АВТОРЪТ НА СТАТИЯТА Е СТРАШИМИР ДИМИТРОВ
Измина една седмица от началото на протеста и очаквано бях разкритикуван за проявения от
мен оптимизъм, за изразената надежда, че българското общество се пробужда, че най-накрая в
България се случва нещо важно. Аргументите за критика на оптимизма ми бяха от класическото
определение за “чудо” по нашите земи (то непоклатимо трае три дни) до по-екстравагантните
заключения, че протестиращите били някакви студентчета-имитатори на Емил Кошлуков,
размечтали се да яхнат недоволството на народа и че той, народът, дремел ли дремел и
сънувал, че да се мисли за промяна на системата е “утопия”.
Убедително ми звучеше това от устите на моите братя българи. А и моето, свикнало с
българската примиренческа реч ухо, трябваше да полага усилия, за да открои какво точно не
му пасва.
Провали ли се българският протест? Всеки дава отговор за себе си, но по-интересното е, че
с едно трепване на окото би могъл да прескочи от “не” в “да” и от “да” в “не”. Ясно е, че
ефектът от протестите може да бъде както максимализиран, така минимализиран. Зависи от
оптиката.
Разбирам разочарованието на по-бурните и темпераментните, за които скалата на успеха би
била пълна, само ако утре Станишев подаде оставка, Първанов замине безвъзвратно за
Москва, Овчаров не се завърне никога повече от почивка, а Петър Димитров стане посланик
най-близко в Казахстан. Този тип разочарование обаче е определено по-небрежният поглед към
нещата. Той поставя като незначителен може би най-значимия и непреходен белег на подобни
протести – събуждането на сетивата за осъзнаване на ролята на гражданското общество в
съвременния свят.
Докато в българското общество не се установи форма на постоянен конфликт между управлявани
и управляващи, системата никога няма да ни се струва “добра”, а очакванията ни нещата да
се подобрят от само себе си ще продължат да се сгромолясват след появяването на всеки нов
“месия” на политическата сцена.
Комунизмът беше смятан, както от вождовете си, така и от населението, за непоклатим,
защото нямаше такива протести. Нямаше грам обществена енергия, готова да се изправи, да
заяви себе си, да каже “стига с тези глупости, вземете се в ръце, ако не – разкарайте се
от властта”.
Това липсваше в България – смелостта, съчетана с разума. Тази българска недостатъчност не
може да се лекува само с жонглирането между системите, със смяната на табелките
“комунизъм” с “капитализъм”, “тоталитарно общество” с “многопартийна демокрация”.
Мислехме, че формата е много важна, а някак си изпуснахме съдържанието. Членството в ЕС,
бламирано от собственото ни правителство, се превърна в поредното доказателство за
безсмислието от закачането на етикети, ако не се положат усилия в обществото етикетът да
отговоря на съдържанието.
Каква е поуката от протестите? Тя е за ролята на обикновения човек в държавата. Тази роля
трябва най-накрая да започне да се играе пълнокръвно. Пешките са най-многобройните фигури
на шахматното поле. Те пречат само на играчи, които не умеят да боравят с материята на
играта. За умелите, пешките са силно и уважавано оръжие – не толкова заради единичната си,
колкото заради общата си сила. А и заради скритото си оръжие да се превръщат в царици
точно в най-критичните моменти.
Така че общественият модел, който може да гарантира сила и възпроизводителност на
системата, е моделът, който поставя работещия човек, мислещия човек, знаещия човек в
центъра на “обгрижването” от системата, редом до управляващите. “Всичко за благото на
човека”, както се беше досетила и тодорживковата пропаганда, но в което не влагаше смисъл,
и за което, естествено поради изключването на обикновения човек, не полагаше никакви
усилия.
В България комунизмът отблъсна трайно хората от проблемите на държавата. А проблемите на
държавата могат да бъдат решавани само ако хората са съгласни да жертват времето и силите
си в планове, проекти, идеи за това какво искат да променят, какво искат да направят за
себе си и за децата си (следвайки определени морални норми, разбира се).
Затова комунизмът рухна – защото една шепа хора казаха “ние знаем какво трябва да се
прави, ние сме единствените, които сме в състояние да го правим, вие само трябва да ни
слушате и следвате, а който не ни слуша и не ни следва е враг и трябва да бъде смачкан”.
С такава логика не се стига далеч. Системата има нужда от постоянния приток на свежи идеи.
Това става само, когато политическата класа е отворена към проблемите на обществото,
когато политиците не се изолират в някаква елитарна групичка, която отказва да приеме
чуждия поглед към реалността.
Проблемът в българския случай е, че хората не си даваха достатъчно ясна сметка, че ролята
им е именно да “отворят” очите на политическата класа. И докато това не започне да се
случва всеки ден, във всеки град, във всяка общинска администрация, във всяко
министерство, комисия или агенция, вакуумът ще продължи да се пълни с популистката гной на
псевдо лидери, псевдо политици, изпразнени от съдържание пропагандни герои.
Ако обществото не намери сили да се противопостави на системата в сегашния й вид, към
наглостта на политическия елит все по-силно ще започне да се усеща наглостта на големите
бизнес акули, които възродиха сталинизма под формата на бизнес идеологията: мачкай
противника без скрупули и до смърт, остави морала на бабите, преследвай целта с всички
възможни средства.
Тук е мястото на обикновения човек (не само в България, но и във Франция, и в Америка, и в
Германия и т.н.) да се изправи и да каже – не ме мачкайте, не ме подценявайте, не ме
смятайте за безгласна пионка, ще стане като със Съветския съюз, ще се срути с гръм и
трясък вашата висока кула на “единствено съвършените”, “всевластните” и “всемогъщите”.
Българската система днес е примитивен феодален капитализъм, който се е настанил от
годините на тодорживковия режим и който много трудно се променя. Това е коренът на неговия
колапс – той просто е толкова муден, че докато стигне информацията от единия край до
другия, събитието вече не е актуално.
Проблемът е, че със затвореността си, с изолационизма си, с нежеланието да учат нови
неща, да откриват нови гледни точки, да прилагат интересни решения на проблемите, нашите
управляващи са се затворили в нещо като кокошарник и са изгубили всякаква мотивация да
правят друго, освен да чепкат перушината си.
Доказателството за собствената си безпомощност даде сам Георги Първанов, който в разгара
на газовата криза открито заяви, че през последните години той и тройната му коалиция не
правят нищо друго, освен да лапат мухи: “Нито една гайка не е завинтена от времето на
Тодор Живков насам”.
Капиталът има смисъл, ако се инвестира. Държавата има смисъл, ако създава условия за
развитие. Капиталът и държавата са инструменти, посредством който се определят и
контролират всички процеси в обществото. Управляващите трябва да ползват държавата, за да
инвестират в хората, в инфраструктурата, в нейната администрация, а не просто да трупат
огромни банкови сметки, камари пари, които не ползват за нищо друго, освен за съзерцание,
самовлюбеност и себеизтъкване.
Абсурдно е комунистическата държава да е водила по-адекватна инвестиционна политика от
политиката на днешната държава, която не е в състояние да създаде необходимите условия
дори за усвояването на някакви си еврофондове, които наистина са “смешна сума” (по
Станишев) на фона на колосалните пари, които правителството има властта да преразпределя.
Абсурдно е да се помисли дори, че съвременна България има по-слаб управленски потенциал от
комунистическа България и че продължава да поддържа абсолютно същата пирамидална система
на централизация. Абсурдно е политическият и икономическият елит да нехаят за развитието
на страната и да нямат никаква визия.
И тук е мястото на обществото – то трябва да поиска от елита, да му покаже, че ако не се
промени начинът на разпределяне на парите, България ще изчезне от демографската карта на
Европа.
Затова има нужда от протест. “Всеки ден и всеки час трябва да има митингова демокрация” –
за да се каже – променете си приоритетите, обърнете поглед към народа, забравен он вас още
от 80-те години насам. Тогава финансовата ви система рухна, а след нея и икономиката. Сега
държите страната под похлупак и я ползвате като дойна крава. Затова ли сте управляващи?
Затова ли сте лидери? Това ли искате да оставите след себе си в историята?
Гражданското общество зададе въпроси. Постави ги най-накрая. Показа, че има потенциал да
поиска вездесъщото “нищо няма да се промени” да отстъпи на “всичко ще се промени”.
Продължението е пак в неговите ръце, защото очевидно политическата класа все още не е
способна да даде адекватни отговори. Продължението е във всеки от нас. Продължението е
всеки ден и навсякъде. Това, мисля си, е същността на успеха.
Ех,г-н Димитров, сигурно ще трябват 500 години на българите за да се осъзнаят като свободни люде. А може и да се наложи някой да им пали къщите /като Бенковски/ та да излезнат да се борят.Проблемът обаче е, че този някой го няма, няма…няма го Бенковски.
.
Наистина протестите са единствената надежда (или може би главният признак), че промяна е възможна.
.
Но засега мнозинството хора си траят, а правителството дискредитира протестите чрез провокатори.
.
На същото мнение съм – трябва да има “митингова демокрация”. Колкото и малко успехи да има (до сега) от протестите, се радвам, че този народ се пробуди. Само едно не разбрах – защо като исканията са насочени към т.нар. “политическа класа” – в крайна сметка те са тези, които при желание биха могли да ги изпълнят – през цялото време участниците в протеста говореха, че нямат политически искания. И толкова ли е страшно ако народът има подобни искания. Нали ако аз във фирмата, в която работя, не изпълнявам това, за което съм назначена, ще ме уволнят с мотива, че не си върша работата. И ще са прави – като съм започвала там, съм била наясно, за какво се “цаня”. Та когато политиците не изпълняват основни свои задължения, в т. ч. усвояване на еврофондове, значи не са за там. И колкото и сладкодумно да ни обясняват как не те, а все някой друг им е виновен – фактът си е факт: те не са способни да изпълнят задълженията на своето работно място, което ние сме им дали. И когато основният работодател каже, че ги уволнява за несправяне с работата, защо трябва да пищят, че това са политически искания. И то толкова високо и упорито го повтарят, че вмениха вина в организаторите на протеста и те един през друг се надпреварваха да убеждават и себе си, и обществото, и политиците, че исканията им са всякакви други, но не и политически.
Усилено се действа в насока хората да станат разногледи. Това разногледство изнервя хората и ги зарежда с тлъста апатия. Това е простата формула.
Филтърът зависи от нас!
Mnogo hubavo kazano. Ima nijda ot takiva statii, za da ne se obezkurajavat horata. Vajnoto e, che obstestvoto se probudi i to v nai-mladata mu chast. Savsem estestestveno e parvite stapki da sa plahi i da njama koi znae kakav efekt, tai kato to si trjabva vreme za vsichko. Protestite pochnaha pod mototo, che ne sa politicheski, no postepenno stavat takiva, zastoto mladite hora se uchat v deistvie. I dori da ne se formirat mnogoljudni mitingi do izborite, edna vajna krachka e napravena, a imenno, che mladoto pokolenie iska promjana i goljama chast ot nego ste uprajni pravoto si na vot.
И аз мисля, че нещата стоят така, както ни се припомнят в статията. Най-общо казано. Но повече ме впечатляват конкретните разсъждения върху политическите практики в България. И то към днешна дата. С имена на политици и анализ на техните действия.
Така както умее Иво Инджев.
Не обичам категорията “политическа класа” въобще. Защото не разбирам какво означава това. Най-често авторите, които пишат и говорат по този начин не обясняват кои влизат в тази обобщена тяхна класа. Поименно.
наи жалкото е че костов остави усещане в целия народ че опозицията е като другарите. тои не може да не чете тези мнения и е добре да разбере, че оттеглянето е за доброто на всички, въпреки,че го обичаме.изолирането на червените е първата задача на новото правителство. А доган да отговаря за кражбите от народа.
Sorry ,no Kostov ne e ostavil takova vpeshatlenie y MISLESHTITE hora.
Toi pokaza 4e moje da upravliava ruhnala i korumpirana durjava.
Ne se identifitzirayte s naroda ,a govorete SAMO ot svoe ime, molia.
p.s Kostov sushto taka moje da 4ete.
Много силно стои тази статия тук в интернет пространството, но защо нейният автор не излезе на протеста пред хората и не го каже това на хилядите граждани, за да им вдъхне увереност, че са тръгнали по правилната пътека и че от тяхното усърдие и постоянство зависи дали тя ще стане асфалтова магистрала, или пак ще буреняса. Липсват кадърни оратори на площада, ще се радваме, ако ни подкрепите.