Някой помни ли колко пъти властите изиграха любимия танц на Ленин ( и на Чернишевски преди него, от когото вождът го е научил) „стъпка назад, две напред” по отношение на играта с цените на тока? Лично аз се предавам. То и някак да не се предаде човек пред пълководец като министъра на икономиката и енергетиката Петър Димитров. Ще запомним като победителя на Путин в битката за българското участие в проекта „Южен поток” от януари 2008 г. – ако вярваме на думите му, разбира се, според които българското правителство водило преговори като „ Сталинградска битка” с руската делегация.
Сега, за не знам си кой пореден път, П.Димитров подхваща фатално важната за управляващите предизборна тема за „новата цена на тока”. Пред националната аудитория на БНР Димитров застана като Димитров в Лайпциг с обвинителни думи срещу …монополиста НЕК. Брех( да не кажем направо Бертолд Брехт)! Откога социалистите станаха борци срещу монопола?
Разигравайки отново пиеската за „царя и пъдаря”,или за „доброто и лошото ченге”, министърът зае позата на социален защитник на населението от монополиста НЕК, който оповести намерение от 1 юли да повиши цената на тока с 20 на сто. За целта П.Димитров изпадна в следното логическо противоречие.
От една страна, понеже има световна криза ( което е вярно) цените на енергоносителите падат. От друга, кризата, по думите му, няма да е вечна ( което също е вярно). Само че как да стане така, че да се съвмести краят на кризата, на която трябва да сме благодарни за ниските цени на енергоносителите, с очакваното повишение на цените на тока ( което е неизбежно най-малкото заради приравняването на стандартите в ЕС)? Ако кризата вземе, че свърши утре, търсеното на пазарите скочи, включително и на енергоносителите, това направо излиза много лошо. Дано изтрае пустата криза поне до изборите, иска да ни каже министърът, май.
Обяснението на министерската логика е простичко. Въпросът не е нито в монополизма, нито в 20-те процента, а в датата 1 юли. Тя си е направо в навечерието на последния размисъл на избирателите преди парламентарните избори. За прескачането на това препятствие властта е готова на всичко, дори и да се скара на червената енергийна ламя. Тримата коалиционни братя драпат вече поотделно към златната парламентарна ябълка, а от ламята зависи твърде много – тя е лакома и безпощадна, поради което най-големият коалиционен юнак трябваше да й се изрепчи като за пред насъбралите се селяни.
На същите съображения е подчинено и друго твърдение на П.Димитров пред радиото: „Кремиковци има бъдеще”, заяви той като проповедник, който вярва в страшния съд, но по принцип, без да се ангажира с подробности и срокове. Как ли са му се зарадвали онези слушатели, които той напоследък слуша често под прозорците на министерството да му искат оставката?
Така е, важно е бъдещето да бъде прогнозирано. Особено онова близко бъдеще, когато, да се надяваме, ще бъде анализирано недалечното минало на управленци като П.Димитров, чиято искреност в преследването на партийните цели наистина не подлежи на съмнение.
Не че ще е много страшен този съд, но поне да е неизбежен, за да възкръсне вярата на хората в справедливостта.
Кремиковци има бъдеще, защото:
Има живот след смъртта!