Конкретните прогнози в политиката ( все едно като за броя на дъждовните капки във вашия квартал) са си направо шарлатанство. Прогнозирането на тенденции обаче е друго нещо. Те се определят от циклоните, зараждащи се във всяка власт и от антициклоните на опозиционните настроения срещу тях.
Изводите на всяка дълбокомислена прогноза, обикновено адски научно обоснована, като правило се оставят за финал. Но си позволявам да противореча на този традиционен анализаторски метод с изпреварващото твърдение: прогнозата за бремето на това управление е ясна като слънчев ден след нощ, наситена със звезди, които в нашия случай са зле маскирани петолъчки. Идат гръм и мълнии, от уж ясно небе. Бурята е предстояща и неизбежна. Овцете вече се щурат и се скупчват. Не стойте под дърво, ако ще и столетно, защото привлича мълниите!
Провалът на сегашното управление е предизвестен не толкова и не само заради кръвосмешението по рождение на тройното съжителство на властващите, колкото поради първородния грях на това семейство от субекти, които взаимно се изнасилват.
На тази власт й престои да последва съдбата на същия онзи комунизъм, от който генетично произхожда. Неговата фатална грешка беше в това, че подцени самата човешка природа. Въобрази си, че може да я промени с декрети, разстрели, концлагери, подкупи, манипулации, партийни акламации и…с подмяна на човешкото чувство за собствена значимост с внушението за върховенството на държавния интерес. Не че днешните управляващи са се загрижили за държавата, но е типично, че изобщо не оцениха т.н. „човешки фактор” и то в собствения си заден двор.
В Русия по този въпрос работят целенасочено от времето на дядо му на Иван Грозни. Там са се сменяли царе, императори, комунистически диктатори и производните им президенти, но подходът към човека си е същият. Успехът им в това начинание отдавна не е експеримент, а „православна, славянска, уникална руска традиция”.
Нашите подражатели, обаче, са точно като жабата, която вдигнала крак, да я подковат, по подобие на коня.
И сега, слагайки коня след каруцата, стигнеме до конкретиката: управляващите у нас непрекъснато се изненадват от това, че „системата” гърми, не им се подчинява така тотално, както тоталитарните им инстинкти го искат. На равни интервали от време, но все по-често напоследък, отделни индивиди, издигнати на доста високи властови позиции, приземяват патоса на управлението с какви ли не разкрития. Да не ги изброявам, те са въпрос на статистика вече. Въпросът е в това, кое е характерно за процеса. Къде е грешката в изчисленията?
Проблемът е там, че човешкият фактор е непредвидим. Комунизмът се опита да го вкара в своите кърваво-догматични коловози, но се излъга в чертежите за преначертаване на човешкия нрав. Човекът, наричан на псевдонаучния език на идеологическото презрение „човекоединица”, изненада архитектите на т.н. безкласово общество със своята упоритост да брани своята индивидуалност. И победи „системата”, бойкотирайки я отвътре пасивно.
Казват , че в България е нямало дисиденти. Мен ако питате, тук се дисидентстваше масово. Бачкаторите лъжеха държавата с кубици изкопана пръст, шофьорите мамеха с литрите бензин ( един такъв ми се изповяда, че той и всички останали, изливали многократно всеки ден резервоарите си, за да отчитат курсове по време на строежа на НДК в София), селяните крадяха масово от текезесето , а хората на умствения труд вършеха тихата си подривна дейност чрез вечната си неофициално обявена мързелива стачка, която направи България импотентен аутсайдер на картата на световните научните достижения.
И защо? Заради липса на мотивация. Абстрактният призив да се работи за „общото благо” беше обект на всеобщ сподавен кикот.
Шепа избраници от преторианската гвардия на властта бяха наети срещу щедро заплащане да твърдят обратното на езика на т.н. „социалистическо изкуство” . „Кинаджиите”, изявените сред тях, печелеха от участието си в един филм суми като за покупка на апартамент или кола, което иначе беше мечтата на живота за милионите така наречени обикновени хора .
Тези преторианци и до днес, макар и дърти, са на първа линия на опашката за ордени и по банкетите, на които вече им викат коктейли. Самият Живков им даваше пример: по свидетелства на проговорили днес негови издатели, отнасяше без свян куфарчета с пари за своите томове с „тезиси”, писани, естествено, от други другари.
Подкопаването на тази „система” беше заложено в самата нея: тя не държеше сметка за човека, като същество, което , стига да не е генетично увреждан с поколения наследник на вековна царско-императорско-тоталитарна традиция, се стреми към лична свобода. Издънката идва от там, че докато са залисани да запушват устата на противниците, напомпаното с очаквания, обиди и амбиции его на доверени до вчера другари експлодира и разтърсва непукизма на властниците.
Така легендарният „силен човек” в БСП Румен Петков намекна ( чрез обичайното за такива намеци място, в. „Труд”) за необходимост от оставка на лидера Станишев, после омекна, но остави твърдото впечатление за вътрешнопартийна и коалиционна експлозия. Досущ като него, крепителят на тройната коалиция Ахмед Доган се изказа заплашително за погрешна ампутация на ляв крак, вместо лява ръка в ДАНС, а ден по-късно дясната доганова ръка Касим Дал даде заден ход, но уточни, че всъщност Алексей Петров, дясната ръка на шефа на ДАНС Петко Сертов, трябва да бъде ампутираният крайник. Междувременно обектът на тази твърде противоречива по своите констатации политическа визитация, отстраненият от тялото на службата Иван Драшков, също изигра танца на ръмженето и мъркането-най-напред заплаши с разкрития ( пред в. „Капитал”), а след денонощие размисъл ( пред в. „24 часа”) се разкая и си направи самокритика за „емоционалното изказване.
Какво да ги правиш- и те са хора…
Всеки, който е щъкал в мравуняка, известен като НРБ, знае за провала в надлъгването между държавния и личния интерес-в полза на личния. Би трябвало това да е поучително за другарите, които си въобразяват , че са впримчили всичко и всички в своята игра. Но явно не е поучително. Не и за управляващите днес. Те се чудят откъде им идват шамарите и дори се гордеят на глас, че нямало кой да ги свали от власт, освен ако те не свършат тази работа сами. Вършат я.
Поучени от опита от 10 ноември 1989-та обаче, всички останали би трябвало да се замислят и да не бързат с благодарностите, когато другарите отново абдикират нейде в пещерите си при награбеното.