Неформалният Хавел и формалният Станишев, некои изискани разлики

Между неформалния лидер на чехите Вацлав Хавел и формалния ръководител на българите Сергей Станишев има нещо общо. Хавел бил на рок фестивал. Станишев пък се забавлявал на рокерски купон и дори „повел” рокерско шествие от 5000 мотористи. Така пише в заглавието си един вестник, който в самия текст се самоопровергава, твърдейки друго-че Станишев се появил внезапно и някои рокери били „озадачени” ( остава на нашето въображение да си представим изисканият вербален изказ на озадачаването).
С присъствието на двамината на такива модерни народни развлечения обаче приликите приключват. Защото Хавел е използвал трибуната, за да се произнесе по водещата световна тема, която за особено чувствителните по въпроса чехи не е просто някакъв международен казус. Оприличавайки за пореден път руското нашествие в суверенна Грузия на  аналогичното нахлуване на съветски танкове в Чехословакия през август 1968-ма, Хавел изразил убеденост, че Путин е задмнал Брежнев. Нарекъл управлението на Путин „изискан режим”, подигравайки рафинираността на руските методи в пропагандата и методите на налагане на волята си в Грузия. „Изискан режим”! Това е като „състрадателен палач”, „ възпитан хулиган” или „ благ побойник”. Литератор е човекът, намерил е в едно словосъчетание модус вивенди по отношение на същността на ставащото: смесица от абсурдно перчене ( защото гигантът Русия се прави на заплашен от джуджето Грузия ) и нелегитимност по стандартите на демокрацията-всяко управление, което е „режим”, е такова.
А какво е казал Станишев при шанса да проговори пред народа? Нищо. Едно голямо, непрекъснато повтарящо се нищо. След което отпрашил, както ни осведомяват репортерите, за поредна среща с червения електорат.
С нищонеказването  вече свикнахме. Вероятно ще получим някакви разяснения за някаква българска позиция по някое време, когато някъде другаде решат това да стане. Пък и кой знае, току-виж гневът на Кремъл попремине ! И, о, чудо на православната солидарност, Москва реши да приласкае бившия си сателит Грузия, за облекчение на българските другари, които със солидарното си бягство от солидарност (ако не с битите и унизени грузинци, то поне с възмутените от този факт западни съюзници) се излагат на показ като симпатизанти на големия побой…пардон, брат.
Това обаче е твърде малко вероятно да се случи- а и олимпиадите, както и рокерските надяждания с кебапчета са твърде кратки паравани, да му се не види! Все някога ще се наложи се маркира позиция.
Ако някой настоява за нещо, това е ЕС и ОССЕ, както и НАТО-все организации, в които България е пълноправен член. Ден след ден от техните централи валят новини за поредното искане Москва да спази уговорките по изтегляне  от Грузия. Ден след ден продължава и безмълвието на София.
Първанов се кри в Пекин и се къпа в славата на български спортисти ( макар и относително скромна). Станишев пърпори с мотори. Парламентът и обикновено превъзбудените от какво ли не медии си почиват. И опозицията дори никаква я няма. Траят си особено гръмовно прословутите български интелектуалци. Никакви ги няма да се накокошинят и да спретнат нова подписка-като нищо щяха да подпишат и другарите си, които се припичат на някой черноморски плаж далеч от София и близо до Грузия. Но при едно условие: ако Грузия беше нападала Русия. Ако грузински танкове налагаха мир в Нижни Новгород и блокираха пристанището на Санкт Петербург и , разбира се, ако бомбардираха родното място на Путин ( дали го откриха най-сетне?). А то какво толкова става? Русия умиротвори за някакви си десетина дни бомбардировки Гори и се окопава в пристанището Поти, изпотявайки френския външен министър Бернар Кушнер да води пореден телефонен разговор с президента Медведев с настояване да спазва обещанията си ( поради което Кондолиза Райс нарече Медведев „развален грамофон”). Дреболии. Пък и нашите интелектуалци не са като Хавел-в смисъл, няма да ги видиш на рок фестивал. На тях им дай Йосиф Кобзон.
Като си помисля, как Кобзон настоятелно реве с цяло гърло насред НДК „моя страна, моя България”( знаем, знаем, негова си е и на подобните му), май мълчанието наистина може да бъде много ценно. Стига да се прилага където трябва и от когото трябва. Ама у то пък у нас какво ли е както трябва?