Годишнината от смазването на студентския бунт на площад Тянанмън в Пекин ме върна две десетилетия назад със самия факт, че тогава в България беше забранено да се съобщават истинските данни за трагедията. Забранено! Това е точната дума, която си припомних, когато слушам сега за убитите на площада „между 1000 и 1500” демонстранти.
Тази приблизителна статистика, в която се „губят” някъде около 500 трупа на младежи, смазани от танковете и разстреляни в центъра на един от най-големите градове в света, потвърждава принципно достоверността на пресмятанията твърденията на Стефан Куртоа в „Черната книга на комунизма”. Според книгата жертвите на комунизма, оценявани на 100 милиона души, са най- много в най-многолюдната комунистическа държава, която се разправя с политическото недоволство с изключителна бруталност.
В отношението към тази „случка” ( по мащабите на тамошния режим това е някакъв си епизод, който не си заслужава да бъде споменаван) и днес нищо не се е променило в официален Пекин. Хиляди китайски полицаи са завардили достъпа до площада срещу „посегателства” на западни журналисти- да не би някоя световна телевизия например да излъчи репортаж под надслов „ 20 години по-късно”.
Щеше да бъде хубаво някои от нашите журналистически остриета, толкова пробивни другаде, да опитат да побият точно този кордон на комунистическия срам. Нима Елена Йончева нямаше да намери и за този случай спонсори, каквито винаги успява да си осигури за своите мисии по света?
Информационните агенции съобщават и за бурна дейност по блокиране на обмена на информация по темата – поне в самия Китай. Това е поучително за всички, които имат склонност да се възхищават на китайския икономически бум като доказателство за жизнеността на комунизма и като пример за подражание (нищо, че се крепи на възможно най-дивашката форма на капитализъм, която експлоатира в най-добрите традиция на робовладелството стотици милиони безправни китайски същества).
Точно преди 20 години бях дежурен като редактор от Международна информация на БТА на нощно дежурство. Сам срещу информационния океан, който се лее от световните агенции и от екрана на Си Ен Ен. А на стената над бюрото ми се мъдреше забраната именно по водещата световна тема да бъде съобщавано каквото и да било без специална санкция на „ръководството”. И да бях я нарушил, нямаше как „подвигът ми” да бъде консумиран от публиката без (немислимото) сътрудничество на радиото, което получаваше цяла нощ от мен новини за своите емисии.
Омерзен от това морално изнасилване на съвестта заявих на следващия ден, че трябва да си хвърля журналистическата карта и ми беше отговорено, че се правя на „интересен”, защото и у нас при такива безредици никой нямало да търпи нарушителите на реда ( да , знам, анонимни читатели вече са ме репликирали от сигурните си убежища, че е трябвало да го направя, вместо сега да се вайкам – лесно е да се каже, особено със задна дата и на чужд гръб, нали!?).
Реших да отнеса въпроса „по-горе”, както се казваше в онези времена. На заседание на ръководството Клуба на младия журналист в СБЖ ( дотам стигаше моят достъп за „оплаквания и жалби”) предложих да гласуваме декларация в подкрепа на китайските студенти- все пак бяхме Клуб на МЛАДИТЕ журналисти! С леденото мълчание беше посрещнато предложението ми ( в ръководството бяха председателят Явор Цаков, Мартин Минков, шеф на „Хоризонт” на радиото, Луливера Кръстева от „Работническо дело”, Любо Стойков, гл.редактор на младежко списание към ЦК на БКП…). Любо Стойков стана и ме заклейми с чутия вече от мен в БТА „аргумент” за безредиците и ме попита дали съм гледал филма на китайската телевизия, който обяснявал нещата.
Бях го гледал. Той оправдаваше зверствата ( знаех за тях благодарение на достъпа до западните медии на работното ми място) с идиотското твърдение, че „екстремистите” нападнали военните, които бдели за реда. След ексцесиите военните възстановили въпросния ( комунистически) ред. Отвърнах на Стойков, че на тази версия на събитията вярват само тук, в Куба и Северна Корея ( на друго събрание бях предложил да защитим с декларация уволнената от телевизията Маргарита Михнева, махната след някакъв репортаж за един милиционер от провинцията – постигнах същия „успех”, а от самата Михнева през следващите години получих само многобройни „благодарни” удари в публичното пространство).
Днес Стойков е прочут моден корифей и се къпе в ярката светлина на прожекторите на светски събития в обкръжението на манекенки. Срещаме се, кимаме си, ако той прецени за нужно по адрес на някакъв си безработен журналист.
Разбирам уязвимостта си, когато разказвам тези факти със своето участие в тях. Само че те са верни. Кой да ги разкаже- гузните ли? Чаках 20 години, през които непрекъснато слушам и чета за това, че всички са били маскари и най-вече аз, щом съм бил част от онази същата България. Нямало как да бъде иначе.
Имам още какво да кажа.
To be continued.
Моите уважения,г-н Инджев.Не съм знаел този факт от биографията Ви(а и не любопитствам).Човек трябва да е в хармония със себе си-майната и на работата,майната им на “другите”!Честните хора са повече от боклука.Вярвам,че истината винаги побеждава.
Спорно е кой комунизъм, руският или китайският е по-кръвожаден, те всички комунизми са достатъчно кръвожадни и брутални, така че конкуренцията между тях за пълното място по кръволочене е невероятна. Българският комунизъм, взет в мащабите на страната, също е достатъчно кръвнишки, така че ако в Китай са убили на площада, примерно, някакви си там 1000 човека, то нашите хиляди, убити за няколко нощи след 9-ти септември 1944 г., са колосално много повече спрямо милионите, избити в Китай за времето на целия им комунизъм, което там изобщо още не е свършило – не че у нас е свършило де, няма такова нещо, още дълго ще си патим ако не от комунизма, то от комунистите…
Много, много тъжно. Най-вече, защото за смазания китайски народ /роб/ НЯМА НИКАКВА НАДЕЖДА ЗА СВОБОДА И ДЕМОКРАЦИЯ! /Поне в обозримото бъдеще./
А вас г-н Инджев, ви поздравявам за СМЕЛОСТТА – само който не е живял през комунизма, само той не би я оценил. Аз самата винаги минавах на другия тротоар, когато видех милиционер!
Спомням си тези години.
Успях тогава да чуя по една “черна” радиостанция (заглушавана до побъркване), че по сведения на очевидци, труповете на разстреляните на площада китайци са били събирани на купчини с булдозери, след което запалвани.
От разузнавателен сателит са били заснимани огромни облаци дим от горящите тела.
Комунистите навсякъде по света са еднакво безчовечни и садистични.
Само дето ми се струва малко “по-човечно” да гориш трупове, отколкото да храниш с тях прасета..
Тяхната злоба е още по-голяма,когато не им стига дупе,за да застанат където и когато трябва,но ако случайно,се окаже ,че има и неоспорими неща отстоявани със завидни постижения цял живот,те захлупват за последно: като при Вашия колега:…”бе ти не ризбра ли,че няма да ни наддумаш!!!!…има си хас..
Ако,осъден за забвение или оскотяване,ме поканиха в партията на Янето,както когато са Ви подсказали,да ми се обадите,е било и за забавление,а и без сами,да съзнават,че не за всичко има думата др.маузер!!!!
Когато Тато разбрал за подвига ми за предотвратяване на невероятен скандал с дъщеря и зет по пътя в невероятен трафик на столица с 20 млн. и главна улица от 40 км.,със същия Явор и началника му-барабар с зав.мед отдел- гледахме филма “Земетресение” и го помня като хитър мъж….допадащ
на Иван,като антипод на едно тесногръдо чудо,от което се бил оттървал и Мирчо Спасов,за да им го натресе …и взел,че успял.!!!.
Самият Тато “страшно забавляваше високопостаявените гости”,докато пееха Лили и Е.Димитров …колку многу знаел барем за изкланите две иляди….а “те тоа тук до мен .. ,.”а колку са он си знае!!!
Казвам Ви го,защото ако Янето е ербап,и сутринта от Десятката “задели” Симеон,Доган и Костов…случайността не е сучайна,при положение,че са го
надушили от вечния български естаблишмънт,за когото нема ни ни Тато,ни Дедо,ни батко или свако…а още по-малко им се играе еленино хоро…
С копие където трябва,тъй като тече или е свършила речта на Барак
Обама в Кайро за 1 млрд.мюсюлмани,добавям само,че Америка ще се бие и защитава,дори сама,а на нашите дрисльовци без пипе -и преди по време на две световни воини-…,вече им остава само,да не чакат примирия като тези в Солун/1919/ и Париж/1946/…защото ще излезе че македонцити са прави: “после ебенье нема каьенье!!!”
Чакаме продължението!
Господин Инджев,
Бъдете горд,че сте “някакъв си безработен журналист”! Тежък е товарът на гнева и безсилието пред зиналата и ненаситна паст на комунистическата месомелачка,но още по-тежък е товарът на гузната съвест,ужасяващия страх и пустотата,които се вселяват в душата,когато прожекторите угаснат!”Няма неплатен обяд!”
Има хора,които поради вродената си гнусливост към предателството,алчността,лицемерието,парвенющината и безпринципността никога няма да се втурнат към светлината на арената.Убедена съм,че сте един от тях!Затова ви вярвам!За мен, жертвите на комунизма не са тези 100 милиона души в Китай и сигурно много повече по целия свят!За мен жертвите на комунизма са всички страхливи,дребни, вечно гладни палета,ръфащи подхвърлените,оглозганите кости от трапезата на “преялите с власт”техни господари!
Много, ама много, бавно и със закъснение се случват нещата в България, включително и разкавзането на тези факти. Казвам го със съжаление, а не критикарствам.
Не може всички да са маскари, ако не са имали избор. Това, макар и да не се изрича направо, е повече от ясно. Мисленето по този начин, ще си отиде.
За съжаление журналистиката май се оказа като проститутка. Се недоволства ама и с един и с друг сводник се слугува на някой.
Свободата на словото се оказа един невъзможен мит, било тя подтискана от комунозомбита или корпоративни интереси.
Забележете колко хора бяха уволнени от редица телевизии за “нередни” репортажи…
Поне хубавото е че сега не се разстрелват журналистите дръзнали да кажат каквото мислят…
Здравей, Иво. Прочетох част от твоите мемоари и видях, че си ми отделил място в тях. Познаваме се отдавна и те уважавам като интересен и смел журналист. Само че не ме разочаровай с лъжите си по мой адрес – или ако искаш, ще ти го кажа по-перфидно – с някои неистини! Въпреки че те разбирам – иска ти се да се покажеш герой на всяка цена и във всички времена, като се опитваш да смесиш реалното с въображаемото, истината с фикцията. Нямам спомен да съм те „заклеймявал” във връзка с китайските безредици, но пък си спомням, че съм публикувал твои текстове в сп. „Младеж”, когато беше кореспондент на БТА. Освен това сп. „Младеж”, на което си бил автор, никога не е било „младежко списание към ЦК на БКП”…Минаха години оттогава и ако спомените ти са избледнели или объркани, то поне е добре за сегашното ни време да си по-коректен и фокусиран. Дори да не се виждаме често, когато това се случи, си говорим, а не прости „кимаме си”…В блясъка на модните прожектори попадаш и ти – заедно с последната ти съпруга. Стояли сме един до друг на ревю във Военния клуб, говорили сме си, а ти с въодушевление си ми разказвал за интересите на жена ти към модатата…Иначе те разбирам, знам за доста несправедливи към теб случаи, за които ти съчувствам, но това, драги ми Иво, не те оправдава да пишеш измишльотини по мой адрес…Остани си със здраве! Проф. Любомир Стойков
Към Любомир Стойков:
На какво разчиташ? Че никой от присъстващите на твоята пледоария в Клуба на младия журналист на “Граф Игнатиев” няма да потвърди това, което казвам ли? Възможно е. Не бих се учудил. Не ги познавам как са се развивиле във времето, но вярвам, че “не всички са маскари”.
Но ако не си спомняш ( което също е възможно, какво е за теб едно рутинно заклеймяване ), поне не бързай да ме обвиняваш в лъжа. Защото, драги Любо, ти държа краткото си слово срещу моето предложение да гласуваме декларация в защита на китайските студенти пред доста хора. Все някой и все някога , ако си толкова настоятелен да отричаш, ще те опровергае.
Понеже вярвам в доброто у човека, не изключвам паметта ти избирателно да ти изневерява- ако това е така, значи поне на подсъзнателно ниво леко се срамуваш.
И не дрънкай глупости за жена ми ( доста тъпо и злобно е да наричаш втората ми съпруга “последната ми”- явно в твоите среди така си говорите) и интереса й към модата – това са твои фантазии. Познавам я доста по-добре от теб, който си поседял наблиза край нея- нейният интрес към модата е близък до нулата ( не че това е важно, но е показателно за избирателната ти памет, отново). Седяхме по случайност близо и не сме разменили и дума. А бяхме там, по едно голямо изключение ( през живота си съм бил на не повече от две-три подобни събития), заради наша позната, която ни покани лично.
Това с прожекторите, което приемаш толкова буквално, е метафора…
Иначе е типично за такива , като теб, да обвиняват такива като мен, че се “изкарват герои”- в това ви е силата, във “всички са маскари ” ( като вас).
Изобщо, понеже има твърде много гузни, които не биха го казали по своя иницатива ( да не би да ми направят услуга и да ме изкарат герой, както казваш) от мен се очаква да не споменавам такива неща – все едно, че не са се слчували, защото е някак си самохвално да ги припомням. Направо, според такива такато теб, излиза нахално да споменавам, че се противопоставих на “възродителния процес” насред Окръжната болница в Кърджали ( пред половината персонал на болницата), че поисках оставката на държавния глава ( Тодор Живков) насред НДК пред стотици хора в зала 11, че участвах в първата и последна демонстрация в София срещу режима на 3 ноември 1989 г. – сакън да не ви обидя, че сте си мълчали. Само че, драги Любо, всичко това са факти, при това със стотици свидетели. И няма вечно да търпя всякакви гаври с името ми- скоро ще има и документи …
Към Иво Инджев
Драги Иво, нямам намерение да се карам с теб, нито да си губя времето с дребнави неща. Евтиното заяждане не ми е присъщо…Благодаря ти, че ми отговори – можеш би се досещаш, че мога да чета и между редовете, така че смятам спорът ни или по-скоро началото на този спор за приключени. Не съм вложил лошо чувство като съм нарекъл съпругата ти „последна” – дори от семиотична гледна точка това е кодирано пожелание за щастливо семейно дълголетие. Казвам ти го без ирония. Продължавам да те ценя като интересен и смел журналист от втората половина на миналия и от първата на настоящия век. Не ти се сърдя и за неточностите по адрес на моята персона – всеки може да се поувлече – и ти навярно си забравил някои неща, и аз навярно – също. И ти може би не искаш да си спомняш други неща, и аз може би – също. По-важното е какво правим днес – дали е с професионализъм, морал и позитивно, градивно отношение. Относно личните ни отношения – не си длъжен да помниш всичко и с добро…Нито сватбата на твоя адаш Иво Н., нито други партита и купони, на които сме се засичали и разговаряли като нормални хора в неформална среда…Аз също не държа на това. Просто държа на точността на фактите и коректността на тяхната интерпретация. Както, надявам се и ти, драги Иво. Желая ти здраве и късмет…
Проф. Любомир Стойков
Към Любо Стойков:
И аз това казвам – не съм търсил лична нападка, просто споменах епизод от живота си след 20 г. мълчание от т.н. деликатност, а споменах имена заради автентичността, а не защото ги имам за някакви врагове.
Дойде ми малко повечко от доста публични упражнения върху моето минало- истинско, преиначено и напълно измислено.
Част от него, с която не се гордея, съм имал дързостта изпреварващо да разкажа. Защо тогава да ми се отказва правото да разкажа и другата, само заради притеснението, че е някак си неудобно да се “хваля”. Излиза, че да се самобичувам – може. А друго, не…
Ще направя и следваща крачка: не съм се пощадил публично с разказ за негативите в своята биография, но и ще разкрия поне няколко доносника, изписали”събрани съчинения” по мой адрес в онези години, когато дори към семейството ми бяха “пришили” платени нещастници под формата на приятели ( да, имаше такива, които се бяха внедрили на трапезата ми) да душат и да докладват за моето поведение…
Вътрешният министър Румен Петков се ангажира с официално твърдение, че не съм бил дносник, но и не съм бил разработван от ДС. Това технически може и да е вярно ( като отделна или не знам каква си разрботка). Но някой вярва ли, че ДС не са се интересували от един обект, който си позволи да призове Живков да се маха пред стотици млади хора на форум на Младата творческа интелигенция през пролетта на 1989 г. в НДК ( след което бях сложен в черните списъци на радиото и телевизията – да , не е като да те пратят в концлагер и нямам претенции да съм “рерпесиран”, но това е факт също)?
Ако някой пита откъде знам за доносите: отговарям с “техните камъни”: такова беше времето веднага след 1989-та. Стреснати ченгета сами ми се изповядаха в онзи кратък период, когато си мислеха, че с тях ще постъпят, както с “враговете” на комунизма в пъвите дни и седмици след 9 септември 1944-та. Самият този факт говори, че са знаели какво правят и при кого отиват- те си мислеха, че ще ставам “важна клечка” при новата власт заради заслуги като “активен борец против комунизма” и си постилаха пред мен за всеки случай.
Не са знаели и няма как да знаят, че нямах такива намерения- дори отказах постове, каквито наистина ми бяха предложени ( преди Стоян Ганев да застане начело на Външно министерство ми беше предложено на мен, но отказах… после той ме кани за свой заместник, явно не знаеше , че съм отхвърлил нещо повече)- споменавам този факт за сефте…И като съм започнал, да припомня, че за годините власт на сините между 1997 и 2001 г не пожелах ( и също така отказах предложените ми) постове и служби. Останах си журналист на свободна практика, какъвто съм и сега.
А към теб наистина нямам нищо лично против ( дори и към споменатите по-горе нещастници, докладвали за мен на ДС – защото те са точно такива) не изпитвам никакъв гняв. Ако изобщо спомена имената им, няма да е заради някакво отмъщение, а за да говоря с факти.
Така че, бъди здрав също!
Г-н Стойков комунист ли е,или човек???? Задължителният отговор на този въпрос ще внесе разбиране в спора с Г-н Инджев/
Такива набедени модни разбирачи като Жени Живкова и Любомир Стойков са продукт на 50 годишното некомпетентно управление на една конспиративна комунистическа държава. Но който иска да бъде лъган , ще бъде !
ВЕРВАЙ НАРОДЕ , ВЕРВАЙ ИМ !!!!!!!!!!!
Тая работа с естетиката и с дизайна става след много години непрекъсвана традиция. А при нас традицията се прекъсна на 09.09.1944 и след 1989 г. гъзолизците на прекъсвачите и техните намръщени отроци искат да я възстановят , ама от тяхно име !
Абе защо не се гръмнете бе комсомолци бездарни !!!!!!!
В крайна сметка не стана ясно най-интересното. Дали тези, които преди 20 години са смятали случващото се в Китай за нормално, са били убедени в това или просто са следвали удобната истина…