра воля по пътя към членство в организацията.
Полша избра точно този момент да утвърди договора със САЩ за разполагане на американски противоракетен щит, при чието споменаване в Москва получават пристъп на традиционната антиполска вековна треска.
Чешкият външен министър Тополанек без да се церемони много сравни инвазиите от 1968-в неговата Прага със сегашната в Грузия.
Държавното ръководство на трите бивши съветски балтийски републики (чийто съветски суверенитет никога не беше признат от САЩ заради бруталното им подчиняване със сила от страна на Сталин) изчерпа словесните демонстрации на солидарност с грузинците и в най-разгорещената фаза на руското нахлуване се изсипа колективно на митинг в Тбилиси.
Българското…Българското какво? А, да. Българското държавно ръководство никакво го няма. Скрило се е зад гърба на един назначен чиновник, заместник-министър Милен Керемедчиев, изпратен на нещо като репортерска обиколка в Грузия, без никакви гаранции за сигурността му ( пред руските дула, както излиза), да демонстрира юнашка позиция, уж различна от световно известната тукашна симпатия към всичко, което Кремъл смята за правилно.  И зад този заместникминистърски гръб наднича гяволито в новинарските емисии на държавната телевизия самият главнокомандващ Първанов. Гудил се е на гюме в Пекин. Чака да капне зрялата круша на българския спортен успех, че да се присламчи към положителната емоция и да се запише сред лицата на победата.  Колчем златният медал се търкулне в касичката на многострадалната ни Родина-хоп, щастливата физиономия на главнокомандващия се появява румена-засмяна в едър план на вашите телевизори досущ като кукувичка на старовремски часовник.
Едно е чудно: как, при такава героична победа на руското оръжие над вероломния враг Грузия нашият главнокомандващ се сдържа да изрази радостта си. Поне като носител на онази московска награда за изключителни заслуги за единството на православните народи да се беше обадил с оценка на все по-голямото въпросно единство, прерастващо направо с симбиоза, в дифузия между православните народи на Русия и Грузия. Или пък поне да ни разясни къде се намираме-в Нова Европа, която заедно с онези от Новия свят настоява да бъде усмирена руската намеса в древна Грузия, или сме със Стара Европа, която тази пролет препъна Тбилиси по пътя към алианса от желание да умилостиви руската мечка, но вече преосмисля поведението си?
Понеже няма кой да ни каже къде се намираме, докато президентът ни кове в далечен Китай своята въображаема пиарова победа, а тройната коалиция двойнствено мълчи, ще да се окаже някак автоматично, че сме нейде в средно положение-нещо като средната част на тройния скок,замислен като овчарски, но осъществен като маратонско бягане от отговорност, след бутафорното изхвърляне на чука и сърпа.