Завръщането на блудния червен

Започна официалното посещение на българския президент в Италия.

Завърши неофициалното запрещение над персоната ( нон грата) на Георги Първанов, който, повече от година, не беше стъпвал в столица на западна страна, откакто предостави България на Путин за енергийната му агресивна антизападна стратегия миналия януари.

Предстои официозното „просвещение” на българския народ за историческото значение на това посещение, при което, по въпроса за досегашния западен бойкот, народът ще бъде оставен в неведение.

Остава да се види доколко това посещение е изключение или е обичайно за вечно разединения Запад италианско недоразумение.

Във всички случаи принципът, според който управник за сламка се хваща, позволи на „Южния поток” да изхвърли на италианския бряг удавника Г.Първанов.
И той с благодарност ( към Путин) призова от спасителния италиански бряг именно към това: да бъде ускорено осъществяването на този проект.

Каквото и да се случи като конкретен резултат от италианския пробив в западния бойкот на Г.Първанов, със сигурност той ще бъде употребен максимално за пропагандна цел във въжеиграчеството на нашия държавен глава.

И никакви лицемерни призиви за паралелно изграждане на западната алтернатива на руския газопровод, под названието „Набуко”( каквито Г.Първанов не пропусна да отправи и в Рим), не могат да заблудят онези осведомени среди сред съюзниците, които, за разлика от преднамерено неосведоменото общество в България, имат всички основания да гледат на България като на руски троянски кон.

Ако „Южен поток” бъде изграден ( или дори започнат), ще бъде обезсмислен „Набуко”-такава е истината и тя многократно е заявявана както от американска страна
( която непрекъснато изтъква колко по-евтино е изграждането на „Набуко”, призовавайки по точи начин партньорите си към прагматичен, а не егоистичен подход), така и в столиците на други западни държави. А че „Южен поток” е политически мотивиран проект, поради очевидната му висока цена ( в сравнение с „Набуко”) се признава откровено и от руски експерти.

Така че приказките за паралелно съществуване на двата проекта са чиста проба оправдание за осъществяването на кремълския геостратегически план за обхващане на Европа в клещите на „северния” и „южния” поток от руски газ. Именно този замисъл, напълно съзнателно, осъществява Г.Първанов според ролята, която му е възложена.

На север Германия ( подобно на Италия на юг) предпочита да разговаря с Русия на двустранна основа по въпроса за нейните природни ресурси. В този край на континента обаче позицията на Полша и Швеция срещу такъв сговор най-вероятно няма да допусне неговото осъществяване. Защото без Стокхолм и Варшава е неизпълним.

Всъщност тактиката да се преговаря със страна по страна, като се вбива клин между демокрациите ( които ревниво пазят правото си да извличат изгоди в конкурентната борба, стига това да не е изрично забранено от договорни отношения) е стар номер на Кремъл. Прилагаше го закостенелия Брежнев при договарянето на западни технологии за светските петролопроводи, какво остава за „гъвкавия Путин” в наши дни.

Стар е и разговорът за западното разединение пред изкушенията да бъдат вадени търговски дивиденти от такива двустранни контакти. От него ( макар Рейгън да се оказа прав, молейки Западна Европа да не създава стратегически предимства на Кремъл) не бяха извлечени поуки.

Днес Европа се чуди как да реши гатанката: хем да се възползва максимално от най-големия суровинен резервоар на континента, хем пък и да не попада в клопката на зависимостта от техния износител, известен с войнствения си нрав ( потвърден наскоро срещу Грузия буквално и не по-малко категорично в газовата война с Украйна).

А за всички, които ще попитат, дали Германия и Италия могат да бъдат безнаказано наречени от руския посланик в Брюксел троянски кон на Русия , при положение, че демонстрират такъв апетит за руско гориво за своите икономики, отговорът е очевиден: не.

Това се случва само на онези, които се предлагат да бъдат яздени и дори цвилят от кеф, когато ги пришпорват с нагайката.