Това го може всяко ( пораснало ) хлапе!

Само преди седмица споменах името на Бареков в статия, предизвикана от опитите на висшия милиционер Цвятко Цветков да ехидничи по повод моята лична съдба, която му се привижда като нерадостна ( репликирах го, че възвръщането на свободата за един журналист е повече от радостно събитие, но той едва ли може да оцени такава придобивка от позицията на казармения манталитет). Припомних случая с моето напускане на Би Ти Ви през октомври 2006-та, при което Николай Бареков демонстрира публично злорадство. Сега, за ( моя собствена и със сигурност-на мнозина от вас) изненада имам доста по-различен повод да спомена името бареково.
Абсолютно неочаквано водещият на сутрешният блок на Би Ти Ви, в пълна противоположност на проявеното преди две години от него злорадство по повод моя принудителен разрив с телевизията, вкара името ми в…положителна светлина в контекста на дискусията около обявените имена на служители на БНТ, свързани с ДС. Даде ме за пример с обратен знак като изключение от правилото на единодушно „гордите” с тази съпричастност.
Какво да си мисля? Дали да не си въобразя, че призивът, който отправих да не се ритат падналите ( колеги, например), дори и да са такива, които не харесваме, е чут, осмислен и дори-възприет и предизвикващ ехо? И може ли „добрата” дума барекова да се изтълкува като извинение за стореното от него, когато застана на страната на Първанов и работодателите ми, завършил както обикновено свършва сблъсъкът между „стомната и камъка” ( по израза на Радичков)-в смисъл, че се „чупих” от Би Ти Ви?
Не знам, но имам повод да спомена два случая, в които получих извинения. Единият-публично, а другият, лично,в кратка писмена форма. Тя принадлежеше на ръката на Иван Гарелов. Написа ми новогодишна картичка за новата 1990-та със следния многозначителен ( за мен) текст: „ЧНГ и извинявай!”.
Работата е там, че като шеф на Международна редакция на телевизията той беше имал непредпазливостта да се ангажира пред колеги на летучка със „спускането” на следното указание : „ На Иво Инджев повече да не му стъпва крака тук!”. Поводът беше мое изказване през пролетта на 1989-та на младежки форум в НДК, на който поисках оставката на държавния глава Тодор Живков на основание на собствените му думи, че „отсега нататък трябва да спазваме конституцията”, от което бях направил извода, че Живков прави самопризнание за вината си за неспазване на основния закон на страната ( в който, впрочем, на думи се гарантираше свободата на словото). Освен в телевизията, същият запор на моите журналистически изяви беше наложен и в радиото, но там шефът на „Хоризонт” Мартин Минков просто мълчаливо отхвърляше всяко предложение да бъда канен като коментатор, без да обяснява причините. С друг думи Гарелов беше „издал четата” с твърде директната си заповед и след като „се обърна палачинката” ми се извини за това. Извинение, което приех без излишни шумотевици, защото мразя да унижавам когото и да било.
Много по-прясна е историята с Румен Петков, който като вътрешен министър ми се извини, че името ми беше вкарано в един хипотетичен (доколкото се базираше на частни предположения) вестникарски списък с имена на журналисти, доносничили в угода на властта по линия на ДС. Работата обаче е там, че Петков по този начин ме вкара в друг списък-в редичката на онези, за които, по негово твърдение, не било вярно онова, което се твърдяло. Сега обаче, за част от тях, се доказа обратното.
Как да не се чувства странно човек, когато му се извиняват?
Най-хубавото от глупавата история с Румен Петков обаче предстоеше: в един момент, дали по партийна или ченгесарска линия, дали по лична или колективна воля, тогавашният вътрешен министър намери повод да уточни, че никой не може да го заподозре в симпатии към Иво Инджев! Ето това вече е комплимент, който искрено ме зарадва. Защото за мен беше притеснително хората да останат с впечатление, че Румен Петков ми прави някаква услуга с извинението си, че сме си нещо близки…
Припомнянето на тези три случки има някакъв смисъл единствено като част от разговора за диагнозата на болните ни обществени нрави. Без да я поставим, няма как да предпишем лечение. Ритането на падналия, злобата срещу поваления е не просто недостойно занимание ( още повече, когато се превръща в общностна черта на хората, обитаващи тази земя) – то е симптом за разрухата на самата имунна система на обществото. Не призовавам към грандиозни крачки като „национално помирение”-нямам такова месианско самочувствие, че да правя подобен род обръщения. Но си мисля,че и малките стъпки към повечко благородство спрямо грешниците би изгладило някои ръбове, заради които от елементарни търкания получаваме значими и трудно лечими рани. Признаването на греха ( не е мое откритие, разбира се) го прави половин грях.
А това го може всяко ( пораснало) хлапе!