Какво се крие зад сепаратистката криеница на властта

В рамките на някакви си два дни на тихия ( по отношение на най-шумната международна тема) фронт у нас гърмят преднамерено незабелязвани информационни бомби.
Заместник-външният министър Милен Керемдичиев на практика влезе в задочен спор с пропагандата на Кремъл, съобщавайки от Грузия , където според Москва не се води никаква война, че положението в контролираните от руснаците грузински територии е плачевно. На връщане от обиколката си из опожарените от руските оръжия грузински селища ( в Южна Осетия, същинската територия на сблъсъка, руснаците направо не го допуснаха), Керемедчиев обяви инициатива в София да се водят преговори между Тбилиси и Москва. Ден по-късно грузинският посланик тук Михаил Уклеба даде да се разбере на пресконференция, че…такова нещо няма. Никой не е получавал или давал уверения за готовност на Грузия да приеме подобна инициатива. А още малко по-късно, електронното издание „ Всеки ден” публикува надменни упреци на руски депутат по този повод. Константин Затулин, депутат от управляващата в Москва парламентарна партия „Единна Русия”, в която нищо не се решава без санкцията на бащицата Путин, напада с явно раздразнение самото желание на българските власти да посредничат.
За капак, насред цялата каша, българският външен министър Ивайло Калфин, абсолютно сензационно ( но без да привлече вниманието на т.н. основни български медии?!), разкритикува необичайно остро руската политика срещу Грузия като „демонстративна злоупотреба” със сила. Повтаряйки, макар и с близо 10 дни закъснение аргументите на Запада, Калфин пише в личния си блог, че Русия е загубила доверието към себе си като честен посредник за решаване на т.н „замразени конфликти”.
И това го пише като лична позиция бившият съветник на президента Първанов, който като че ли се надява сред многотията на милиард китайци да се спотаи и да не му се налага да избира между близката до сърцето му Русия и близката до съюзническия Запад Грузия. Нещо повече, точно Калфин показа неотдавна, че поставен пред подобен избор, но в личен план ( между позициите на Г.Първанов и премиера Станишев), не се колебае да подкрепи бившия срещу сегашния си работодател. При размяната на реплики между двамата за практиката да се изпращат премиерски съветници в бордове на директори в държавни предприятия, Калфин ( външен министър, нищо не налагаше да се меси в този спор) се обади с разсъждение в полза на Първанов.
Някои наблюдатели дори отидоха още по-далеч в тълкуванията си за маневрите между двете сгради на „Дондуков” в столицата, разпознавайки по отделни признаци и намеци Калфин като кандидатура на Първанов за евентуален служебен премиер в случай, че се стигне до назначаване на такъв в резултат на политическа криза.
Външното ни министерство произвежда странни новини в стил „тука има, тука нема”за някаква посредническа инициатива за Грузия, а министърът заема крайно необичайна за своя патрон ЛИЧНА позиция срещу политиката на Москва!
Президентът, премиерът, парламентът в същото време , се спотайват. Говорител на отсъстващата ни държавност по горещата тема, при това за пръв път в разрез с добре познатите проруски симпатии на началниците, се оказва един министър. Макар и външен, но само министър.
Преди да се опитаме да си отговорим „защо”, само за миг да погледнем за сравнение към ( не, не към нашите съюзнически държави, там всичко е ясно и все по-категорично спрямо осъдителните действия на Москва), а към…Русия. В първите дни на конфликта в Южна Осетия, прераснал с подозрителна бързина, миришеща на планиране, в нашествие и окупация на Грузия от руски войски, пред света застана с горда осанка премиерът Путин. Не се церемони да се отклонява до Москва, където да покаже поне формално уважение към конституцията, съгласувайки за пред хората и пред света хода си с по-висшата президентска инстанция, а кацна направо от Пекин в района на бойните действия. Оттам започна и пропагандната си война с твърдението, че хиляди южноосетинци се избити от грузинците. После, на принципа на мафията, която въвлича в престъпление новите си членове, за да ги приобщи необратимо, обвиненията на Путин бяха доукрасени от президента Медведев, който разду твърденията за етническо прочистване и масови зверства на грузинците. Вчера уважаваната правозащитна организация „Хюман райтс уотч” спука този изкуствен балон и уточни, че става дума не за хиляди, а за десетки загинали в Южна Осетия-около 50 души ( няма данни, дали това им се е случило при грузинския опит за връщане на контрола върху републиката или при осуетяването му от руските освободители).
В последните няколко дни фактически говорител на Русия по темата става все повече незначителният в йерархията заместник-началник на генералния щаб на Русия Анатолий Ноговицин. Нему принадлежат откровенията за необходимостта да бъдат насочени ядрени ракети срещу Полша заради американския ракетен щит, както и категоричната прогноза, че Русия няма никога вече да се изтегли от Южна Осетия. Ноговицин коментира всичко: от съобщения за своеволия на руски мародери в Грузия, до споровете за статута на конкретни селища в Грузия-дали са контролирани или просто патрулирани от руски танкове.
И така, да обобщим: руската политическа и военна стратегия се коментира все по-рядко от когото трябва. Наредено е с това да се заеме един генерал, дори не първият по ранг в армията. Лошо. Твърде лошо е генералите да са глашатаи на една държава с претенции за демократичност. У нас дупката в българската държавност по водещата световна тема се запълва от сепаратистките действия на външния министър Калфин. На пръв поглед е по-приемливо-все пак не прилича на руското пропагандно маршируване, а и позицията на Калфин е изнендващо обърната срещу руската намеса. Но! България, все пак, е член на НАТО. Ако за имперския подход на все по-остро заклеймявания Кремъл всяко погазване на принципи и демократични правила е също така правило, то за София изключенията са , меко казано, неприемливи.
Във всички случаи, това, което е важно за нас, е България да бъде адекватен член на онази част от международната общност,  с която е обвързана с договори и ангажименти. Соловият словесен десант на Калфин, както и бъркотията в дейността на повереното му ведомство,  приличат на отчаян реверанс към съюзниците и  по-скоро открояват парадокса:  в София, където нищо не се случва, става нещо. Води се олимпийска надпревара по „скатаване” от отговорностите на държавата. Победата над българските интереси в тази криеница е гарантирана от дупинга, с които основните състезатели отдавна са хванати.