В сезона, през който хиляди домакинства в България са заети с предстоящото си оцеляване и трескаво затварят буркани, опитите вниманието на публиката да бъде отвлечено със скучната „европейска” тема са обречени на прагматично селско презрение от градски тип. Колегите от в. „Капитал” обаче са поели риска да останат неразбрани от твърде заетите сънародници и са разнищили феномена на явното, постоянното и упоритото разминаване между оценките на българските власти за своите „успехи” и противоположните констатации на европейските институции.
Дали обаче тези наши управници се сами в тази разрушителна дейност и „от небето” ли падат те?
„ Изглежда няма воля, кураж и енергия да се направи нужното”, казва за „Капитал” Джефри ван Орден, британски евродепутат и бивш докладчик за България. „Нужното” са реформите и усилията за справяне с предизвикателствата на корупцията и престъпността. А липсата на воля, кураж и енергия той вижда, естествено, в онези, които би трябвало да отговорят на изискванията на ЕС като управляващи в София.
Проблемът обаче не е само в самите управляващи. Защото критично голяма маса български граждани не просто живеят приоритетно с проблемите на затварянето на бурканите, но и са се затворили в себе си сякаш, за да се консервират за някакво по-добри времена, без да си дават сметка, че са съучастници в едно бавно колективно самоубийство. И кой може да ги съди за това? Такава е човешката природа. Да беше отделен човек, дори група хора, да ги заклеймиш. Но да хокаш цял народ, не става някак си.
Ако се върнем обаче към темата за отговорността, тя все пак се носи от онези, на които плащаме заплатите да ни „присъединяват” към Европа не само по банкети и турнета из европейските кръчми, но и чрез компетентни действия като администратори. Парадоксът е, че те се чувстват не просто безнаказани в своя неуспех да го направят, но дори някак си се изживяват като легитимни представители на българския скепсис.
„Брюксел ли? Абе я им виж зелето!”.
Със своите действия и с бездействието си българските бюрократи тайно, но със зле прикрито злорадство, поощряват скепсиса, разчитайки на разбиране от сънародниците по „патриотични подбуди”. Някакви си чужденци ще ни нареждат!
Този тип реакция не е уникално български феномен. Евроскептицизъм има навсякъде в страните от съюза. Някъде, като във Великобритания или в скандинавските страни, той се корени в законната гордост от постиженията на нацията, доказани и преди членството в организацията. Другаде, предимно в централна и източна Европа, е точно обратното: историческото изоставане заради десетилетното препъване в сърпове и чукове, не може да бъде преодоляно за кратко време и това поражда страхове от неравнопоставеност в съревнованието с по-развитата част от континента.
България обаче е единственото място на картата на ЕС, където „смесените чувства” към европейските задължения се коренят предимно в народопсихологията, доминирана от две взаимно изключващи се величини: ниското самочувствие, съчетано с…необосновано високо самочувствие. Люшкането между двете крайности, от самомнението за нашето юначество и богоизпратен безподобен интелект (илюстриран най-често на спечелени олимпиади по математика от талантливи българчета), до фразата „българска работа” ( каквато няма да откриете при никой друг народ, не само в Европа, но и в света).
И понеже тази, да я наречем, „странност” в лутането на нашия национален характер, можем да си обясним с прословутото оцеляване, като леден душ ни идва напомнянето, че …не оцеляваме. Тъкмо напротив.
Професор Джераси, т.н. баща на противозачатъчното хапче, определи българите като най-бързо загиващата нация. Каза го тази седмица пред студенти във Велико Търново.
Дали не е време да сменим тактиката? Изглежда, че от много оцеляване, ще се мре. Колективно.
Само че кой ще да е този „Боримечката” , който ще ревне гороломно: „българиии, нацията ще пукне, спрете да оцелявате”!? Нали веднага ще се намерят доброжелатели, които ще му извадят такива компромати, че в меча дупка ще го заврат. В наше село всички сме съселяни, съкварталци, съученици, съвойници, състуденти.
Нали знаете вица за онзи, който не могъл да повярва, че съседът Гошо бил станал велик откривател. „ Кой Гошо, бе, оня ли от квартала-не може да бъде, аз съм спал със сестра му”!
Никой у нас не може да се скрие от ретроспекцията на завистта и лошотията-винаги ще се намери някой да припомни на публиката, че и ти си като всички останали, т.е. твърде несъвършен, че да поучаваш другите. Което си е вярно-съвършени водачи няма. Има само такива, които останалите приемат за свои лидери с всичките им неизбежни съпътстващи недостатъци. Там е работата обаче, че българският кантар за плюсовете и минусите е така настроен, че минусите винаги надделяват.
Пък после се чудим, че при този баласт, гемията ни е опасно наклонена и е заплашена от потъване.
Това е може би най-точната диагноза
на “status presence” за ставащото у нас през вековете начиная от Тангра,турското робство” и похабената от утопията енергия през Възраждането и възхода и залеза на Третото българско царство…
Казвал съм го по различни начини и друг път,но не е повод за тъпо възгордяване…мнозина са били и ще бъдат,при това сс знание,влияние,призвание и съдбовна участ…
Това,за което трябва,да се съжалява е,че утопията си изкова пирова победа и тя ще е….е мамата на всички ни,освен ако обстоятелствата не “родят” Лидера,какъвто го вижда Историята и в съдбата на др.народи,и както го казва пророчески Алехо Карпентиер в “Рая на този свят”
Това бе поводът,да “присветвам” понякога до сега!!!
Но,след този убийствен,и точен анализ,макар,че си го знаем и ни е до болка “познат в гемията”, просто ми се ридае вече…
Господин Инджев,
Не съм съгласен с констатацията Ви, че единствено и само българските управници са виновни за бедстващото ни състояние поради факта, че не изпълняват стриктно директивите на Брюксел.
Напротив, те изпълняват абсолютно точно програмата на Ричард Ран и Роналд Ът, създадена още през 1990г. за прехода ни към пазарна икономика.
И цялото ни законодателство е променено от Брюксел. От там контролират и неговото изпълнение. Ние нямаме собствена идентичност и самоуправление. Ако сменим тези управляващи с други, положението ни няма да се промени. Те не могат дори заплатите на държавните служители да увеличат без тяхното съгласие. А самата схема за разпределение на еврофондовете е създадена по начин, даващ възможност за облагодетелстване на определени кръгове. И нека не забравяме, че на 15-ти март 1999г. цялото ръководство на ЕК подаде колективна оставка заради доклад на независими експерти, уличаващи нейните членове в измама, произвол и клиентелизъм.
Между впрочем, какво Ви е мнението за тайнствената организация билдерберги ? Защото самия председател на ЕК Жозе Мануел Барозо участва в техните съвещания от 3-5 юни 1994г. и от 15-18 май 2003, където е предложен и за председател на ЕК. Самият генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Шефер също беше техен член. За какво да критикуваме родните пудели, когато скачат по чужда свирка?
Ще Ви цитирам част от статията на Светослав Терзиев във в-к “Сега”:
” Когато преди две години се решаваше дали България да бъде приета в ЕС през 2007 г., най-голямата група в ЕП – на християндемократите и консерваторите – покани на 27 септември 2006 г.тогавашния министър по европейските въпроси и настоящ еврокомисар Меглена Кунева да разсее последните им резерви. Един от главните й аргументи бе, че
България няма да тежи на ЕС като финансово бреме, защото за разлика от други държави си има бюджетен излишък и се оправя сама. “Тогава, елате при нас с вашия бюджетен излишък!”,въкликна спонтанно председателят на групата Ханс Герт Пьотеринг, който сега е председател на ЕП. Реакцията му предизвика смях и аплодисменти.
Шегата на Пьотеринг днес се превръща в тревожна реалност. Бюджетният излишък на България се очаква до края на годината да достигне 5 млрд. лв. (2.5 млрд. евро). Точно толкова са и европейските пари, предвидени за България средно годишно до края на 2013 г.Ако не вземем нищо от общата каса на Брюксел, ще го компенсират нашите данъкоплатци. Ето как България ще членува в ЕС колкото да му носи не само членския си внос, но и своя бюджетен излишък. Той пък може да служи за изхранване на Африка и за други благородни цели.”
А от Нова година ще се окажем и членове на свръхдържава без собствена конституция. В момента, такива са само Саудитска Арабия и Афганистан.
Та ще Ви повторя заглавието без капка сарказъм: “Брюксел ли? Абе я им виж зелето.”
Възгледът “прошка за негодността на българските управляващи защото в Брюксел също има явления на негодност”прилича на онова някогашно аанекдотично възражение “А вие защо бесите негрите в Америка?!” Господин Стоян Стоянов очевидно харесва някаква “предбрюкселска България”. Моля го да ни я опише – като законодателство, правораздаване, управление на изпълнителната власт и пр.Но,ако това не е възможно може би той има ясна представа за една съвършенна българска държава извън Европа? Моля го да ни я разкаже.Ако не успее в едното или другото – попада в несимпатичната категория на мърморещите пустоцвети.Но искам добросъвестно да му помогна:несъвършенството в управлението е повсеместно по света, но по-добре е там, където корективните механизми са по-бързи и по-ефикасни и вкуса към промени по-силен и непрекъснато стимулиращ. Чух днес един бузест господин с някакви средно-голями функции да произнася по някакъв повод с презрение “това е брюкселски език”. Не мога да стисна ръката му, а може би и вие, господин Стоянов… Защото ще трябва да осъдим всички будни български политици, които след освобождението с много усилия и срещу голяма местна съпротива са въвеждали европейските форми на управление.
Господин С.С. сметката от първородния ни “грях” за Изоставането бе донатъкмено в Люксембург /по-точно/ и на френски език в присъствието на г-н Първанов,който не по-зле,дори по-рано “изпреварваше” вятъра макар и сам да призовава за обратното…го направи и далеч преди премиера в Габрово.
Посочвам тези две “обичани фигури в блога”,защото при “натъкмяването й” въпреки,тъжно-известните “аргументи”,дори и Ханс Герт Пьотеринг ни е “заклал” се е червила М.Кунева….но България все пак е там!!!където е…със своите
основополагащи причини,които са от по-друго естество и добре посочвани в блога!!
Да!…неразбираеми са за Гошо но взели,че ги схванали в Европа.
В лична кореспонденция с г-н Инджев съм добавил доводите си,а сегашните не са заяждане към С.С.-тъкмо обратното,защото казаното от него е вярно,но и без Африка и без познатото “благородство” на целите…
За подобно “икономисване” във всеки поопоскан и “сбъркан” бюджет има и др. характеристики,за които “вероятно” и друг Гошо ще си “вкара” в действие “езика”…
Иначе,ще излезе,че освен от “брюкселско зеле”,Пьотеринг не разбира и от “ударни” излишъци…”серсема му със серсем!!”
Господин Стоянов, не само че им гледаме зелето, но и нескрито им завиждаме.
Edno ot neshtata koito ne mi haresvat v Bulgaria e negativizma. Ima niakakva otricatelna energia v BG, koiato e navsiakyde…vijda se v ochite na horata, v otnoshenieto pomejdu im, v mrysotiata po ulicite, v sivotata na gradovete ni, v novinite na televiziite, vyv vestnicite…, a po priroda chovek triabva da e pozitiven…Pozitiven v chuvstvata i mislite. Lipsata na duhovnost v nasheto obshtestvo e nai golemia problem spored men. Religioznite cenosti nezavisimo dali stava vypros za hristianski ili miusulmanski takiva sa v osnovata na syhranenieto i prosperiteta na edno obshtestvo, te sa i v osnovata na viarata v dobroto i pozitivnoto. Nai goliamoto zlo napraveno ot komunistite e NE che sysipaha ikonomikata ni, a che unishtojiha duhovnosta na nashia narod.
BOG DA PAZI BULGARIA !!!
Blagodaria vi g-n Indjev !
Imate zlatno pero !
Поздравявам Ви, г-н Инджев, за верните констатации. Смятам, че да възприемаме най-реалистично самите себе си като нация – да съзнаваме и достойнствата си, но и кусурите и дефектите си – е признак на това доколко нацията е решена да устрои за себе си едно достойно битие. Тоест е решена да не се примирява повече с това мизерно състояние, в което се намираме от поне 60 години, именно с бурканите си, с угоеното прасе в кочината, което така силно радва сърцето и го изпълва с приятни коледни предчувствия и пр.
Аз лично съм напълно убеден в тезата, че националният характер лежи в основата на националната съдба, т.е. според това какви сме, доколко сме освободени и предани на свободата, доколко съзнаваме собствените си коренни интереси, доколко не се оставяме да ни будалкат със сладникави прказки да това колко сме добри и велики, доколко сме решени да не се примиряваме с дефектите си, дотолкова ще можем да постигнем битието и живота, които заслужаваме. Не някой друг ни е виновен зе неблагоприятната ни историческа участ, а ние самите, в мнозинството си, сме отговорни за тия беди и нещастия, които се случиха на страната и нацията ни особено в тия 20 години, в които уж имаме свобода, а пък не знаем какво да правим с нея. И затова обикновено я употребяваме против собствения си интерес и по тази причина допускаме да ни управляват навлеци като мадридският мошеник или като съветския гражданин Дмитрич.
За да представя по-цялостно своята гледна точка, написах и издадох две свои книги по така визираните проблеми. Първата се нарича БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (има подзаглавие “Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”), а втората носи заглавието СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (подзаглавие: “Кратка психологическа история на съвременна България”). Първата излезе през октомври миналата година, а втората през юни тази година. Сега се радвам да открия в тази Ваша статия, че имаме сходни и близки разбирания и по този най-важен български въпрос, като също съм на мнение, че истината трябва да се казва смело, нищо че понякога е крайно неприятна или пък, както кой знае защо казват така из нашите предели, “от истината боли”. Аз лично смятам, че истината винаги е целебна и спасителна и също така винаги е за предпочитане пред умилителната и упоителна сладичка лъжа.
Не се смятам за самозван “вестител на истината”, но според силите си работя за това все повече объркани хора да усетят твърда почва под краката си и да погледнат с нов поглед на случващото се. Затова и пиша всеки ден своя блог. Никаква материална полза нямам от тия мои идеалистични начинания (имам предвид и книгите, които съм издал), напротив, лишавал съм се от много неща, но изглежда такава ми е била участта.
Интересно е, искам да Ви кажа и този многозначителен факт: след като излязоха, моите книги бяха посрещнати с трогателно единодушно мълчание. Само радио “България”, което излъчва за българите в чужбина, ги представи на слушателите си, и взе интервю с мен; радио Хоризонт пък ме покани веднъж в една дискусия за свободата, където също се спомена за книгата ми от водещият – и нещо повече! Нито един вестник, нито ляв, нито “обективен-независим”, нито дори десен, не отдели и ред, за да представи книгите ми на читателите си, или поне да обяви, че има такива книги. Явор Дачков например не счете за нужно да представи книгата ми, нищо че е публикувал мои статии без никакъв хонорар, и даже ми се намекна, че ще ги представи само ако си заплатя “рекламата”.
Както и да е, но искам да Ви кажа и нещо още по-показателно: след излизането на книгите ми и двата вестника, които редовно публикуваха мои статии, като по сигнал спряха да ме публикуват, което за мен е абсолютно неразбираема загадка. Както и да е, книгите ми даже не се вземат от книжарите на борсата, понеже били “непазарни” и “нетърговски”. Когато, отчаян от ситуацията, реших да подаря на повече от 50 български блогъри, журналисти, политици, публични личности своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, всички с благодарност приеха подаръка, а пък след това почти никой даже не обяви в блога си, че има такава книга. Аз лично не мога да си обясня тази реакция, макар че тя много ми напомня за това как са били приемани книгите на други философи в миналото, например книгите на един Шопенхауер. Дали пък тази необяснима иначе единодушна реакция на мълчание и тъпо неприемане не намеква за това, че книгите ми са добри: щото иначе посредствеността приема обикновено с най-шумни крясъци на одобрение изявите на особено наглите й себеподобни?!
Аз преди време Ви предложих да ми изпратите имейл, за да обменим информация и за да мога да Ви изпратя своите книги, ей-така, като знак на уважението ми, без да искам, разбира се, нищо в замяна, щото “доброжелателите” не пропуснаха случая да запозрат корист и в това мое действие. Сега подновявам молбата си, понеже не намирам в блога Вашия имейл: моля, напишете ми адреса, на който да изпратя книгите, на моя имейл angeligdb(@)abv.bg. Предварително благодаря!
А иначе смятам, че за нашите дефекти като нация и индивиди, голяма част от които са наследство на комунизма, трябва не само да се говори, напротив, трябва да се говори пределно искрено и честно: в раната трябва да се слага пръст и дори да се посипва сол, та да заболи така жестоко, че ония, които сякаш са свикнали с болката и гангрената, да осъзнаят, че така повече не може да се живее. Иска се скалпела на хирург, та да се изрежат без жалост ония тумори във българската душа и дори в тялото на българската нация, които тровят живота ни и които ни заплашват именно със смърт на цялото, именно на целия организъм. Понякога се налага даже ампутация, а какво наблюдаваме иначе у нас: мажат раните с мехлеми, галят ги с перца, а пък отровна рана и гангрена така не се лекуват?!
Така например Гоце и Серьожа Дмитрич напоследък се изявяват като големи патриоти и не пропускат случай да нижат омайни родолюбиво-популистични думи и слова. Те ще ви обяснят надълго и мазно, че ний, българите, каквито сме си, сме си и най-добри, че “народът винаги е прав”, че “народните искания и копнежи са святи”, че “народното дело им е като пътеводна звезда” и т.н. Гоце например се е окичил с портрети на Левски и Ботев, нищо че цял живот е служил на чужди сили, на КГБ-то на водкопойците и т.н. Някои излъчват само погнуса, и изглежда сякаш точно затова са и толкова “обичани” от благодарната сива посредственост. Да спра дотук, че пак ми се заповръща…
Пропуснал съм нещо от текста по-горе: става дума за вестниците “Седем” и “Про и Анти” като пример на двата вестника, които редовно са публикували през годините мои статии, но сега, когато излязоха моите книги, необяснимо защо, сякаш по команда, престанаха да публикуват мои текстове. За мен защо стана така е е пълна загадка, по тази причина му и отделям място тук…
Златно е и перото, Еди, и човекът е честен,когато е имало опониране в коментарийте, а това е може би най-качественият сигнал за бъдещето на желаните у нас медии…
Имал съм такова за въпроси по които все още не се е произнесла историята-и по мое убеждение-не случайно!
Тък като в предишната статия зострих вниманието за “гощавката” с която ще ни баламосват до изборите и тъй като “шегите на Съдбата” са необятни във времето и простраството-ТЯ- очевидно се е “погрижила” чрез в-к “Труд” в неделния му брой от 26/10/08 на стр.8,да припомни за дуела от “Панорама” между Красимир Каракачанов и Владимир Каролев…
Не ми се повтаря собствената ми теза за мързеливи,корумпирани български политици,за които съм допълвал и “характерния мързел по история като ученици”.
Г-н Инджев знае,защо и как,но е схванал основното….че не пожелавам никому,да се изправи срещу историческите и съдбовни повели,още повече,заради едната -само видима-неблагодарност!!!
Но в прозорливостта на Първанов и Станишев,за коитох казах как ги “обичат” в този блог, се крие и самото увековечаване на тяхната партия -не дай Боже! -а не толкова в комунистическата изобретателност.
Те могат и да длъжни да дадат исторически пример,а не да разчитат на “шарения” Запад,който и преди падането на Търново е довел да това на Канстантинопол…
Тогава сме “блеснали” със схизми и т.н.
Смяната ще е здравословна,както ще стане тези дни и в САЩ и в ЕС,когато се е налагло…без драми!
Но ми кажете,кои от тези синковци,са готови да изпият Чашата на Божийте изпитания,за да отстоят отново моралното си и отдавна уязвимо исторически право?
Господин Инджев,
Блогът Ви има голямо посещение и бих желал да поспоря с някои от Вашите посетители, които публикуват своите коментари тук, но не желая да отнемам излишно време.
Затова Ви моля да приложите към него форум, където да изразяваме свободно своите мнения и да спорим помежду си без да ангажираме Вашето внимание.
Темата Ви за Брюксел и за тези, които не харесват брюкселското зеле е перфектна, но се нуждае от обсъждане.
Честно казано, не вярвах, че ще публикувате изказването ми, за което Ви благодаря!
Но ме сърби езика да попитам:
Министърът на образованието и науката Даниел Вълчев е един високо интелигентен и образован човек, съпредседател на Съвместния парламентарен комитет — България — Европейски съюз, представител на Народното събрание на Република България в Конвента за бъдещето на Европа, изготвил проект на Европейска конституция — март 2002 — юли 2003 г. Някой може ли да каже лоша дума за него като специалист? Или лоша дума срещу министъра на здравеопазването проф. Радослав Гайдарски ? Началник на клиниката по хирургия в Университетска болница „Лозенец“. Републикански консултант по хирургия. На 19 октомври 2004 получава наградата „Лекар на годината“, а на 18 ноември с.г. участва в първата чернодробна трансплантация в България. Носител на званието „Лекар на България“ от 6 април 2005. Има 150 научни публикации. Член на Световната асоциация по гастрохирургия. Признат за автор на 8 рационализации на оперативна техника.
Тогава защо бяха тези стачки на учители и доктори ? За мен отговора е ясен. Защото не изпълняваха свои програми, а програмите на Брюксел.
На тази тема се пише много и поради това нескопосано. Премерения тон и приведените примери правят статията една от най-добрите. Някои Народни хулители с таъв възрожденски плам плюят народа ,че ми заприличват на някой подивял от самота овчар, който така мръсно псува овцете,че да се чуди човек как после не го е гнус да пие мляко и яде сирене.
Мисля, че на нашият народ твърде често са му предлагали избор между лошо и по лошо…Оцеляване, или сървайвър ..и бабите разбраха какво значи.На последък ми направи силно впечатление една мисъл–“НЕ Е СТРАШНО ДА УМРЕШ, СТРАШНО Е ДА НЕ ЖИВЕЕШ….
> Защото критично голяма маса български граждани не просто живеят приоритетно с проблемите
> на затварянето на бурканите, но и са се затворили в себе си сякаш, за да се консервират за някакво
> по-добри времена, без да си дават сметка, че са съучастници в едно бавно колективно самоубийство.
> И кой може да ги съди за това? Такава е човешката природа.
Не точно. Такава е логиката на “малката правда” (да си припомним този уж забравен, а всъщност май-май безсмъртен – поне у нас – термин).
То е като да караш 30-годишен автомобил. През ден ремонтираш нещо и псуваш, и пак те оставя на пътя, и пак ремонтираш, и пак псуваш. Но не ти минава през ум да го дадеш за скрап, да си стегнеш колана, да побачкаш здраво и да си вземеш нещо по-добро.
Хем си даваш сметка, че след 50 километра главата ти е вече надута, че бъбреците ти ще изскочат от друсане, че за ремонти на година даваш половината цена на свястна секънд-хенд малолитражка, освен че ти гори двойно повече от същата тази малолитражка – но си викаш: това е кола за мен.
И си доказваш колко си тарикат: никой няма да ти я открадне, катаджиите не си играят въобще да те спират (ясно е, че няма да им бутнеш), една полуоска от автоморга ти струва 15 кинта (пък на “другите” един мигач само им излиза стотачка). И за капак – героично и почти по богаташки – си викаш, че ако стане нещо, можеш ДА СИ ПОЗВОЛИШ просто да я зарежеш в канавката и да си заминеш.
Разбира се, усещаш, че ти излиза по-скъпо, отколкото ако караш нещо по-прилично – обаче андрешкото в тебе вика: да, ама НЕ ГИ ДАВАМ НАВЕДНЪЖ!
Естествено, че няма да мислиш за това как се съотнасяш ти и твоето возило към нормите за емисии, общата безопасност на движението, разхода на енергоносители в икономиката, нивото на шума в населените места и т.н. Това е “голямата правда” – а тя е нещо, което е цар и бог, високо и далеко, “ония горе” да се оправят с нея, тя за теб е основно повод да мърмориш, когато нещо от нея те настъпи и не ти изнася.
“Голямата правда” ти служи само като ти се изпречат по-умели критици. Които не можеш да баламосваш с това, че така ти било най-изгодно. Тогава, като последен аргумент, казваш, че в крайна сметка това е личният ти свободен избор (чувал си го тоя лаф). Щото сме демокрация (и това си чувал). Щом искам, това ще карам. Щом не ща, няма да гласувам. И т.н.
Което всъщност си е чист инат. Но да не задълбаваме.
Та: не, не е такава човешката природа. Такава е логиката на бедния. Бедния не откъм пари, а откъм кръгозор. Още по-точно казано – на нищия.
Който не може да прогледне отвъд малката си правдица.
Или – което е трагичният случай – може и да може, ама не ще. Пък.
А т.нар. “период на прехода” беше един безумен генератор на нищета – във всички възможни аспекти. И тази нищета като се насложи върху умело отглежданата през соц-а такава, стана страшно.
Колкото и жестоко и безсърдечно да звучи, като че ли има само един начин нищият да погледне оттатък 30-годишната таратайка и “малката правда”. Да катастрофира.
Ама така, че ремонтирането да е невъзможно.
Сори за черното заключение, не го пропагандирам и не бих се радвал, ако се случи – но елементарната логика води неумолимо точно към него. Факт.
Към коментара на Зелен бетон: Заключението ти е черно, ама верно.Сори за римата:)Съгласна съм с всичко писано като коментар, че и със самата статия.Не се случва често така безотговорно да се съглася,все пак и аз съм българка и вездесъщото “тъй то, ама не баш тъй” плува и в моята кръв.На толкова отчайващо гола и истинска истина не може нищо да се възрази.Въпросът е “Что делать?”. Може би като начало -да си изберем по кадърни управляващи,а? Тука другия въпрос-от какво да избираме? Кадърните и честни хора си работят тяхната си работа и не искат и да чуят за политика, поради което тя остава за некадърните и нечестните, които за никой свестен бизнес не стават-та улязват у политиката.Трябва да се прежалят значи свестните, че да ги изберем, ама те не щат да се прежалват:)Не щат да стават лидери и мъченици на прехода.Е,и?Някои могат, но не искат, други искат, но не могат, а треит изобщо за нищо не стават…Може би е дошло времето да закрием сергията “България” и всеки да се спасява поединично?Без туй сме започнали.Друг е въпросът, че тъй най много наистина колективно да гушнем букетчетата…
@ редова:
Чак букетчетата няма да гушнем. Нацията ще гушне големия, ако дори от удара при катастрофата не ни дойде акълът в главата и закриването на сергията стане неизбежно. Иначе за нас, индивидчетата, ще има надлежните предпазни мрежи и пр. Само че ще ни е празно в предпазните мрежи. По един съвършено нов начин ще ни е празно. Не мога да си го представя съвсем, ама сигурно е невъобразимо тягостно да си част от нещо, което вече го няма. И то го няма главно защото, когато се е решавало дали да го има или не, ти си си пиел ракийцата.
Иначе за държавата не се притеснявам. Просто ЕС ще влезе в ролята на неин синдик (макар че мераклии за синдици ще са и Русия, и Турция, и Щатите, и международната организирана престъпност). Но ЕС е вече до голяма степен “и на входа, и на изхода” (барем това добре). И ще разпродаде, каквото трябва, за да сложи по нещо в зиналите човки на кредиторите, след което ще подмени старите жигулски чаркове с такива от Волфсбург, Торино или Бианкур. И ще спретне една не кой знае каква, но все пак ефективно действаща машинка, която достатъчо надеждно да върши някаква полезна работа – и то (най-важното) без да създава проблеми.
А може и просто да събори всичко и да засее тревица за голф игрище. Ако хладният икономически разум повели така.
Защото всички останали екстри като национално самосъзнание, родова памет, идеали и пр. няма да ги има: те не могат да съществуват без субект-носител. И ще остане само хладният икономически разум да предопределя съдбините на тези 111 000 кв. км. И да бъде “голямата правда” за щъкащите по нея носители на своите малки такива.
Май трябва да пропиша хорор фентъзи 🙁 Никога не съм мислил, че вдъхновението за този жанр може да блика от реалността…
Мисля да съм изключение и да не правя блог в блога и ще добавя само, че ние по същия начин се лутаме и в избора си кого да привидим като спасител. То така вече вариантите ги обходихме, като гласувахме на всеки едни избори за различни партии, а и на хоризонта не се задава нов кандидат за спасител тип Симеон ІІ или пък произведеният от него в генерал-лейтенат г-н Борисов. Ами сега?