Чудотворецът Путин обедини грузинците, европейците и евроатлантиците

Кат Русия наистина няма втора. Никой досега на успя на попрището на обединението на ЕС, както Русия. Постигна това, което не смогнаха да сторят нито бащите на европейската конституция, нито акушерите на Косово, нито европейските борци за шенгенски бариери-винаги се намираха „дисиденти”. И за Косово, толкова любима тема на защитниците на Путин у нас и по света, половин дузина столици се въздържаха да подкрепят общата линия ( все от страх да не възпроизведат нещо подобно на своя територия). По принцип всяко едно намерение на общността от стратегически мащаб обикновено се натъква на достатъчно силна вътрешна опозиция. Но за пръв път общо 27 страни от континента се подписаха под такова решение и то на извънредна среща на високо равнище, свикана кризисно. Като при война. Какъвто, всъщност, е случаят. Решението единодушно осъжда руската политика спрямо Грузия. И отговаря на един въпрос, който адвокатите на Путин тук, там и по света не спират задъхано да задават: защо не се отчете, че Грузия започна първа?
Ако има една постоянна пътеводна звезда в руската история, това е вечно подклажданата параноя за враждебното обкръжение. На тази струна свирят царе и императори, генерални секретари и президенти. След вековна обработка в руското съзнание дълбоко е залегнало убеждението, че светът извън Родината се състои от врагове и тук-там братушки ( като грузинците, освободени от турския гнет от Русия). Според тази доктрина светът е едно враждебно място, в което жадните за руска земя съседи дебнат и кроят планове как да отмъкнат парче от свещената руска земя. Жалват се в Москва и се разширяват с огън и меч. И чрез асимилация на десетки народи. Векове наред. За да се окажат единствената империя, оцеляла в нашето уж постмодерно време, когато принципите на „реал политик” в международните отношения, на свършените факти и на грубата сила би трябвало да са история.
Поредната руска разходка с танкове в Европа, за която някои погрешно пишат, че била първата подобна от Втората световна война насам, всъщност е точно копие на съветската инвазия в поне две европейски и една азиатска държава. И в трите случая откровената цел беше да бъде отстранен конкретен ръководител. В Унгария през 1956-та това беше Имре Наги, в Чехословакия през 1968-ма Александър Дубчек, а в Афганистан през 1979-та-Хафизула Амин. Разликата е само в нюансите. Наги не е канил никого с танкове на гости, дори и според пропагандата на Кремъл, която вмени на „здравите сили” в Прага, че били извикали на помощ другарите от Варшавския договор да спасяват комунизма. А пък горкият Хафизула Амин наистина повика вълка в кошарата-приветства нахлуването на 25 декември 1979-та. Но коледните гости му донесоха подарък-въже, с което другарите  от специалните части „Алфа” го обесиха (май посмъртно, просто го демонстрираха обесен) само два дни по-късно.
Москва разигра идентичен сценарий в Грузия. Поемайки огромния политически риск истинските й цели да бъдат забелязани от целия свят, тя разходи танковете си в Грузия абсолютно ненужно от военна гледна точка и пагубно от дипломатическа. Но реши да плати тази цена само и само да подтикне братушките да свалят неудобния на Кремъл Саакашвили. Надяваше се, че след острите противопоставяния между опозиция и власт в Тбилиси ще вбие танков клин между скараните грузинци и ще помогне на противниците на Саакашвили да го линчуват ( като Хафизула Амин ).  Но циментираха националното единство в Грузия и вместо с грузинската държава и нейния президент,  сега си имат работа с грузинския народ, който солидарно демонстрира обща воля срещу агресията на огромни общи митинги.
Защитниците на пропагандната версия на Кремъл за грузинската провокация, която е трябвало да бъде наказана, трябва да се запитат няколко неща. Ако е вярно, че Грузия е агресорът, защо цели 27 европейски държави се обединиха около противното твърдение? Дори щадящата руската имперска гордост теза на „по-умерените” защитници, според които отговорността трябвало да бъде споделена, защото Грузия, все пак е започнала първа, не намери място в общата европейска позиция. Тя еднозначно приканва към зачитане суверенитета на Грузия и към изтегляне на руските части от грузинска територия. Иначе щеше ли срещата на върха в Брюксел да постанови прекратяване на преговорите за сътрудничество с Русия? И какъв е „интересът” на Европа от това? Да не би да очаква петрол и газ от Грузия, рискувайки да се засили руския газово-петролен щантаж? Изобщо, понеже адвокатите на Путин търсят „ползата” като обяснение за реакцията на Запада, каква е „изгодата” за силно зависимите от руските суровини западни страни да застават на страната на миниатюрната Грузия срещу толкова важния  снабдител за техните енергетики?
Колкото и внимателно, ловко дори, да е подготвила авантюрата срещу Грузия, кликата на Путин е демаскирана като заплаха за колективната сигурност на континента. Тази авантюра, замислена като хитроумен план за демонстративен и безнаказан побой за назидание на непослушните, успя да настрои срещу себе си Европа ( посланика на Русия в Брюксел Чижов, същият, който обича да нарича България руски троянски кон в ЕС, обидено се кара сега на ЕВРОПА за взетото решение).
И така, Путин обедини Европа, сближи Европа и Америка, и излекува самата грузинска нация от вътрешните й крамоли. Накара Швеция и Финландия да се замислят на глас за членство в НАТО. Убеди колебаещите се поляци светкавично да попишат договор за ПРО със САЩ. Подтикна украинския президент Юшченко да преразгледа споразумението с Москва за ползване на радари и режима за преминаване и пребиваване на руски военни кораби в украински води. С други думи Путин направи така, че вековната руска параноя за враждебния свят да получи основание. Ако това е била целта му-браво, постигна я! И заслужи бурните аплодисменти на венецуелския си колега Уго Чавес, на когото му се вижда правилно северен гигант да бие малък южен съсед, стига да се намери повод. Какво означава това в контекста на Латинска Америка, където един крайно ляв ръкопляска на дивия олигархичен капитализъм в Русия, но се репчи на големия северен съсед, самият Чавес явно не схваща. Но като фен на Путин венецуелският другар е чудно потвърждение за подредбата в тази уж объркана международна картинка: Путин и Чавес рамо до рамо срещу ЕС, НАТО, ОССЕ,САЩ!
Така че, ще повторя предложението си още веднъж: Путин заслужава международна награда за превръщането на невероятното във възможно като направи света едно враждебно място за Русия ( награда за антимир с парите на Алфред Нобел, изобретателя и производителя на динамита). Динамит момче, успя така да взриви статуквото, че и Ленин да му завиди!