Агенция Франс прес разпространи историята на Клеър Холингуърт, която като млада журналистка на 27 години е информирала първа за началото на втората световна война. Била е в полския град Катовице близо до границата с Германия, когато нацистките войски нахлуват по суша и въздух. За да убеди британските дипломати, на които се обадила във Варшава по телефона с молба да предадат съобщението на нейния вестник „Телеграф” в Лондон, тя просто доближила телефона до прозореца и те чули несъмнения тътен на войната.
И си казах: колко познато и непознато едновременно. Като млад журналист, на възрастта на Клеър, неведнъж съм имал случай да съм свидетел на уникални събития в Ливан, но бях кореспондент на БТА, а не на „Телеграф”…
Седях си пред телекса и пишех: в момента започва въздушна бомбардировка над хълмовете край Бейрут, градът се тресе, огнени стълбове изригват, кълба дим се извисяват, градът е в паника. А отсреща строго ме питат : „ти откъде знаеш”? Как откъде, отговарям им. От собствените си очи, просто гледам през прозореца. Но строгият редактор безцеремонно ме контрира, че това не може да бъде, защото другите агенции не предавали нищо ( все още!).
За какво им беше нужен кореспондент в Бейрут, питал съм се често.
А когато през 2008 година ми стана документално ясно, че българското разузнаване е проявило интерес към мен предимно заради западните журналисти, този въпрос стана още по-актуален. Можеха да си изпратят в Бейрут някой техен човек от кариерата, владеещ западни езици, хем обучен да вербува, а не да служи за примамка ( само че точно тези офицери не са пожелали да заминат в доста неприятния за живеене Бейрут, та жребият се паднал на мен, 28 годишният арабист, който проговори английски за пръв път в Бейрут- но това е друга тема).
При взривяването на базата на американските морски пехотинци на 23 октомври 1983 г.регистрирах последиците на секундата под формата на земетресение, което почти ме изхвърли от кревата в шест без малко сутринта. Видях огромна гъба прах в небето от балкона си.
Макар да беше забранено, един млад американски войник от охраната ме пропусна да мина покрай него в строго охранявания епицентър на взривеното съоръжение и доколкото имам спомен, там нямаше друг журналист. Чисто човешки потресената от понесения жесток удар охрана не ми обърна достатъчно внимание – „забранено ми е да разговарям”, промълви почти в ступор морския пехотинец, който правилно ме беше преценил с периферното си зрение като безопасен . Не му приличах на терорист от хизбулах, какъвто изглежда беше отнел току-що живота на 241 негови другари от най-елитна бойна част на САЩ.
Не ми обърнаха обаче особено внимание и в София. Голяма работа. Да се оправят американците. Какво толкова.
А може би си мислите, че съм написал доклад за разузнаването – нали искаше да му бъда секретен сътрудник? Никой така и не попита. Както и при многобройни подобни случаи, при някои от които съм бил на косъм да се превърна от свидетел, в жертва. Не че точно този „пропуск” е повод за днешно съжаление, но определено предизвиква недоумение.
И така нататък – цели 4 години, в които не ме напускаше чувството на неудовлетвореност от факта, че съм центъра на събитията, но това няма кой знае какво значение, просто защото насреща имам незаинтересована от тези събития страна ( макар по-късно често да са ми казвали уж на шега, но и с доза истина, че съм бил превърнал Ливан в централна тема с многобройните си кореспонденции – прекалил съм бил).
Телевизионни екипи пристигаха за часове в Бейрут, мятаха се на снабдени с радиостанции таксита, които с вещина ги отвеждаха до най-близката „гореща точка”. Заснемаха престрелки, разриви на снаряди ( понякога направо манипулирани от режисьорите на гражданската война, които искаха тяхната версия да бъде видяна) и си заминаваха. А вечерта гледах по телевизията как светът вижда войната с очите на колегите, пребивавали буквално часове в опасната зона.
Моя милост си беше там. Постепенно с годините, когато поради отвличанията на чужденци западните кореспонденти практически изчезнаха от Ливан, някои от тях започнаха да ме търсят за информация при епизодичните си появявания – за тях бях достоверен източник като колега, свидетел, като постоянен наблюдател. Бях млад, неопитен журналист, но „гърмян заек” . Да не кажа направо „пушечно месо”. Сигурно съм им бил интересен с това, но никога не показаха чувството си на превъзходство на печени професионалисти.
Това е дълга история, която споделям в кратка форма, за да кажа, колко много все пак се е променил днес светът за съвременното българско поколение. Младите българи, а и не съвсем младите, имат правото да работят там, където наистина има нужда от техните знания и умения. Ако не в България, то другаде.
Да, далеч не всеки сбъдва мечтите си и днес, но поне има свободата да опита.
Дано оценяват тази възможност.
Иво, надявах се някой ден да разкажеш това и ти го направи по-най-подходящия начин, за което ти благодаря. Не знам какво са мислили за теб в ДС и къде са те разположили в техните схеми, но това сега не е важно (въпреки, че съм виждал копие на твоето досие). По-важно е това, което казваш за западните журналисти и свободата на българските им колеги сега. То е абсолютно вярно. Във времето на Twetter и Facebook светът е безкрайно по-различен от тогавашния наш свят. Благодаря ти още веднъж за откровените думи. Само искрено написаното остава вечно.
Всичко преживяно, случило се в миналото ни, оставя своя белег или печат върху личността; нищо не остава безследно; ето защо за нищо не следва да съжаляваме, защото благодарение на своето минало сме това, което сме (като личности). А пък свободата открива пред нас хоризонта на бъдещето, и тия два фактора, като си взаимодействат, постоянно правят актуалното битие на индивида. В крайна сметка човек става това, което е пожелал да бъде – стига да не се е отказал от свободата си. А пък без свобода просто не може да се живее достойно: кога ли масовият ни сънародник ще разбере тази толкова проста истина?!
Народ, в който мнозинството е лишено от усет и чувство за достойнство и е обръгнало на униженията, т.е. примирява се с всичко, такъв народ не може да претендира, че е свободен. Свободен като народ, а иначе сред такъв един народ тук-там, подобно на острови, се срещат и свободни индивиди, ала ня тях съвсем не им е леко…
Дано! Поколението, родено след великия Априлски пленум със сигурност има много поводи през последните години да си мисли, че младостта му не премина в една нормална страна! И така се размина с много мечти, инак напълно възможни. Ако Вие бяхте специален пратеник на “Телеграф”-Ех! Младите не знам дали си дават сметка, че вчера например кралицата Мадона беше тук! А ние тайно си купувахме 10 забранени долара, за да се сдобием с плоча на Бийтълс или АББА от КОРЕКОМ! Всъщност, по-добре е да не разбират такава радост, но поне трябва да знаят как е било тук.
Отдавна чета блогът ви господин Инджев(не смея да фамилиарнича с обръщението Адаш),и статиите Ви в повечето случаи ми харесват. Днес обаче за първи път ме накарахте да коментирам.
Работя в чужбина, по специалността си, приближавам 30-те години, и през по-голямата част от съзнателния си живот съм прекарал във времето определено като след 10-ти.
Тук е добре и пари има и живот има и работата е супер, но защо това не можа да е в България?
Това е единствения ми въпрос!
Защо трябва да съм изгнаник, далеч от роднини, близки и приятели!
Към Иво:
Очаквах реакции, подобни на вашата. Не съм казал, че ТРЯБВА, а че МОЖЕ да потърсите реализация навсякъде.
Защо точно тук възможностите не са удовлетворителни за вас, е тема, по която вие със сигурност разбирате повече от мен.
Всичко, което се опитвам да кажа, е: днес има възможности, несравними с преди. Това е свободата да избираш.
А идеален избор няма.
Имаме свободата…. да мечтаем 🙂
Системата е толкова порочна, че реално има едни коловози, от които няма измъкване. Не говоря за изключенията.
Много трудно е и защото прекалената свобода е заблуждаваща. Много пътища, а само някои от тях водят към нещо смислено. Никой човешки компас не може да помогне 🙂 Чист хазарт.
Овъргаляхме се до насита в слободията!Поживяхме и в онова мрачно време, струва ми се обаче, че няма да преживеем последиците…
Достойнство, чест
Преди време ми подариха една книга. „Защо толкова малко успяваме ?” Впечатли ме !
Даже не я прочетох. Имам глава на раменете си и мога сам да си отговоря.
Но трябва мислене. Само с ядене не става.
Всъщност наистина защо ? Защо българина се самоопределя като нещастен и неудоволетворен ? Защо българския бизнесмен е по-беден от чуждестранния ? Та ако щете защо нашите „олигарси” са такива цървули (по цитат на един приятел).
Ами защото !
Много е просто. Алчност и завист. Първата те кара да обереш „ближния си”, а втората – да му забиеш нож в гърба. Просто като фасул.
Но откъде се взеха ? Засукани ли са с майчиното мляко или са набити в главите впоследствие. Характерно присъщи ли са ни или нещо така, временно ?
Ниски изисквания към самите себе си ! Защото е по лесно. Коства по–малко усилия. Нема защо да се абим. Пък и другите, лошите. Те може така, таковата. Страхове! Това е в основата. Лошото е че се приема още от детството. И после така върви.
Когато тръгваш с дървен кораб до другия край на света даже без да си сигурен къде ще стигнеш и дали ще се върнеш, всеки до теб ти е важен. Защото сте краен брой. Краен брой ръце, крака, очи и т.н. Няма резерви. Загубиш ли един, губиш две ръце, два крака, две очи и пр. Затова ще помагаш, ще се притичаш на помощ. Това възпитава.
Възпитава в честност, взаимопомощ и други полезни навици. Кара те да разбереш, че сам си заникъде. Спасението на давещите се НЕ Е в техните ръце! То е в работата в група.
Така лека полека, малко по малко започваш да разбираш смисъла на думите от заглавието.
И почваш да се съпротивляваш на алчността и завистта. Първо по малко, после повече и повече. Но имаш лице и имаш подкрепа. Това стига.
А може би това се нарича Просвещение.
По-горе Ангел Грънчаров казва “Всичко преживяно, случило се в миналото ни, оставя своя белег или печат върху личността; нищо не остава безследно; ето защо за нищо не следва да съжаляваме, защото благодарение на своето минало сме това, което сме (като личности)”. Не бива да хленчим, че сме се родили и ни се е паднало да живеем след априлския пленум и след 10 ноември. И през онези 5 века на турско или османско владичество (робство) на тази земя са живеели българи и също са търсели отговор как да излязат от коловоза; как да бъдат свободни. Нали за това се борихме-това, което наричаме демокрация. Но се оказа, че освен свободата да говориш всичко, за всеки или против всеки, друго демократично не се случва. Е, разбира се и да избягаш навън да търсиш реализация и пари. Г-н Инджев, като отличен анализатор и журналист вероятно ще споделите моето мнение, че демокрация в този вид не ни е полезна. Е, всеки може да си купи валута, да пътува, да работи навсякъде по света. И защо за 20 години не се случи така, че тук, в БГ да се изучим, да работим тук и да получаваме достатъчно. Защо за тези 20 г. все по-малко произвеждаме, а повече внасяме. Какво се получава? Аз имам 1000 лв. Купувам 500 евро и отивам в Македония, Турция, Китай или където се сетите. Купувам от там 300 кг. ябълки, домати, дрехи втора употреба на килограм или детски играчки, давам си еврото, връщам се и ги продавам за Бг лв. С получените БГ лв. отивам и вземам нови ябълки или каквото си помислите… И така непрекъснато дотираме други икономики-нашите долари или евро се изнасят навън, а тук правителството нищо досега не е направило, за да имаме реално производство, което да ни носи валута, а не да губим… Защо е така и докога ще е така. Не трябва ли най-после както стана вече изтъркано клише, да разберем, че демокрацията означава и ред, законност, дисциплина, високо качество и производителност, създаване на нови работни места и зконови предпоставки за частния сектор за печеливш бизнес по места. Какво се получава-в “провинцията” безработицата е много голяма. Всички идват в София да търсят работа. Трябва ли София да стане 8 милиона, за да се реши проблема с работните места и заетоста? Не трябва ли най-после да разберем, че демокрацията означава и много силен контрол във всички свери на дейност-да няма батко и братко, а да има магистрали като на “Запад”. Да се търси отговорност и да се получава наказание за всяко нарушение на закона; демокрацията означава чисти улици, градинки и паркове. Ако сегашните управляващи поне малко направят в тази посока, то нещата ще потръгнат-ще поизлезем от коловозите. Защото какво се получава. България е най-бедната държава. Най-умните българи “бягат навън” за да търсят реализация. Тук остават по-слабо подготвените и ниско квалифицирани кадри. И така ставаме все по-бедни и неквалифицирани. Крайно време е това да се промени. Все пак трябва да има и оптимизъм.
Севделине,какво имаш предвид,казвайки,че Г-н Инджев е разказал нещо “…по най-подходящ начин…”. Ако става въпрос за евентуалното му сътрудничество с органите на ДС,по всяка вероятност ПГУ-отдел “Близък Изток”,не мисля,че има подобно нещо в материала. Казваш,че си чел досието на Г-н Инджев,може ли да посочиш къде си го чел,явно си посетил архива на ДС,или има някъде публикация в това отношение. Моля,дай допълнителна информация. За по-любопитните ще дам някои факти. Първо. Не беше възможно да излезе Български гражданин ,на работа в чужбина,особено в “капиталистическа” страна ако не е бил обработен от органите на ДС. Второ,излизането става по няколко начина-по служеба линия,там,където дадено лице работи,или изкл. по линия на ДС. Но и в двата случая, става обработка на човека. Има,трети,неофициален начин,но процедурата е пак същата-чрез протекции,връзки и пр. Трето,за да излезе някой,особено в такива страни и на такава длъжност,провеждат се сл. мероприятия-служебна препоръка,мнение на Партийното бюро и мнение на Оперативния работник от ВГУ,отговарящ за службата,където работи лицето. Правят се проверки по партийна линия-произход,родители, отношението му към мероприятията на “народната власт”, имал ли е прояви,възхваляващи западния начин на живот и дали не е бил жертва на буржоазната пропаганда. По линия на ДС се прави т.нар. “Справка-проучване”. ОР изпраща до съответното районно на милицията,отдел ДС писмо-искане за предоставяне на материали и мнение на службата за лицето. Ако има интерес към други направления от биографията,учението,местоживеенето и служебната кариера на лицето,също се пращат такива писма. И накрая,отговарящия за лицето ОР дава мнение,подписано от началника му. То отива до отдела,който ще “обезпечи” , избрания за дадения пост. Разговорите се провеждат много пъти в самата служба,в квартира,или в обществени заведения,на чашка(грубо казано). Иска се съгласие на лицето,подписва се и декларация,избира се и псевдоним на агента,сътрудника,довереното лице. Вербуващия може да даде освен служебия си телефон,и домашния. Може да се провеждат срещи и в дома на ОР,в семейна онстановка. Т.е.съдва се непринудена,приятлеска връзка между офицера и лицето. Възможни са и много други жестове на приятлство,услуги и др. На вербувания му се дава името(имената) на бълг. служители на ДС в страната ,където отива и начина за връзка,понякога директно с резидента на ПГУ. Т.е.,обезпечава се “водене” на агента. Поствят му се задачи,както от служителите в София,така и от тези в представителствата на страната-посолство,консулство,турист. бюра,бюра на БГА “Балкан” и пр. Таква беше практиката в комунистическа България,не бива да се упреква никой,че е попаднал под ударите на системата,единици са тези,които са направили категорияен отказ на ОР от ДС. Но те никога не са видяли Запада,щатите,особено пък работа в тези държави. ДС беше изключително здрава организация,емигрираха на Запад от нейнитъе редици само няколко служители-офицери и агенти на ДС. Най-малко от всичките комунистически страни. Най-много бягаха Съветските офицери,буквално стотици. Но руснаците са били винаги по-достойни хора като народ,въпреки,че от тяхите редици се родиха и най-големите убийци и кръволоци. Генерала от ГРУ на ГЩ на МО на СССР Димитрий Поляков постави световен рекорд по дълготрайност на разузнавателно-шпионската си дейност. Дори след пенсионирането си,той беше агент на западно разузнаване. Арестуваха го в парадна униформа,на едно от ъбиранията на втераните от ГРУ. Разстреляха го по времето на Горбачов,а единия му син не издържа психически и се самоуби,беше също офицер от МО на СССР. Какво ли няма по Света.
Миили господин Инджев,разбирам до голяма част вашето чувство ,че сте ограбени от бившата партия.Аз живея с мисълта ,че всяко нещо под небето ни е дадено ,за да научим нещо.Вие сте минали през кървавата баня.БОГ е бил с вас .Не разбирате ли.Върнал сте се жив и здрав и имате една от най-спокойните психики.Общо казано-върнал сте се помъдрял и с непокътнат.Надявам се да е така.Колкото до комунистическия строй.Той ни беше даден за урок.за да разберем,че никоя система няма устои,ако се противи на БОГ.
И това за американските бързи и лесни репортажи.на мен ми приличат на тяхната фаст фууд.Много засищаща,много вкусна.И на практика е изпълнената мечта на всеки един човек-да е нахранен.Но я ги вижте сега -чудят се как да се справят с наднормените си килограми.
Това ,което искам да кажа ,че всяко нещо получено по лесния начин или лесно си отива или ощетява.
Следвайте съдбата си,господин Инджев и най-вече ви желая здраве!Всичко друго е бош лаф.И стомаха ще напълним и тялото ще облечем.Но сърце да е широко и весело!
Може да живееш в някоя махала в Родопите и да си хиляди пъти по щастлив от някой сребролюбец на Уолстрийт .Може да си пописваш за някое провинциално вестниче и пак да си по-близко до хората и по-щастлив от някой мастит журналист от Си Ен Ен.
Поздрави!
Да г-н Инджев, странно нещо е живота, отвежда ни и среща с невероятни неща и истории. Да, винаги ще съм благодарен на правителството на СДС, което ни даде свободата да пътуваме, живеем и работим в чужбина. Видях какво ли не през годините на безкрайния преход, имаше и немалко убийства и взривове, но ужасът на войната ни подмина. Сега имам колега и приятел от Ливан, които е бил на 9 по време на тази война. Веднъж ми разказа неща, които никога няма да забравя и разбрах, че всъщност нищо не сме преживяли в сравнение с това. Най-тежко според него обаче е било на майка му, която ги е изпращала на училище без да знае дали повече ще види децата си …ракетата, която само по чудо не се е взивила преминавайки през стаята, в която са спели. Щастие е да четем статиите ви, при това от чужбина.
gpetkov,налага се корекция на Вашето твърдение за пътуванията на български граждани зад граница. Правото на пътуване ,формално беше гарантирано от Конституцията на НРБ и Законодателството. Но реално не се спазваше,защото имаше безброй забрани по различни линии(параграфи). Реалното отприщване на пътуванията стана през лятото на 1989г,във връзка със емиграцията на част от Турския етнос в страната. Комунистическите гадове им бяха сменили насилиствено имената,а през тази година,положението хептем се влошаваше за ком-та сган. За да няма катаклизми,комунистите решиха да започват издаването на международни паспорти на бълг. граждани,първостепенно на турците,но по-късно започнаха да издават такива пспорти и на останалите бълг. граждани,комунистическата диктатура падна и пр. СДС няма никакво отношение към този въпрос. Управлението му през 1991/92г. не донесе промяна по този въпрос. СДС се оказа неантикомунистическа организация. Свободите,които българите получиха не се дължат нито на БКП(БСП),нито на СДС,а на факта,че комунист. диктатура падна и отпаднаха много ограничения ,налагани от режима на гражданите .
Ника, не е много ясно какво искате да кажете,някакъв експресионизъм изразявате,вмъквате Бог,Фаст-фууд,излишни килограми,кървава баня,нещо ми прилича на стил “посткомунизъм”.Комунистическият строй ни е бил “даден”. Боже мили,ама какво говорите,нито е имало строй,нито комунистически,нито ни е даван. насилствено беше наложена безмилостна ,античовешка,комунистическа диктатура и нищо повече. Да не би да четете някои Решения на някой конгрес на БКП ,илиПленум на ЦК.бъдете по-ясна,ако обичате.
Към Петкан:
Осъзнавам, че не е белег за добър стил да се коментира извън темата авторът в неговия блог (все още имам скрупули), но след като дълго мислих ще го направя единствено заради Иво. За да знае, че хората, които четат материалите му са преживяли много. И помнят и знаят много. Текстовете на Иво трябва да се четат много вниматетелно, защото в едно изречение може да каже много неща. Той е в истинския смисъл на думата “оперативен” журналист. Точно такива са западните журналисти. И ако ми бъде позволено да кажа Иво е “най-западния” български журналист, независимо че се е дипломирал в Москва, в Института за Средния и Близкия Изток (ако греша той ще ме поправи). И всичко това го е постигнал на младини в Ливан. Ливан наистина е съдба за Иво. И затова казах, че свързвайки своята младост с днешната журналистика го е направил “по най-подходящия начин”. А що се отнася до досието,
в материала си Иво сам е написал “…нали разузнаването искаше да му бъда секретен сътрудник.” Това, което аз съм виждал е копие от картон на офицер от разузнаването (не на сътрудник), със снимка, трите имена и чина. И ми беше предоставен от моя приятел и кум Николай Колев – Босия, с когото сме приятели още от времето на Независимото Дружество за Защита Правата на Човека. Знам, че при споменаването на това име на Иво сигурно му се драйфа, но аз дължа много на Колъо, включително и това, че ме извади от ареста на Първо РПУ, където бях четири дни, заради статията си в “Век 21” – “Още за Черната Скала или Ескадроните на смъртта.” Така най-кратко мога да отговоря на твоето настояване за повече яснота.
Бъди здрав и живей и мисли поозитивно!
Севделин
Към Севдалин Панев:
Ако е вярно, че такъв “документ” е бил ваден, нека фалшификаторт го публикува. Имам крещяща нужда да осъдя поне един лъжец, след като години наред ми тровят живота с подобни тъпизми. Това наистина минава границата на моето търпение към професионалните лъжци. И кой им показва такива “картони”- някой който им изглежда достоверен източник и на когото вярват за “професионалните” тайни , които им снасят на ухо, за да бъдат разгласявани след това.
Така че, г-н Панев, не ставайти и вие техен глашатай.
Кеворк – репресиран от комунистите,
Гарелов – репресиран, Янчо Таков – репресиран, Димитри И. – и той…
Още по-репресирани: Райчеви, Альоши, Сергейчовци, Червенкови, Пламени, Румени, Пембяни, Маковци, Даковци…
Аман!
Онези, които наистина изпитаха на гърба си за какво става дума ги няма или мълчат. Сигурно има защо…
Дали мъжете не знаят или предпочитат да останат на една ръка разстояние?
В продължение на уточнението на г-н Петкан …
Да , всъщност днес , 01 септември 2009 г. е ЮБИЛЕЙНА ДАТА ОЩЕ И ЗАЩОТО у нас беше обявено че от 01 септември 1989г. българските граждани можеха да подават документи за задгранични паспорти и днес се навършват точно 20г. от датата на това Събитие.
Спомням си го ясно , като че беше вчера , защото на 01 септември 1989г. сутринта бях ако не първият , то поне един от първите с подготовени документи за задграничнен паспорт пред Управлението в София.
Беше петък и там казаха , че ще приемат от понеделник. Така , в понеделник 04 септември 1989г. подадох документите си и на 13 септември 1989г. вече получих паспорта си.
Успях да отида да се сбогувам със родителите ми на село , без да им казвам че съм вече «пътник» (тайно , за себе си , тогава си мислех че ги виждам за последен път и че никога няма да мога да се върна).
Казах само на най-верния ми приятел от детството и юношеството с когото си имахме много политически дискусии и анализи , който ми каза на сбогуване «Не казвай на никого повече!».
След кратко участие в есенния политически фолклор на 1989г. , което не породи никакви илюзии в мен , СМАЧКАН , УНИЖЕН , ПОДИГРАН и ОЗЛОБЕН (мога да разкажа и конкретно защо , и как , и от кого но едва ли ще кажа нещо ново на публиката тук) напуснах България с мисълта «Никога не гледай назад!». Което ме и спасяваше в годините на далеч нелеката емиграция. Убеден съм че огромното мнозинство емигранти от България тогава са изпитвали същите тягостни чувства.
Скоро ще се навършат 20г. и откакто живея и работя в чужбина. И макар да се намирам в сърцето на Азия сега а не на някакъв лазурен бряг , не съжалявам че тогава напуснах България. Защото познавам а и научих за много колеги , познати и приятели също толкова унизени и смачкани от действителността в България които пък бяха довършени впоследствие – кой безнадеждно пропаднал , кой се пропил , кой откачил , кой се самоубил …. Мисля си че щях да бъда със сигурност един от тях.
Следя редовно блога само от три месеца , подсказан ми беше от мой приятел , пиша за пръв път , този блог е ЕДИНСТВЕНАТА ми връзка с България сега (бях прекратил всякакъв интерес) и го смятам за единственото позитивно нещо от България. Нещото което определено ме заинтересува. За което искам да изкажа моята скромна подкрепа и моето ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ на хазяина на блога и АВТОР на тия забележителни статии.
Г-н Инджев , заради СТОТИЦИТЕ ХИЛЯДИ като мен , бих се осмелил да Ви попитам как бихте коментирал един такъв (тъжен) юбилей? Все пак е повод за една равносметка – говоря за България.
Това нито е поръчка и на всички участници тук е ясно че писането по поръчка е против Вашите принципи , пък и равносметките ги правите тук всеки божи ден …
С уважение към Bac и всички които Ви подкрепят тук,
Росен Йорданов
Към Росен Йорданов:
Връщате ме към драматични спомени, но бях забравил точно това за паспортите, признавам. Иначе 1989-та ( преди партийния преврат от 10 ноември) беше неописуема с емоцията на задаващата се промяна.
Спомнете си само пропукването на желязната завеса през лятото в Унгария…В София през есента тръгна подписка на “Екогласност” срещу официален проект на властта ( Рила-Места)- нещо нечувано преди. Когато заведох един колега в градинката пред Кристал да се подпишем, той се дръпна настрана под предлог, че вече се бил подписал. По – късно разбрах, че същият е бил ( да го нарека така, мир на праха му) , “осведомител”…
А на пробива в Берлинската стена пред телевизора имаше дружен рев – и майката на тогавашната ми съпруга по една случайност тогава беше в България. Още не знаехме, че на другата сутрин ще се събудим освободени от присъствието на др. Живков начело на партията и държавата , отново с решаващата помощ на СССР ( което пък научихме доста по-късно) – беше направо сюрреалистично…И символично в частта си, че по липса на друго шампанско в местния магазин край ресторант “Ропотамо”, купих и занесох в БТА едно пенливо червено нещо, което изригна и омаза мокета на Международна информация.
Ей такива неща…
Много мило от Ваша страна,Г-н Йорданов,че с точност подкрепяте моята теза,имаме еднакво отношение към есента на 1989г,сигурно сме си срещали погледите,после сигурно сме се разочаровали,може би Вие пръв сте усетил идиотозма на антикомунизма в България. Излъгаха ни,та ни превърнаха,затова сега у нас няма антикомунизъм. Бих Ви препоръчал да гледате предаването по телевизия СКАТ на Георги Жеков. Давах няколко сайта на такива хора ,като мен и Вас,ако не сте им обърнал внимание,ето специално за Вас http://www.gulag.ipvnews.prg. Иначе ,не бързайте да се връщате в ККБ,тук е ад,по-гадно от времето на комунистическата диктатура,по-свободно е,но по-мръсно. ККБ е деградила държава,с псевдонарод и подобие на общество,България не Ви трябва,тя не става за нищо,тя е пълна карикатура.България е просто отвратителна страна.
Севделине,абе братле,няма западен,няма източен,няма южен,нито северен журналист,особено сега. Още повече по-западен и най-западен. Нещата се уеднаквиха почти,по стил,похвати,информираност,свобода на изява. Г-н Инджев,може би е най-талантливия журналист… И не бива да се свързва факта,къде е учил и сегашната му дейност,наивно,е,повярвай ми Севдо.
Що се касае,за фразата,която цитираш от Г-н Инджев,тя е повече от несериозна. Не съществува в никое разузнаване такова нещо-то да иска някой да му бъде секретен сътрудник. Описах ведъж процедурата на такива “искания”,ама тези процеси не могат да се оприличат с този глагол “искам”. А еди-кой си ,съгласил ли се е,приел ли е искането,как,къде, с кого ,при какви условия,подписвал ли е декларация…? Така че, ако някой,включително Г-н Инджев ,иска да разкаже за евентуалното си сътрудничество с ДС,може да го направи по подобаващ начин,а не с многозначителни фрази. Аз не знам и не ме интересува ,дали той е бил агент на ДС,но е твърде вероятно да е бил,или просто доверено лице. Но е много етично и много достойно,този,за когото се говорят такива неща,да вземе,че да ги обясни. И съвсем не е нужно да се стига до съд. Ето,аз казвам,че Г-н Панев е бил агент на ДС,и какво от това,наскърбявам ли те,обиждам ли те,може и да си бил,може и да не си бил. Може и да си признаеш,може и да отхвърлиш това. Виж,ако кажа,че си откраднал,или убил,това е състав на престъпление,или обида. А първото не е нищо,просто една “фигня”, Г-н Инджев ще направи превод на тази руска дума.А Босия е действително достоен човек,поне доколкото го познавам.