ФРЕНСКИ МАГИСТРАТ МИ ОТНЕ ВСИЧКИТЕ 4 ДЕЦА
Борис Танушев – журналист на свободна практика
Въведение:
Наскоро българските медии отбелязаха две години от освобождаването с френско посредничество на медиците ни от либийския затвор. Също така наскоро, но вече в самата Франция, магистратите от висшия съдебен съвет решиха, че техен колега съдия следовател, вкарал неоснователно в затвора, само по донос, за срок от 1 до 3 години 18 души в така наречената афера от Утрo (l’affaire d’Outreau), не заслужава да получи по-строго наказание от едно обикновено мъмрене, въпреки че образуваната по случая парламентарна комисия изкара на показ произволните действия на този съдия.
Общото, което се наблюдава и в двата случая е, че висшата френска администрация се оказва по-меродавна от обичайното съдопроизводство и му налага решения, които са не правно, а властово обосновани. По исторически причини носител на известното „държавата това съм аз” във френското общество е чиновничеството – социален слой, даващ едновременно защита и власт на ощастливените да му принадлежат индивиди. И до днес кариерата на държавен служител води класацията в предпочитанията на средно статистическия французин, като по-доходоносна и по-сигурна от тази в частния сектор. Веднъж издържал конкурса за чиновник, въпросният служител, с допенсионно осигурения си държавен пост, получава един вид предварителна индулгенция за бъдещите недоразумения, които действията му биха предизвикали.
При толкова ясно отдадено предпочитание към въпросния статут, осъществяваната от чиновничеството държавна регулация на френското общество има тенденция да се самодоказва и самоподдържа. (само в централното кметство на Париж има заети два пъти повече чиновници, отколкото във всичките институции на Европейския съюз взети заедно). Затова се стига и до парадокса веднъж взето някакво решение от овластен чиновник, дори и да е погрешно, то трудно (ако не и невъзможно) да бъде променено.
Конкретният случай:
Във Франция има законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.
Трябва да се знае, че във Франция доносничеството не само е толерирано, но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доносът (терминът там няма пейоративен смисъл) е легална база за намеса на администрацията и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.
Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети (април 2008 г.) от френските социални служби по донос (за да се „легализира”, доносът впоследствие бе включен изцяло във формално проведената социална анкета) и пласирани разделено в приемни семейства. – Деца, които тогава бяха на 13, 7, 5 и 2,5 години, и които никога преди това не са били в лошо материално състояние – аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, винаги са били измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу нас, французойка, беше мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност редовно отпусканата за това от държавата парична помощ в размер на една работна заплата.
Между другото, каква е представата, която се изгражда във френските медии за българите (извън отзвука за медиците ни в Либия)? – Ако по тамошната телевизия минават от време на време репортажи за нас, то те основно са свързани с далаверите на българските цигани, на които никога не се споменава етническия произход (което в крайна сметка би било нормално), а само това, че са българи, за разлика от техните френски събратя, с които те са във връзка, и за които изрично се подчертава, че са от цигански произход. Поучително в това отношение е да се прочетат и статиите във френските енциклопедии посветени на Тракия, Добруджа, Македония където българите, турско според авторите им племе, са представени като нашественици по въпросните земи.
И за да се върна на темата с децата – тя, извън предубедеността срещу нас българите, е и тясно свързана с насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители. – При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната следваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки – т.е. в сила влиза постулатът за непогрешимост.
Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия (нещо като нашенското, първо бият после питат), ни изкара нас родителите неадекватни, а оттук и неспособни да се грижим за децата си. Механизмът е съвсем прост. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, добили „легитимност” чрез включването им в рапортите на „социалните”, без да се уточнява, че те не са обсъждани или проверявани като факти. От тук нататък, на „експерта”, на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните „факти”, а и „ригидни”, след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно „експертизите”, може вече да твърди, че „резултатите им потвърждават направените наблюдения”!
Въпреки, че притежаваме български контра-експертизи, които доказват обратното – че сме нормални и любещи родители, те бяха подминати с мълчание – идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година (през април т.г.) отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те, разпитвани не в наше присъствие (това е позволено от френският закон), вече не искали да се върнат при нас. А когато ние твърдим, че пред нас те декларират точно обратното, ни се заявява, че те го правели това от страх пред нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца, поотделно аз и жена ми и един път заедно, в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под претекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!
За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли „обективността” на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Адвокатката, която ни защитаваше тогава, беше достатъчно откровена с нас и ни заяви следното „Ако вие се признаете за виновни, имате между 10 и 15 % шанс да си върнете децата, ако отричате – никакъв”.
Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол, с който разполага и който произтича от статута му на безнаказаност (виж по-горе аферата Утро). От тук нататък всеки път, когато успявахме да предизвикаме ново съдебно дело (общо 6 досега), ни се отговаря, че апелативният съд вече бил дал право на съдията, и нашите доводи са отхвърляни, без да се разглеждат. – До касационния съд още не сме стигнали, тъй като за там се чака средно около 2 години.
Върхът на това „правосъдие” обаче беше, когато съдията в предпоследното заседание, пред 5 души свидетели, заяви приблизително следното – че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! – Съвсем неоснователно, като мотив за отказ за връщане на децата, ни се приписва твърдението, че аз и жена ми отказваме да сътрудничим със социалните служби. Но това просто не е възможно. Ако им откажем каквото и да било, те изцяло ще ни забранят свижданията с децата ни. Но според тяхната интерпретация, щом ние обжалваме присъдата, значи не я разбираме (отново тезата за непогрешимост на службите), а щом това е така, значи те не могат да работят с нас, т.е. да ни превъзпитават, а оттук и извода, че оставаме опасни за децата си! Между другото, за да сме разберели смисъла на взетите от тях мерки, ни се предлагат и редовни психиатрични консултации – звучи познато нали? – несъгласните при психиатър!
В последното засега дело свързано с децата ни (през август т.г.), – за възможността те да бъдат гледани от баба им и дядо им, несменяемият, както това е според закона, детски съдия, за да отхвърли това наше искане е написал в мотивите си, че децата, без въобще да са питани за това, не били изявили желание да бъдат с баба си и дядо си. А и ако излезели от приемните семейства, щели да бъдат отново травмирани, т.е. логиката е – вярно е, че те са били подложени на психически стрес при откъсването от родителите им, но защо отново да се подлагат на това страдание? – т.е. една съдебна инстанция по законов път оправдава похищението на деца – те могат и да не се връщат на близките им, след като това отново ще ги травмира!
Отнеха ни ги на 25 април 2008, рождения ден на сина ми, който навършваше 7 години. Стана брутално, отведоха ги разплакани направо от съдебната зала, без да ни отпуснат 15 дневния срок, предвиден от закона за адаптацията им към раздялата – претекста беше, че щели сме да избягаме в България! Най-малката ни дъщеричка тогава беше само на 2,5 години и беше започнала вече да произнася думи, но шокът от раздялата й запуши устата за близо 10 месеца и сега тя разбира само, когато й се говори на френски. Синът ми оттогава много често е тъжен, а и той и по-малката му сестричка са започнали да се изпускат по малка и голяма в леглата си. Нямат право на кореспонденция, позволяват им да получават само съвсем дребни подаръци и не ги оставят да бъдат с нас поне през ваканциите, както това е практиката за французите.
Колкото до възможността да се завърнем окончателно в България и поради тази причина да искаме да ни се предоставят децата, от социалните служби ни бе заявено, че те не само няма да бъдат върнати ако си заминем, ами напротив, ще бъдат сметнати за изоставени и дадени за осиновяване! От което следва, че ние официално сме заложници на френската държава!
Какво друго още мога да добавя след този финален „институционен” акорд, освен наблюдението ми, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението „Джамахирия”, за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.
П.С. Българското посолство в Париж е в течение на случая, но намесата му засега е безрезултатна.
Колкото до медиите – за съжаление, имат повече място за жълтата си хроника, отколкото за съдбата на 4 български деца.
————————————————————————————————————————————————————————————————————————
ОТ АВТОРА НА БЛОГА:
Не познавам господин Танушев. Не мога да си представя обаче какво зверство трябва да е извършил родител, за да го накаже държавата с отнемане на 4-те му деца . А те не само са откъснати от родителите, но и са пръснати (допълнително наказани!) в различни приемни семейства. Забраняват им да говорят на родния им език с родителите в отпуснатите им броени часове месечно за общуване, под предлог, че така не могат да ги подслушват !
Толкова тежка присъда би трябвало да бъде налагана като някаква крайна мярка за крайно опасно деяние. Хайде, да „прежалим” родителите, но какво ли са сторили самите деца да бъдат разделени ПОМЕЖДУ СИ ( освен от родителите си)?
Без да знам аргументите на другата страна, френското правосъдие, прилагам в случая неписаното право да бъде подкрепян слабият срещу смазващата сила на една държавна машина (каквато и да е по националност).
Ако в написаното от Борис Танушев, което публикувам с незначителна редакторска намеса, има поне частица истина, тя си заслужава да бъде прочетена, а той и съпругата му ( както и децата им) да бъдат подкрепени.
Иво Инджев
————————
Няма ли българска не/държавна институция, която да посредничи?
Това е нечовешко, направо не мога да повярвам. Ако всичко това е истина, трябва да се обединим и да направим нещо.
Подозирам, че сега ще се намери цяла тълпа читатели, която ще правят некоректни аналогии с историята с двете деца и полякинята. Която естествено няма общо със случая, но съм сигурен, че думичките “отвличане” и “деца” ще провокират немалко първосигнални реакции.
Нямам никаква представа какви ги е вършил родителят, че са го набелязали от социалните служби. Но това не е единственият случай с отнети по тази процедура деца – спомням си история с холандско-българско семейство. Явно такива са порядките в ЕС – и там презумпцията за “защита на детето” надделява над правосъдието. Като че ли има нещо доста сбъркано в тази идея за безусловна вина на родителя.
Кой знае, може би българските власти могат по някакъв ред да задействат някоя процедура за прибиране на семейството в пълен състав в България? Все пак за български граждани става дума, при това не в развод – и доколкото се разбира от текста по-горе, майката също е българка? Хубаво би било, ако има юристи сред читателите, да кажат дали подобен ход е възможен…
Франция е официалната родина на социологията. А там тя се е пръкнала като си е задала един (първия си) сериозен въпрос – как изобщо е възможен социалния ред? Това е един много уместен за Франция въпрос, защото там и преди и сега имат сериозен проблем със социалния ред – френското общество е толкова рехаво, че даже не е общество още от времето на Френската революция чак до днес. Единственото, което криво ляво държи тези хора заедно е огромната и непозната никъде другаде (че даже и при ужасяващия СССР) бюрократична пирамида.
Затова и аз без да познавам г-н Танушев съм склонен да му повярвам за разказаната от него трагична история. Лощото е,че не знам как да му се помогне.
Защото официалната власт в Б-я няма как да направи постъпки за решаването на този хуманитарен проблем, който всъщност е потъпкване на човешките права на тези родители и техните деца. А не може да го направи, защото не сме си написали домашното в същата обаст – представяте ли си как страната с най-неработеща съдебна система и с античовешка система за социални грижи ще има претенции към Франция!?
Защото можем да пращаме по тъмна доба правителствени самолети в страна от третия свят като Македония и да демонстрираме по тукашните медии защита на бълг.граждани в чужбина, но истинските проблеми на бълг.граждани в чужбина няма как да защитим.
И колкото и да ви се вижда неуместно вината за това е в голяма степен и на последните правителства – и на Симо Ментата, и на Тройната ламя, а и сега на Пожарникаря. Те дали са направили нещо за да имаме основателно самочувсвие като бълг.граждани, късето и да се намираме по света???? Тъкмо обратното.
Лошото е, че няма как да помогнем на г-н Танушев. Единственият шанс според мен е в привличането на френска организация за защита на човешките права ,коятода се захване със случая. Иначе бълг.посолство само ще извади очи вместо да изпише вежди (по горните съображения).
Кураж, г-н Танушев и дано да се върнат дечицата Ви при Вас, родителите!
…ами г-н Божидар Димитров? За какво ще взема министерска заплата?
А може би социо-пата е най-близо до търсеното решение- френска организация за защита на човешките права.
Страшно е да си помисли човек само, а камо ли да го преживее, ако може изобщо да го преживее. Аз лично бих чул и другата страна, въпреки че си е нечовешко това което правят. Май че се страхувам от бъдещето.
Към Всички – БЛАГОДАРЯ ВИ!
Твърде вероятно ,френското правосъдие да не е на много високо ниво,може би е по-зле от българското,но е редно да се предостави съдебното решение и мотивите към него. жалко е,че родителите са откъснати от децата,но не може да стане това,ако францизите не са имали някакви съображения. Г-н Тахушев пише разумно и емоционално,но не дава подробности. каква е съпригата му,къде е,в какви отношения са с нея и пр. Разбира се,без лични и интимни подробности. Но държава като Франция да направи такъв антихуманен акт към родители и четири деца,е,това е повече от умопомрачаващо ,или много наложително,средно положение,не би могло да има.
Съвсем скоро пътувах във Франция и останах изумен от арогантността на френски полицай,от когото бях спрян за извършено нарушение.И до момента не мога да повярвам,че в държава като Франция бях изнуден да платя 90 евро глоба за нарушаване на пътен знак и то при положение,че това беше единствения път за движение.Някой има ли представа колко е обичайната глоба за такова нарушение?След като взе парите,въпросния полицай отговори на въпроса ми в каква посока да тръгна към Лион с лаконичното “any way”.Потресен съм.
Г-н Танушев,
Нищо не казвате какво е конкретното обвинение. Тази лоша съседка едва ли е написала да и дадат най-голямото дете, за да получава една минимална заплата. Сигурно пише нещо съвсем конкретно, например, че на тази дата, в толкова часа, на еди кое си място се е случило еди какво си; и вие вероятно не можете да докажете, че това не се е случило. Най-често родителите оставят децата сами в къщи и тук процедурата е желязна. Ако не можете да докажете, че това се случва за първи път, по много сериозна причина, процедурата влиза в действие. Това е само предположение и съвсем нямам предвид, че тук трябва да си кажете всичко. Но за да можете да помогнете на децата и на себе си, наистина трябва да оцените положението, да си изградите правилната стратегия и предприемете адекватните действие. Задавам си въпроса, ако аз бях в положение като вашето, каква точно помощ ще ми е нужна. В личен план намирам, че съм получила неоценима помощ от хора, които са ми помогнали да разбера какво изисква ситуацията от мен.
Тук ще се опитам да направя точно това и съм сигурна, че написаното от мен няма да ви хареса. От написаното тук оставам с впечатлението, че си мислите, че срещу вас едва ли не има заговор; теза която аз няма да подкрепя. Отделянето на деца от родителите в държавите, които определяме като цивилизовани, се прави за сигурността на децата. Явно властите считат, че за децата не е сигурно да са с родителите си (много неприятно!).
Обикновено се предписва какво трябва да направят родителите, за да бъдат върнати децата в семейството – нещо като семейни консултации и сътрудничество със социалните служби. Нищо не казвате и какви условия са ви поставили да изпълните и в какъв срок. Въпросът тук е защо не сте го направили до сега.
Написаното тук прилича повече на тенденциозен анализ на френската бюрокрация, бездушието на социалните служби и колко лоша е съседката. Аз съм живяла във Франция за кратко и имах възможност да общувам със семейсто с 3 деца, бащата българин, майката французойка и от нея знам, че правилата, които трябва да се спазват, особено когато става дума за деца са железни, прошка няма. Смея да твърдя, че въвличането на българските власти и медии във вашия случай ще има съмнителен успех. Дори да сте абсолютно прав, дори казаното от вас да е 100% истина, знаете каква е репутацията на всичко българско и родно и на всичко отгоре трябва да бъдете готов да понесете негативи от други случаи, било то с цигани, или случаят Борилски и всичко друго за което знаете и не знаете. По-добре би било децата поне да бяха при баба и дядо, но моето предположение е, че те не са могли да докажат, че могат да се грижат за децата. Българските представи за грижовните баба и дядо не покриват стандартите на Европа.
Позволявам си да изразя мнение, че всеки опит да се бори френската бюрокрация е обречен на неуспех. Доказано е, че тя работи и точно заради вашия случай, който ще бъде отразен в българските медии и стотици разгневени форумци, ще определят действията на всички служби като бездушие и безобразие, ама никак няма да помогне. А вие трябва да решите какво точно искате – да покажете колко е калпава френската системата (изглежда че засега само това правите) или да си върнете децата. Ако е първото, губите си времето. Сигурна съм, че няма заговор срещу вас, както съм сигурна, че сте дали повод на властите да не ви изпуснат. Вашата съседка не е доносник, тя сътрудничи на властите,посочила е конкретни факти и се е подписала. Нека за миг да си представим, че съседите ми, с които сме от една черга, изведнъж покажат благосъстояние несъотвветстващо на техните доходи…. Да не се отклонявам от темата, но така хората борят корупция и всичко, от което в България сме пропищели. Май че прозрачност му казват и предполагам, че затова и вие правите проблема с децата си публично достояние.
Предполагам, че истинската Ви цел е да си върнете децата, но не съм сигурна какво точно търсите от форума тук. Ако есамо мнение, моето е, ч е най-доброто което можете да направите е да сътрудничите честно и убедено на социалните служби, да изпълните всички техни препоръки и условия, дори и да се наложи да висите с главата надолу.Изминало е повече от година от отнемането на децата и времето не работи във ваша полза. Колкото повече инстанции са въвлечени, толкова по трудно става. Сътрудничеството наистина трябва да бъде искрено, няма да можете да ги заблудите. Както сам отбелязвате, службите взаимно се контролират и вземат пари за свършена работа. Искрено вярвам, че не мислите, че в проспериращите страни с висок стандарт на живота, хората са по-добри. Не, не са. И там лъжат, и крадат, и изпреварват на двойна непрекъсната линия, карат с превишена скорост…, но държавата се грижи поне повечето да не могат да го правят, като е установила най-различни форми на контрол, включително и граждански.
Г-н Танушев, искрено ви пожелавам по-скоро да прегърнете децата си. Концентрирайте се върху какво точно искат от вас и го направете. Не търсете справедливост сега, не сте вие човекът който ще установи справедливост на земята. Нямате време. Най-малкото ви дете е било на две години и половина, когато сте се разделили, значи сега е на 4; това, че няма да говори български е по-малката беда – по-голямата е, че няма да ви познава. И друго нещо съм сигурна – спасението няма да дойде отвън, вие трябва да спасите децата си. Службите вече са ви казали какво не можете да направите, но има неща които можете и трябва да направите. Можете да бъдете сигурен, че Бойко Борисов няма да изпрати правителсвения самолет да прибере вас и децата ви. Сигурна съм, че ще имате нужда да говорите за случващото се и си мисля, че този форум е добро място да го правите. Кажете ни точно какво и как искате да ви подкрепим. Ако несъгласието с вас не ви харесва, ще ви подкрепя като спра да изразивам несъгласие или съмнение, но искрено пожелавам по-скоро децата да са при вас.
Ужасно се разстроих. Не мога да понеса мисълта за децата, особено за малкото, което е било почти на възрастта на моето сега – ужас! Напълно нехуманно отношение по цялата верига на “защитниците”. Не мога и да си помисля как се чувствате, г-н Танушев – вие и съпругата ви, съжалявам.
А защо чак сега се обръщате по този начин към българското обществено пространство? Няма ли начин за още по-голяма публичност? Някакъв вид държавен интерес, запитване, получаване от наши служители на досието по случая, нещо, каквото и да е?!
Добре, хора, какво правим?
Независимо дали родителите са прави или не, намесата на държавата в живота на хората показва до какво води социализма.
Бюрократ решава дали се държиш правилно и какво е по-добро за теб.
За съжаление наместо да отхвърлим френския начин на живот, ние го прилагаме все повече. В България такива неща още не се случват, не защото сме любящи свободата индивидуалиски, който не биха толерирали чужда намеса в собствения им живот, ми защото социалните служби и съдилищата са неефективни. За щастие!
… не е точно по темата, но все пак става дума за френската държава управлявана от президента Саркози. За ползващите английски език прилагам един линк от който на човек може да му се изправят косите …
http://www.globalresearch.ca/index.php?context=va&aid=13835
Така както ги виждам нещата, май най-добре да се изреждат набързо инстанциите и да се отива на Международния трибунал за човешките права (поне им е близо ако не друго).
Дано от там да им върнат децата и Франция да плати едно обезщетение, с което малките да живеят добре поне 20-тина години.
Описаното в писмото звучи чудовищно! Бях чувала за подобни извращения на социалните служби в САЩ, но не мога да повярват, че това се случва в една от най-развитите страни в Европа.
Действително, ние не знаем подробностите, но мисля, че българската държава е длъжа да реагира на този сигнал – след като посолството не прави нищо, то поне министъра на българите в чужбина следва да се заеме. Трябва да се проверят всички данни по случая и да се направи всичко възможно децата да не страдат! Недопустимо е точно те да бъдат изкупителната жертва от подобни недоразумения в структурата на функциониране на една държава.
Успех, г-н Танушев, надявам се скоро дечицата ви да бъдат заедно и да бъдат щастливи!
Има нещо гнило във Франция!
Звучи като параграф 22. Вярно е, че това е само гледната точка на едната страна, но не мога да си представя какво толкова чудовищно престъпление трябва да са извършили тези родители към децата си, за да им се позволява само няколко часа “свиждане” на месец. Потресен съм, само като си помисля как бих се чувствал аз в подобна ситуация. Да не дава Господ!
Има сигурно възможност да се потърси съдействие от организации за защита на човешките права, Европейския съд по правата на човека в Страсбург, Европейския съд в Люксембург… Не съм правист и сигурно не мога да дам кой знае колко ценен съвет, но при така описаните обстоятелства бих търсил всяка възможност за решаване на проблема. В крайна сметка за какво да живее човек, ако са му отнети децата? Не мога да си представя, че нещо подобно би могло да се случи в цивилизована страна без да е възможно потърпевшите да имат механизъм за защита.
Въпреки че, както доста от пишещите тук, съм скептичен по отношение на ефективността от намеса на дипломатическо ниво в този случай, мисля, че има възможност да се изрази мнение и МВнР би следвало да се ангажира по някакъв начин. Дали ще има резултат или не ще се види. Но съвсем да не се вземе отношение би било много грозно.
Не познавам френската правораздавателна система (може би трябва да допълня: слава Богу!). Но като четох писмото се сетих за два филма, които “по-старите” от нас може би си спомнят: “Двама мъже в града” с Ален Делон и Жан Габен и “Пеперудата” със Стив Маккуин и Дъстин Хофман. Без да влизам в подробности, в тези два филма френското правораздаване не е представено в много положителна светлина. Може би има нещо вярно в разказаното от г-н Танушев.
Г-н Танушев, на следващия линк ще намерите дискусия по подобен случай в Холандия, както и препратки допълващи изнесената там информация. Надявам се, въпреки от изказаното на места негативното отношение, неверие и антипатия към засегнатите, да извлечете полезна за вас информация от този казус.
Успех!
http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,531.msg11829.html#msg11829
Уважаема анонимке Сия,
нека те цитирам:
“Тук ще се опитам да направя точно това и съм сигурна, че написаното от мен няма да ви хареса.”
Написаното от теб и на мен не ми хареса. Псевдо-загриженият ти фасон ме подразни много повече от дебилните изказвания на бившия ни министър-председател, а той е шампион по наглост. По-конкретно мястото на което казваш:
“А вие трябва да решите какво точно искате – да покажете колко е калпава френската системата (изглежда че засега само това правите) или да си върнете децата. Ако е първото, губите си времето. Сигурна съм, че няма заговор срещу вас, както съм сигурна, че сте дали повод на властите да не ви изпуснат. Вашата съседка не е доносник, тя сътрудничи на властите,посочила е конкретни факти и се е подписала.”
ги намирам за най-неподходящ начин за размахване на пръст над трагичната съдба на цяло едно семейство. Ехидно-поучителният ти тон, смесен някои полу-истини за авторитет, можеше да дъбе заменен с изречението ти (пак е твое)
“… всеки опит да се бори френската бюрокрация е обречен на неуспех. Доказано е, че тя работи…”
и смирено да поискаш извинение за лошата новина, която им поднасяш в случая. Останалата част от “поучителнoто” ти слово е жестоко, но и несправедливо. Надявам се е допуснато за да може г-н Танушев да си отчопли някоя полезност покрай самодоволните ти забелжки.
Успех г-н Танушев.
Има желязна логика и истина и в написаното от СИЯ и от PALPURINA,НО,не следва ли и министъра БЕЗ ПОРТФЕЙЛ/то като е без портфейл файдата е ама НИКАКВА/ да се изяви.Юридически консултанти НАСПОРИЛ господ.
Ами работете бе Господин Министър!
Г-н Танушев,
не по-малко шокиращи злоупотреби на властта на социалните служби и съдилищата са на дневен ред и във ФРГ. Множество казуси станаха известни чрез медиите и чрез сдруженията на пострадали семейства и техните адвокати през последните 20 години. Ако това ви помага – по съответния ред, обърнете се към правозащитни организации, работещи с подобни случаи на вашия и непременно към Европейския съд по правата на човека в Страсбург – пострадали семейства от ФРГ получават едва там правата и децата си. Желая ви много сила.
Г-н Робинзон, ако написаното от Сия не Ви харесва,напишете и Вие нещо,ама съвсем не искайте съдебното решение и мотивите на Френския съд,ей така,по интуиция. Никой да не иска факти,никой да не иска свидетелски показания,никой да не иска пледоарите в съда. Оказва се,че по един донос,един,нали не са два,френските власти са решили да съсипят едно почтено българско семейство,което живее във Франция-трудят се хората,честни са,кротки,не пият,не бият,наркотици не употребяват,тихи са,децата им се гледат отговорно и пр. И решават да отнемат децата от родителите,просто затова,че са българи,или просто,без причини,за да изпълнят плана. И всички страни,които осъждат българи,са въвлечени в заговор срещу изисканите българи в чужбина. Има международни съдебни процедури,всичко е измислено,остава само да се спазват,истината и справедливостта,рано или късно блясва.Действайте Г-н Танушев,топката е у Вас.
Ако се взимаха толкоз лесно деца от родители във Франция, всички африканци щяха да дойдат с децата си и да ги оставят на френската държава да им ги гледа. Обаче не им ги взимат и ги гонят с тях. Друга, не малка част пък, деца на френски граждани, посещават рядко училище и пак никой не ги отнема от родителите. Има нещо, което г-н Танушев ни спестява.
Във Франция има толкова правозащитни организации и все някоя би го защитила. Винаги се намират хора които да помагат: например французи защитават правата на нашите цигани и най-редовно ги вадят на свобода, а не посолството ни. Французи се застъпиха за сестрите в Либия и не казаха една лоша дума за тях. Нашето момиче беше от френска организация в Судан, за да помага на гладните. Така, че Франция не е само бюрокрация и доносници, просто това не е вярно. А колко пък вярват на бюрокрацията, вижте само стачките.
За да му помогнат обаче, трябва наистина човек да бъде откровен, иначе просто никой не ти вярва. Друго например: не е добре да живееш постоянно във Франция и да носиш контра-експертизи от България, както и обратното естествено. Освен горепосочената съседка сигурно има и други съседи, винаги ще се намери някой да ти помогне. Децата си имат и учители, те със сигурност ще се застъпят за тях. Сигурно и социалните работници са посещавали господина. Освен това сигурно той е имал и колеги, те какво казват.
Ако господинът е оклеветен с голяма сигурност, макар и с мъка ще докаже правотата си. Дори в педофилската афера Утро правдата възтържествува накрая. Но за да стане това, трябва да намери хора да му помогнат и да бъде искрен с тях.
Ако не подходим емоционално към случаят “Танушев” , ще трябва да признаем , че в коментара на Сия е казано всичко – точно и ясно ,
a aко Весела има желание , нека да напише нещо по-конкретно за
“шокиращите злоупотреби на властта на социалните служби и съдилищата във ФРГ “.(не за злоупотребите – със социалните служби , защото за това ще трябват хиляди страници.)
По-конкретно от разследващите журналисти на Първа немска телевизия едва ли може да се каже – работата, която свършиха и вършат, разкрива чудовищни случаи – едни от репортажите са в цикъла “Социалните детски служби във ФРГ – Гешефтът с децата” (подзаглавие “Или защо отнемането на деца е лукративно занимание за системата на съдилища и социални служби.”) Предлагам на знаещите немски език да потърсят в нета информация само за два от горещите случаи, при които се намеси и Съдът за човешки права в Страсбург, за семействата Хазе и Куцнер: Urteil des Europäischen Gerichtshofs im Fall Haase, Urteil des Europäischen Gerichtshof im Fall Kutzner.
Разказаното от г-н Танушев ме заинтригува доста и затова говорих с една моя много добра приятелка, французойка, която има опит с подобни случаи. Това, което тя ми обясни е, че не е така просто да се отнемат деца от родителите им, още по-малко въз основа само на донос. Тя ми обясни, че е необходимо да съществуват наистина гравиращи обстоятелства, застрашаващи нормалното развитие на децата, за да се предприеме такова крайно действие – отнемане на родителските права. Доколкото разбрах, в процеса на доказване на неспособността на физическите родители да се грижат за децата си са ангажирани различни правни и социални институции, училище и пр. Което моята приятелка също ми съобщи е, че е изключително трудно до невъзможно при вече отнети родителски права те да се възстановят. Но, както писах и в коментара си вчера, не мога наистина да си представя, че в страна като Франция няма правен механизъм за оспорване на такова или каквото и да е друго съдебно решение. Случаят Утро показва, че вероятно съм прав да смятам така.
Като помислих върху прочетеното ми направи впечатление, че липсва описание на мотивите на съда да вземе такова радикално решение. Не ми се струва твърде вероятно само заради месечната помощ за дете съседката да е направила донос и само въз основата на този донос съдът да е взел решение. Може би, ако г-н Танушев беше цитирал мотивите на съда, нещата биха били малко по-ясни.
Въпреки всичко има все пак възможност за действие. Родителите биха могли да се обърнат към общоевропейски институции като Европейският съд по правата на човека в Страсбург за съдействие, ако смятат, че френските правораздавателни институции не могат да им окажат ефективно съдействие.
Весела , благодаря Ви за инфото . Разбира се , че между хилядите спасени от социалните служби (от побой , тормоз и глад) деца на предимно асоциални семейства има и допуснати грешки /Kutzner 2003 и Haase 2004/, но не мисля , че заради два случая трябва да се обобщава , че социалната система и съдилищата във ФРГ са порочни .
Много често в случаи на закъсняла намеса от страна на институциите се е стигало и до убийства на децата от неблагонадежните им родители . Така , че там където решението е взето неправомерно, може винаги да се обжалва , но за хилядите спасени от тези служби деца, после никой не говори . Въобще какво би станало ,ако социалните служби липсваха в една социална страна ?
Към всички
От прочетеното дотук си давам сметка, че много по-убедителен в изложението си ще бъда, ако предоставя всички гледни точки и факти по делото ни. Но съгласете се, това е само блог и целта му е специфичен поглед върху актуална тема за привличане на обществения интерес. Само едно последващо развитие на проблема би поднесло повече подробности. Този материал тук не е разследване, а публицистична статия, която си служи с обобщения и естествено е те да вървят в посока на тезите на автора му, който по съвпадение е и баща, (но) и журналист.
Но за да изляза от голословието ще дам все пак и един пример за това какво представлява донос по френски:
Lettre (Писмо от автора на първоначалния сигнал (подаден през май 2007) срещу семейството г-жа Морер, съчинено от нея през декември 2007 г. и адресирано до съда. В него тя, недоволна от тежеста на предварителната присъда, с която голямата ни дъщеря вече й е дадена за отглеждане, а останалите деца и ние сме поставени под постоянния контрол на социалните служби, подбужда съдията да откъсне изцяло от нас и останалите ни 3 деца.
Въпросната г-жа не е наша съседка, както вероятно мнозина биха си помислили, а прилепил се към съпругата ми доброволец от една частна социална организация.
В цитираният тук текст има само нейни инсинуации, направени върху базата на предположения, (но представени като случили се) как според нея се е държал „лошият” съпруг в иначе реалните ситуации, за които тя е узнала и как „страда” от това жена му.
Писмото беше взето под внимание, но премълчано пред нас от съдията, и за това, на последвалата аудиенция, ние не можахме да го оборим, още повече, че и автора му не беше призован.)
« Madame le Juge, je tiens à attirer votre attention sur la situation très préoccupante de madame Tanusheff et par conséquent de ses enfants suit au jugement du 20 novembre 2007.
Госпожо Съдия, държа да привлека вашето внимание върху силно тревожната ситуация на госпожа Танушева и като последствие и на нейните деца в следствие на присъдата от 20 ноември 2007.
En effet monsieur Tanusheff ne supporte pas l’idée qu’une tierce personne s’occupe de leurs problèmes familiaux, et lors d’un excès colère a sectionné le fil du téléphone et a confisqué la carte bancaire de madame Tanusheff.
В действителност господин Танушев не понася идеята едно трето лице да се занимава с тяхните фамилни проблеми, и по време на едно гневно избухване е прекъснал телефонния кабел и конфискувал банкерската карта на госпожа Танушева.
Elle m’a en outre, confirmé qu’elle avait très peur de son mari, qu’il la rendait responsable de ce qui leur arrivait, et qu’il traitait, jour après jour, d’être une incapable.
Тя, между другото, ми потвърди, че много се страхува от своя съпруг, който я изкарвал отговорна за това, което им се е случило, и който, ден след ден, я обявявал за неспособна.
Elle est actuellement dans un tel état dépressif qu’elle ne veut qu’une issu pour elle : mourir !
Тя в момента е в едно такова депресивно състояние, че желае само един изход за нея : да умре!
En outre, monsieur Tanusheff a proféré des menaces contre la personne en charge de l’aide éducative devant se rendre à leur domicile. Ces menaces sont à prendre au sérieux, monsieur Tanusheff ayant déjà eu un comportement menaçant envers leur médecin de famille le Docteur Thierri Haser.
Между другото, господин Танушев е изказвал заплахи срещу личността, която е натоварена с възпитателната помощ, и която е трябвало да посещава дома им. Тези заплахи трябва да се вземат насериозно, тъй като господин Танушев вече е имал заплашително поведение спрямо семейния лекар Доктор Тиери Азер.
Il est urgent que madame Tanusheff puisse être soignée, ce qu’elle a, jusqu’à présent refusé car monsieur Tanusheff refuse absolument une solution de placement de trois enfants et parait incapable de s’en occuper.
Спешно трябва госпожа Танушева да бъде лекувана, което тя до този момент отхвърля, тъй като господин Танушев отхвърля категорично възможността за пласиране на трите им деца въпреки, че изглежда неспособен да се грижи за тях.
Madame Tanusheff à rendez-vous chez un psychiatre mardi prochain le 12/12/07 et il est important qu’elle puisse accepter une hospitalisation.
Госпожа Танушева има среща с психиатър следващия вторник 12/12/07 и важно е тя тогава да приеме да бъде вкарана в болница.
Dans la mesure où un hébergement de madame Tanusheff n’est pas possible avec ses enfants en foyer d’accueil, une mesure d’éloignement de son mari me semble indispensable rapidement, ainsi qu’une prise en charge des enfants.
В случай, че подслоняването на госпожа Танушева заедно с децата и не е възможно да стане в специализирано общежитие, една мярка за отдалечаването на съпруга и трябва бързо да се приложи, както и вземането на децата и на издръжка.
En effet, si ceux-ci se comportent normalement dans le cadre scolaire, il n’en est pas de même à la maison. Madame Tanusheff n’a plus de force d’éduquer trois jeunes enfants et ils sont plutôt livres à eux-mêmes.
Наистина, ако тези последните се държат нормално в рамките на училището, то това не е така в дома им. Госпожа Танушева няма повече сили да възпитава трите малки деца, които по-скоро са оставени сами на себе си.
La plus jeune ne parle pas encore et refuse obstinément d’être habillée. Monsieur Tanusheff autorise son fils à regarder des films pour adultes, alors qu’il n’a que sept ans.
Най-малката не говори още и отказва упорито да бъде облечена. Господин Танушев позволява на сина си, който има само 7 години, да гледа филми за възрастни.
Des mesures très rapides me semblaient indispensables pour aider cette jeune mère de famille à la dérive.
Струва ми се наложително да бъдат взети бързи мерки за да се помогне на тази млада майка на семейство изпуснато по течението.
Dans l’attente d’une réponse ou d’une décision de votre part, je vous prie de croire, Madame le Juge, à l’assurance de ma considération distinguée. »
В очакване на отговор или решение от ваша страна, моля ви да повярвате, Госпожо Съдия, в уверенията на моите отлични почитания.
Josiane Maurer Жозиан Морер
П.С. Обвинените родители във Франция нямат право да разполагат с копие от документацията по делото. Разрешава им се само да си водят ръкописни записки в рамките на едно или две посещения в кабинета на съдията, които по принцип не траят повече от час. – по този начин, чрез записки, е преписано и това писмо от съдебното досие.
П.П.С. За тези, които си мислят, че във Франция има правозащитни организации. – Ако сте забелязали, повечето от тях имат в названието си „без граници”, т.е. те са с външна насоченост. Французите разполагат явно с достатъчно хуманизъм, който могат и да експортират, а това показва, че при самите тях нещата са в ред. Ето защо в държавата им, която не изпуска да подчертае, че е родината на правата на човека, няма защитна организация, която да се занимава с права в самата нея – има само социални такива.
Колкото до следващата съдебна инстанция след апелативния съд, пред която може да се обжалва – касационния съд, процедурата отнема около две години. И тъй като практиката на първоинстанционните детски съдии е да издават присъдите си за по една година, но подновяеми, в 99% от случаите касационният съд решава, че след като междувременно има нова присъда, той не е компетентен да се произнесе. Единственият ефект от преминаването през този съд е, че така се изпълнява изискването на съда за правата на човека в Страсбург за задължително сезиране на всички възможни инстанции преди той да се заеме със случая, което обаче отнема средно около 5 години.
П.П.П.С. Още миналата година се бях опитал да заинтересувам със случая ни някои от водещите български медии. Безрезултатно. За това сега по достойнство оценявам жеста на Иво Инджев. Освен голи факти има и каузи. Които се защитават.
Сия,
Как да се опазим от благопожелатели като вас??! Вие сте въплъщение на бюрократичните институции, които са подгонили семейството на г-н Танушев…
Претендирате за обективност, а вече сте взели решение за това кой е прав и кой не е преди да знаете обективните факти… Твърдите, че статията е едностранна, защото доводите на съседката да подаде оплакване не са описани, и въпреки това сте убедена — преди даже да ги чуете — че тя е права, че властите са прави…
Именно хора като вас спъват правосъдието, било в България, било във Франция.
Следвайте вашия собствен съвет – бъдете обективна и не съдете преди да знаете фактите…
Що се отнася до семейство Танушеви – дано нещата да се разрешат благоприятно и справедливо за децата…
Борисе,каквото и да напишеш,има нещо,което криеш,това е повече от сигурно,защо не кажеш,в какво те обвиняват фремнските власти,дори и фалшиво да е това обвинение.Взимат ви децата,ама за какво,никой не знае.
Господине, второто ви писмо наистина изяснява всичко: вие освен наш, сте и френски гражданин. Просто сте гледали семейството си почти изцяло със социални помощи, а това не е хич лесно. Това би изнервило дори хора с железни нерви, а вие със съпругата си явно не сте такива. Не е трябвало да влизате в ненужни конфликти с хората, затова и сега няма кой да застъпи за вас. Но както и да е, лошото е станало.
Имате един, единствен начин да си върнете децата. Пречупете себе си и намерете със съпругата си каквато и да е постоянна работа, колкото и да е непривлекателна и да не ви отговаря на образованието. Двете години от съда се дават точно за това, да докажете, че може да се грижите за децата си. Трябват ви доходи.
Иначе да обсъждаме френските социални служби и французите е безсмислено: взимайки френски паспорт, вие сам сте се задължили да се подчинявате на френските закони, на френска територия. Вие може да се откажете сега от това поданство, но децата не, затова могат да ги държат.
Помислете си какво искате все пак, да сте свободен вектор на социални помощи или да имате семейство.
Затова ли ходихме по митинги след 10 ноември.Това ли широко прокламираното, но явно фалшиво “Свобода, Равенство, Братство” от Френската революция.И това ако не е съдебен произвол, здраве му кажи.Според мен това си жив тоталитаризъм.България трябва да направи всичко възможно, да не се налага на хора като г-н Танушев да работят във чужбина, защото вижте какво се получава. Защото “Митерановата” закуска някога май се оказва един фалш.Те собственото си правосъдие не са оправили, а от нас искат да си реформираме съдебната система.
Към всички
Две неща привлякоха вниманието ми в коментарите. Нагласата да се стереотипизира една ситуация и представата за обществото ни като догонващо. Тъй като и двете са допирателни за случая ще им отговоря от два различни ъгъла, като предам само това, което смятам за съществено – аз съм авторът на статията, но не и на блога и не искам да злоупотребявам със сайта.
1) – Като баща и българин.
Тези, които си мислят, че двойното гражданство е причината за намеса на французите, се заблуждават. Атаката срещу нас се дължи дори отчасти на факта, че не сме, което според тях е синоним за отказ от интеграция в обществото им. От друга страна, (и това е основното) – с какво това обстоятелство би променило дълбочината на семейната ни драма? Какво променя в това отношение и конкретното съдържание на обвинението срещу нас ? – Подведени сме под отговорност за „сериозно компроментирани условия за обучение (éducation)” на децата, без повече пояснения. Единствено по презумпция – цитат от мотивите на съдията: « En dépit de ce contexte, les enfants ne présentent pas, à l’extérieur de troubles du comportement. Au contraire, leurs insertion scolaire est très satisfaisante. Les parents sont au demeurant particulièrement soucieux de leur scolarité. Toutefois, le service d’enquête sociale observe que Madame TANUSHEFF se montre en difficulté face à ses jeunes enfants ce qui paraît aisément compréhensible eu égard aux troubles dépressifs présentés. Il est par-ailleurs difficile d’imaginer que les enfants ne soient pas affectés par le malaise conjugal. »
„Въпреки този контекст, децата не показват външно смущения в поведението си. Точно обратното, тяхната училищна интеграция е много задоволителна. Родителите са изключително загрижени за тяхната училищна работа. Все пак, службата на социалната анкета има наблюдения, че Госпожа ТАНУШЕВА показва, че й е трудно с децата, което е лесно разбираемо в предвид наличните й депресивни смущения. Така че, трудно може да се допусне, че децата не са заразени от семейните трудности.”
Само заради това, че сме българи, съдията ни лишава и от облекчения в изпълнението на присъдата, които иначе се полагат на французите. По този начин той допълнително травмира децата ни – следващият цитат е от забраната му, издадена по повод искането ни те да посетят през ваканцията баба си и дядо си: « En l’occurrence, au vu du positionnement particulièrement défensif de Monsieur TANUSHEFF qui a toujours rejété les mesures de protection mises en place pour ses enfants tant au milieu ouvert que s’agissant de la prise en charge institutionnelle, il y a fort à craindre que, dans l’hypothèse d’un départ des enfants en Bulgarie, Monsieur TANUSHEFF ne fasse obstacle à leur retour en famille d’accueil et s’installe sur place avec sa famille. (…) Par-ailleurs, le service fait état de l’effet déstabilisant des appels téléphoniques des parents sur les enfants. De fait, il s’avère que Monsieur TANUSHEFF s’adresse à ses enfants en bulgare lors de ces contacts téléphoniques, ce qui va à l’encontre de l’un des objectifs de la médiatisation des relations, à savoir préserver les mineurs de pressions parentales de plus en plus mal vécues par les intéressés. Compte-tenu de ce contexte, il convient de mettre terme aux échanges téléphoniques et de limiter le cadre des échanges au strict cadre des visites médiatisées. »
„В случая, в предвид силното противопоставяне на Господин ТАНУШЕВ, който винаги е отхвърлял предприетите мерки за защита на неговите деца, както в открита среда, така и що се отнася до институционалната опека, има силно опасение, че при хипотезата, че децата заминат за България, Господин ТАНУШЕВ ще попречи на тяхното завръщане в приемното семейство, като се установи там на място със семейството си. (…) Между другото, службата съобщава за дестабилизиращия ефект върху децата на телефонните обаждания на родителите. Фактически, оказва се, че Господин ТАНУШЕВ се обръща на български към децата си по време на своите телефонни контакти, което влиза в противоречие с една от целите на опосредстваните отношения, т.е. да се предпазят малолетните от родителския натиск, който все повече и повече трудно се понася от заинтересуваните. Държейки сметка за този контекст, подходящо е да се сложи край на телефонният обмен и да се ограничи този обмен единствено в строгите рамки на свижданията с посредник.”!
2) – Като журналист и анализатор.
Не приемам, че споменатите в един от коментарите социални помощи трябва да се разглеждат като нещо повече от това което са – начин за преживяване, а не за съществуване. Ако ние 6 души семейство, пребивавахме във Франция единствено заради тях, наистина, ситуацията ни щеше да е жалка. Но те ми дават повод за разсъждение, чието място е в тази втора част. – Всички, които имат редовни документи във Франция (в това число и българските студенти), работещи или не, имат право на социални помощи (allocations). За някои от тях има, а за други не, разлика в раздаваната сума в зависимост от величината на дохода. При отпускането им в сила са добре познатите идеологически принципи за преразпределение и за уравниловка (за всички и независимо от положението им). За да може държавата обаче да поддържа подобен род механизъм за „социално равенство”, (създаващо между другото и зависимост от административната регулация), от работодателя например, за всяко разкрито работно място, се взима приблизително такава сума под формата на удръжки, каквато той дава и на служителя си като заплата. От което пък следва, че въпросният работодател не проявява особен ентусиазъм при назначаването на нови служители или работници. Т.е. системата за „равенство”, като един от факторите на безработицата, сама допринася за създаването на своята противоположност, с което кръгът се затваря, но за държавата остава имиджа на социален защитник.
Има случаи, в които неопитността на едно общество като нашето да се справя с проблемите си е за предпочитане пред перфекционизма на друго, което се е усъвършенствало, но с критерии, които са от миналото – ние поне знаем какво е да си неадекватен. Лично аз дори предпочитам (макар и това да ме огорчава) откровената простащина в ежедневието ни пред лицемерната такава, защото в първия случай знам от какво и кого точно трябва да се пазя.
За да полемизирам обаче с френската държавна машина за основателността на позата й на детски защитник, както е в моя случай, би трябвало едва ли не да започна с (не)основателността на утопичните представи на Платон за полиса, но тъй като не ми изглежда реалистично, давам думата за защита на тезата ми на един техен магистрат в цитат от френския „Справочник за съдебна защита на детето” (Guide de la protection judiciaire de l’enfant) – 538 страници, издание 2009, в чиято заключителна част един от двамата му съавтори Мишел Юет (Michel Huyette), с 20 годишна практика като детски съдия и съветник в апелативен съд, се изказва за впечатлението си от протичането на процесите по делата за отнемане на деца.: „В нито една друга юрисдикция, в нито една друга област, няма днес такава дистанция между това, което трябва да бъде и това, което е. Оказва се, че законовите извращения са много повече от обикновените незачитания на текстове без душа. Когато например детският съдия не призовава някой от родителите, или по-лошо, когато се произнася без въобще някого да е изслушал, когато няма истински дебат по време на съдебното заседание, когато издава присъда, която нищо не обяснява, когато малолетните са отделени преди още присъдата да е влязла в сила (…) с това се показва презрително отношение към индивида и той се подбужда към бунт. (…) По същия начин, в никакъв рапорт не може да се прочете, че един възпитателен екип е допуснал някаква сериозна грешка, че един референт, определен за такъв от службите, е действал неудачно със семейството, че не е намерил необходимия подход и, че всичко това е предизвикало силно, но легитимно отхвърляне от страна на заинтересованите. Винаги се пише, че родителите или малолетните са единствените отговорни за безизходните ситуации, или за случилите се инциденти. (…) В досиетата могат да се прочетат само частични и едностранчиви описания, които често пъти мамят за семейната действителност. В това отношение съдебните досиета за защита на детството са силно подправени и лъжливи. (…) Това, че съдията немотивирано решава да отнеме децата на едно семейство, не спира изтръгването на тези деца от семейството, за които после ще се твърди, че по този начин са били предпазени, дори и междувременно да е имало протести срещу такъв подход. (…) На терена на защита на детството, няма друг арбитър освен детският съдия. Той обаче прогресивно е изоставил същностната част от работата си, която се състои в това да съблюдава всички действия на участниците да се извършват съгласно процедурните и правополагащите правила, и се е концентрирал единствено върху въпроси от фактологичен характер по същия начин, както това го правят и останалите участници. Но един съдия, който не осигурява превъзходството на правилата е магистрат, който повече не служи за нищо. И в ежедневието, когато детският съдия не придърпва дебата към терена на правото, никой друг на негово място не го прави. Това по същността си е прогресивно изоставяне на законноста за сметка на тоталния произвол. …” (521 и 522 стр.)
В подкрепа на горните твърдения тези, които си служат с френски, могат да хвърлят един поглед и на линка: http://forums.france2.fr/france2/envoyespecial/placement-pourrait-evite-sujet_7452_1.htm
Благодаря още веднъж на всички за съпричастността им.
Господин Танушеф,
Вие споменавате,че жена Ви има депресия,което може да означава и сериозно разстройство на психическото здраве.Естествено е,че ако майката на 4 деца се намира в такова сьстояние,тя не може да се грижи за децата си.Когато човек има душевни проблеми е зает главно сьс себе си и не постьпва сьвсем логично и разумно.Аз смятам,че това е причината за известно време децата ви да бьдат дадени на приемни семейства.Това е много по добре за тях,защото те имат нужда от стабилна основа,структурирано ежедневие и когато майката не е в сьстояние да се грижи за децата си,това не може да остане без внимание от страна на обществото.В края на краищата децата Ви са получили грижи,подслон и стабилност в приемните семейства.Разбираемо е,че децата ви липсват,но аз смятам,че щяхте да имате още по големи проблеми,ако те бяха останали с вас.След като жена Ви се стабилизира децата трябва да се вьрнат при вас.В това няма никакьв спор.Един ден какти Вие,така и сьпругата Ви ще сте благодарни,че обществото ви е подало рька и ви е помогнало точно в един такьв труден момент.Освен това вьв Франция семействата получават значителни финансови помощи,които вьв вашия случай,на семейство с 4 деца,могат да достигнат до 1500 евро на месец.След като сте сьгласен да
получавате тези социални надбавки
от Френската дьржава,то трябва да се сьобразявате и сьс социалните закони,които целят да се помогне на хората.
В отговор на горния коментар.
Често, когато съм си със семейството в България, чувам изказвания, като това, че стоим там заради детските надбавки. Те може и да са по-високи от родните но са предвидени за цени, които също са по-високи. Само с тях не може да се живее и съвсем не са от фантасмагоричния порядък на 1500 евро. Ще ви дам конкретните цифри за Франция от тази година – за семейство само с едно дете надбавки няма; за семейство с две деца сумата е 123,92€; за семейство с три деца е 282,70€; за всяко дете в плюс в семейство с повече от три сумата е 158,78€ (за 4 деца това прави 441,58€). За сравнение наемът за 50 m² извън центъра на Страсбург е около 600€ (в Париж е почти двойно), цената на билет за ГТ е 1,4€, 800 гр. хляб е средно 2€.
Няма нищо достоверно и в това, че децата ми са отнети, за да бъдат предпазени от моето заболяване. Във Франция по статистики 20 % от населението е засегнато от някаква форма на депресия. В преобладаващите случаи това не е болест а симптом, който подтиска настроението но не пречи на нормалното съществуване. В България дори и на истински психично болните – шизофрениците, не се препоръчва отнемането на децата. А моята диагноза е лека депресия, която диагноза французите за да оправдаят отнемането ни на децата отхвърлят, като настояват аз да се лекувам амбулаторно като психично болна, въпреки че и френският психиатър, който посещавах на частно, потвърждава българското заключение. Ще ви цитирам извода в медицинския сертификат от 12ти август т.г. на психиатъра Др Секулов, завеждащ консултивно-диагностичното отделение на Областния диспансер за психични заболявания със стационар София-град : « Психичното й състояние се определя като лека депресия, при пълна критичност и адекватно поведение. Следва да се приеме, че тя може да се грижи за своите деца . »
Искам обаче и към нещо по-сериозно свързано с децата ни да привлека вниманието.
За да обжалвам решението, с което ни се отказва децата да се предоставят поне на баща ми и майка ми, отидох в съда на 15ти т.м. за да консултирам досието, тъй като от него нямаме право на копия.
Ето какво видях в последния рапорт за пред съдията от 24ти август т.г.: « Cette demande ne saurait prospérer en l’état. Il est important de souligner que la famille est en France depuis prés de 9 années et que les enfants ont été élevées sur le territoire Français. Ileyne et Yveline sont nées ici. Ils ont de ce fait très peu de maitrise de la langue Bulgare et ont débuté leur scolarité en France. Un tel éloignement ne serait pas conforme à leur intérêt car il risquerait de les mettre en difficulté sur le plan du suivi de leur scolarité. » – Тази молба [за предоставянето на децата на бабата и дядото] не може да се удовлетвори в това състояние. Важно е да се подчертае, че семейството живее във Франция от почти 9 години [в действителност годините са 7] и че децата са отгледани на френска територия. Илейн и Ивелин са родени тук. Поради това те съвсем малко могат да си служат с български език и са започнали училище във Франция. Едно отдалечаване от тук няма да бъде съответстващо на техния интерес, защото рискува да ги затрудни в училищен план.
Само два месеца по-рано обаче, на 25ти юни, основавайки се на поредния рапорт, съдията издава нареждане, с което ни забранява да общуваме с децата ни на български, т.е. предпоставил е, че и те владеят езика – вижте цитата от рапорта в последния коментар на съпруга ми малко по-нагоре в блога. : … Господин ТАНУШЕВ се обръща на български към децата си по време на своите телефонни контакти, което влиза в противоречие с една от целите на опосредстваните отношения, т.е. да се предпазят малолетните от родителския натиск, който все повече и повече трудно се понася от заинтересуваните. Държейки сметка за този контекст, подходящо е да се сложи край на телефонният обмен и да се ограничи този обмен единствено в строгите рамки на свижданията с посредник.
ппппппппппппппппппппппппппппппппппппп
Кое в крайна сметка е вярното – това, че децата знаят български и поради това им се забранява да говорят с нас на родния си език, под предтекст, че се разтройвали и че не могат французите да ни подслушват, или това, че не го знаят, и затова ще им е трудно да се адаптират в родината си? – Според френския закон върховният интерес на детето е в това то да бъде с близките си а не в избора на по-подходящо училище. – Ако логиката на последния по време рапорт е вярна, никое дете, веднъж травмирано от раздялата с родителите си, не би им било върнато впоследствие за да не би да изживее ново сътресение, при това несвързано с радостта му от завръщането в къщи.
Моето мнение, което се споделя и от съпруга ми, че това разминаване в мотивировките на съдебните решения не е плод на случайността. Не може и двете противоположни твърдения едновременно да са верни. В случая става въпрос за манипулация, с единствената цел да не се върнат децата ни.
Даниела Танушева
Гледната точна на господин Танушев беше изложена и в два други сайта. Той беше писал писма от името на жена си, а в друг блог тя споменаваше, че е била в психо-институция и други подробности (думи за самоубийство, изпадали зъби, лишения от храна). Обаче после всичко се изтри и редактира.
Ние не знаем нищо за случая. Не може без грам обективна информация и без елементарен опит да се потвърдят и проверят нещата да се раздухва истерия за чудовищността на френската система за защита на децата. Не може толкова едностранчиво и без никакви въпроси да се поднася история.
Жертвите са децата, да не забравяме. Няма човек, който да не го жегне сърцето, като разбере, че малки деца са откъснати насила от родителите си. Но няма как им се помогне, ако дори не знаем от какво са искали да ги предпазят френските социални служби, не знаем какво е направило българското посолство, не знаем основанията на съдията по делото. Не знаем изчерпани ли са процедурите по обжалване. Не знаем становището на социалните служби. Не знаем какво са преживяли децата.
Танушеви упорито отказват да кажат в какво точно ги обвиняват и това на мен не ми харесва. Имам чувството, че се търси не помощ, а просто сцена, на която тези двамата да страдат публично и да доказват отново и отново колко е ужасно във Франция.
Друго, което ме шашна, е коментарът на Инджев, че не можел да си представи какво толкова лошо може да направи един родител, че да му отнемат децата. Нима не сте чувал за домашното насилие, психическо и физическо? За откачени родители с откачени амбиции? За бащи изнасилвачи и самовлюбени майки, които бият с точилката за едното нищо?
Ще ме извините за грубите думи, но почти всеки може да се разкрачи и да роди дете. Това не го прави добър родител и не разбирам защо всички приемат, че Танушеви са невинни. Да, в България службите не отнемат деца и е прието съседите услужливо да се правят на глухи докато си биеш детето, щото си се превърнал в скот от безпаричие. Хубаво е да се чува, че във Франция има кой да предпази децата.
Към Йоланда:
Като ще ме цитирате за нещо, което ви е “шашнало”, опитайте да не шашкате с манипулации. Написах, че не мога да си представя що за злодей трябва да е един родител, за да му отнемат 4 деца, които наказват допълнително с това, че ги разделят помежду им.
Иначе съм чувал доста неща в живота си, включително и за такива, които свързват родителството с “разкрачване”, както изискано се изразявате. При този начин на изразяване не е учудващо, че взимате страна на държавата ( в случая е Франция). Аз си позволих да изразя съчувствие на родителите, макар да не съм запознат с атакуващата страна и нейните юридически аргументи. Но не се “шашкайте” – може да съм сбъркал като фактология, но това е мое човешко право.
Къде е тази “фактология”, понеже ние не я видяхме.
Без нея става малко като призив към съчувствие към убийците на Борилски, дето са ги погнали гадните френски съдилища, за някакви си 93 удара с нож.
Пише Ви майката на четирите отнети във Франция деца.
Задавате въпроси защо сме разделени от децата си, какви са фактите, в какво точно сме обвинени. Мисля че, ако внимателно сте чели материалите, които публикувахме досега, бихте намерили отговор на много въпроси. Например конкретно сме цитирали част от рапорта на социалните служби, защо според тях децата не трябва да се връщат в България и да бъдат отглеждани от баба си и дядо си. Въз основа на този рапорт съдията отхвърли молбата на родителите ми.
Някои намират за излишни разсъжденията на съпруга ми за френското общество, френската администрация и френските социални служби, но как иначе бихте разбрали ситуацията, в която се намираме, нали живеем точно в това общество?
За да бъдат разбрани фактите, се налага да разкажа и за себе си. Това направих вече в материала, който публикува Ана Зографова «Изповед на една майка» – през лятото, когато си бяхме в България, съпругът ми е разговарял с нея, показал й е различни материали, между които и моя, и тя е решила да го публикува. Когато видях, че писмото ми е в интернет, веднага го помолих да й се обади и да настоява то да бъде свалено (беше предназначено за френските социални служби – моят отговор на доноса, и е прекалено лично). Тя каза, че не може да свали материала, но може да го съкрати до няколко реда – затова е в този вид.
Ето какво мога да препредам от този текст. – Преди две години беше, споделих веднъж в курса, който посещавах по френски на една благотворителна организация, на тамошната преподавателка г-жа Морер (доброволката, автор на доноса срещу нас), че имам проблеми със здравето, че се чувствам изморена, без сили. Това се случи, когато най-малкото ми дете беше вече почти на две години, и тя ме посъветва да отида в медико-социалния център на района, където има детска консултация. Специалистката по отглеждане на малки деца ми предложи детето ни да бъде гледано от майчина асистентка, която щеше да бъде заплащана от общината, за да имам повече свободно време. Много френски майки го правят – връщат се на работа 3 месеца след раждането на бебето си, всяка сутрин го оставят на жена, която е завършила специални курсове, и си го взимат вечер след работа. Другата й препоръка беше да отида на психиатър, за да ми предпише лекарствата, които според нея са ми били необходими – оказа се, че доброволката вече е била разпространила пред социалните служби своята версия за нашия случай. Стана дума и затова, че живеем 6 човека в двустайно жилище (52кв.м.), защото нямаме възможност на частно да плащаме за по-голямо. Бяхме подали документи за социално жилище от 2 г. , но все ни отговаряха, че има много семейства с повече деца, така че, трябва да се чака (вече чакаме от 4г. при нормален срок до 2г.).
Говорихме с мъжа ми и решихме, че след като след 1,5 месец ще заминем за България, няма защо да записваме детето. Не можех да я запиша само за два месеца, защото се сключва договор, който е за срок не по-малко от 1 година. Освен това бяхме решили да я запишем (и я записахме) в детско училище (еквивалента на детска градина), където се започва от септември, точно както бяхме направили с брат й и по-голямата й сестричка, която беше за последна година там. Така щях да ги водя двете сутрин и да ги взимам следобед. Бях и на психиатър, според него имах моментна депресия и трябваше да пия само едно лекарство в домашна обстановка, нищо повече от това. Седмица, две, след като се бях видяла със специалистката, тя ми изпрати призовка отново да се ява при нея, този път задължително, и заедно със съпруга ми. Опитахме се да й обясним защо не искаме майчина асистентка да се грижи за детето ни и че имаме други планове. Оказа се обаче, че нейното основно настояване е аз да постъпя в психиатрична клиника за около две седмици, за да съм се възстановяла по-бързо, защото там цял медицински екип щял да се грижи за мен, да отида един вид на почивка. Бях шокирана от такава перспектива и не приех. Освен това, направи ми впечатление и това, че тя категорично отхвърляше възможността, ако аз се съглася все пак да постъпя в болница, мъжът ми да си вземе отпуска и да се грижи за децата. – Както впоследствие разбрахме, тя е искала съпруга ми да бъде отдалечен от мен и децата ми, тъй като е била под влияние на приказките на доброволката, която го е представила като семеен насилник без нито веднъж дори да е разговаряла с него.
След няколко дни тя ми се обади по телефона и ми съобщи, че понеже сме отхвърлили всички нейни предложения, била длъжна да ни сигнализира на прокуратурата, защото както тя се изрази „децата имат право на здрави родители”.
Малко след това (12 дена) бяхме призовани в съда заедно с децата, съдията говори поотделно с мен, с мъжа ми, с всяко дете, задава им въпроси, , прегледа рапорта на специалистката по отглеждане на малки деца.
И понеже не намери нищо тревожно за в момента, назначи само социална анкета.
Заминахме с децата през лятната ваканция в България, прекарахме я с моите родители, бяхме и на море. Можехме тогава и да си останем в България (впредвид заплахата от намеса на службите), но вече се бяхме установили в Страсбург, мъжът ми работеше, децата се справяха в училище (синът ни беше в 1 клас, а голямата ни дъщеря в колеж), имаха приятелчета. Никой от нас не е мислил, че ще се стигне толкова далеч.
Следващото дело беше през ноември. Нов съдия, предишният междувременно беше преместен в друг съд, разгледа резултатите от социалната анкета и понеже не намери никаква причина тогава да отдели децата от нас (лош училищен успех или лошо поведение), ни наложи друга мярка – да бъдем асистирани във възпитанието си на децата (възпитателка, която идва през една седмица за час и половина, разговаря с родителите и децата) с мотива, че е нужно да се проследи еволюцията на децата. Но пък следвайки „желанието” на доброволката съобщила първоначално за случая, а може би и като „възнаграждение”, й повери изцяло грижите за голямата ни дъщеря с мотива, че отношенията между нея и мъжа ми, който и е доведен баща, били „деликатни”. Съдията назначи и психиатрични експертизи на мен и съпруга ми.
Едва изчакаха експертизите да станат и отново бяхме в съда на 25 април 2008 – рожденият ден на сина ни.
Възпитателката беше писала в рапорта си, че не непредваме в съвместната си работа, че не успявам да наложа авторитета си върху децата, а баща им не иска да се срещне с нея, т.е. да сътрудничи (тя идваше в сряда, а той тогава е на работа, най-накрая се уговориха за среща, след работното му време, но тази среща така и не се състоя, защото беше насрочена за след делото). За мен беше писала, че здравето ми се е влошило и тежа 35 кг., (никога не ме е питала колко тежа, а в медицинския ми картон от същото време е отбелязано че тежа 40,5 кг. при 1,56 м. височина).
Също и психиатричните експертизи не бяха в наша полза. За мен се потвърждаваше диагнозата депресия (психиатърът все пак беше подчертал, че мога да се грижа за децата си), а за съпруга ми психиатърът написа, че има параноичен характер и е ригиден (неотстъпчив). – Моята българска експертиза не се различава в извода си от френската, докато за мъжа ми българският психиатър въз основа на разговорите си с него и тестове, направени от негов колега психолог, прави заключение, че той няма психични отклонения и може да се грижи за децата си, но съдията отмина с мълчание тези експертизи. Към всичко това се прибави и документирания този път донос – писмото на г-жа Морер.
Адвокатката ни започна защитата си, но съдията я прекъсна в самото начало, заявявайки , че решението и е взето предварително. Оказа се, че конкретна заплаха в момента нямало, но решението се взима превантивно предвид несъгласието ми да постъпя в психиатрията (без това да беше изрично изискано от психиатър) и нежеланието на съпруга ми да приеме за обосновано асистираното възпитание (за което и беше нарочен за ригиден и параноичен предвид, че тази асистенция не била заплаха за семейството му, а помощ).
На децата обясниха, че майка им трябва да постъпи в болница да се лекува и докато оздравее, те ще бъдат временно настанени в приемни семейства. Това беше невероятен шок за тях, не са искали да се разделяме.
Адвокатката ни ме посъветва да постъпя в психиатрична клиника (в практиката си е имала два такива случая на майки в депресия – майка на бебе и майка на 2 малки деца, постъпват в клиника за 2-3 седмици и след като излизат, им връщат децата веднага), надяваше се и с мен да стане така, но се оказа, че греши.
Децата страдаха много в началото, най-трудно е било на най-малкото ни дете, защото не нея няма как да й се обясни, в рапортите прочетох, че се е разплаквала при всяко звънване на телефона в продължение на цели два месеца (а пък спря да говори за още 10 месеца). Слава Богу, децата природата ги е създала приспособими, но се страхувам за скрити психични проблеми от нанесената им травма, които биха изплували в бъдеще. Единственото утешение за мен е, че знам, че малко или повече вече са свикнали, липсваме им, но са приели ситуацията като временна. Проблемът е, че никой не знае точно колко ще продължи.
Виждаме ги 3 пъти всеки месец: веднъж в седмицата аз, веднъж в седмицата баща им и един път двамата заедно за 1 ч. и половина в специален център в Страсбург – в стая с надзираващ. Водят ги с кола, защото живеят разделено на около 2 часа път извън Страсбург. Разговаряме, редим пъзели, играем на игри, показват ни тетрадките си от училище, най-мъничката – рисунки, апликации. Поне за час и половина забравям всичко, а после, когато си тръгнат болката отново се връща. Не са ни забравили, не са си променили отношението към нас, обичат ни и са мили и добри, каквито винаги са били.
Даниела Танушева
П.С. В отговор на един от коментарите, в който ни съветват да изпълняваме предписанията на французите и всичко щяло да се оправи:
Това, че някой ще се излекува а друг ще си намери по-скъпо платена работа и по-голямо жилище, и в резултат на това децата му биха били върнати, е вярно само отчасти – форумите по темата във Франция разкриват и истината за една държавна политика на асимилация на имигрантството (независимо в каква конкретната ситуация се намират семействата) чрез активната намеса на социалните служби.
Не може да се прави и извода, че трябва да влезеш в психиатрия и да се лекуваш само затова, че някой те е нарочил за тежко болен, – да го приложат при случай на себе си тези, които го препоръчват. И във френската експертиза на жена ми, и във българската й, изрично е подчертано, че тя е способна да се грижи за децата си – социалните служби и съдията, ПРЕВАНТИВНО ни ги отнемат.
Колкото до това, че чрез финансовата помощ за съдебни дела отпускана във Франция (още един от съветите към нас), ще си осигурим защитата на адвокат, то тя се дава след преценка, не е в неограничен брой пъти за едно дело, и далеч не всеки адвокат, особено от по-добрите, приема да му се заплаща с нея. Да не говорим, че не пледоарията му се зачита от съдиите а мнението на социалните служби.
При така поставено разрешение на проблема – следвайте предписанията им и те ще ви ги върнат (средно това отнема между 4 и 6 години), без отговор остава основният въпрос – ами ако наистина е било НЕСПРАВЕДЛИВО, как трябва да се реагира?
Борис Танушев
Мило семейство ,не мога да ви помогна
конкретно с нищо,мога само да ви кажа,Кураж и не се поддавайте на атаките на някои пишещи тук и упреквайки ви в какво ли не.
Обикновено хора които не могат или
не искат да помогнат на някого ,за да
приспят собствената си съвест изкарват потърпевшите виновни.За съжаление ние българите,често ,тъй като сме слаби постъпваме по този начин.За жалост и държавните ни институции често постъпват така/жив пример бяха сестрите в Либия/.Кураж
и дано върнете децата си.Впрочем малко е майка губеща децата си да страда от депресия.Всеки психолог ще ви каже ,че това е по-скоро нормално,отколкото обратното-да не показваш с нищо ,че страдаш.
толкова горчива история
Вярвам на всяка една дума,изписана от бащата и майкат на дечицата
Във Франция съм от четири години и не спирам да се изненадвам от Лошото им отношение към българите
Умишленно ,според мен,се наслагва една информация за мизерията,корупцията и неуредиците в България
Ние-като европейци НЯМАМЕ НИКАКВИ ПРАВА В ТАЗИ СТРАНА
Убедена съм, че това българско семейство е попаднало в една месомелачна машина-където Френски гражданин има интерес да държи децата настрана.-сто на сто иде реч за Пари!
Болно ми е за това семейство-не съм защитена…утре може Аз да съм на тяхното място
Ако бяхме Американски граждани,дори-Германски граждани…..Нямаше да постъпи френския съд по този начин
Но на гърба на мизерния българин-става и още как!
Tout d abord, il faut que je m excuse a tous les Bulgares pour mon commentaire en francais. Ca je le fais, pour que les HYPOCRITES FRANCAIS me comprennent parfaitement, a cause de ca que ces gens la-bas ne parlent que de francais. Je laisse aux Bulgares de faire leur conclusions sur ce fait. Cette horrible histoire avec nos compatriotes Bulgares ne m etonne guere. La France est un pays qui existait grace aux colonies a l epoque. Pendant ce temps quand elle dominait ces colonies, La France exploitait terriblement les gens qui habitaient la-bas. Maintenant ce pays n a presque plus de colonies, mais le caractere des francais est reste un caractere sadique contre les etrangers. En France n existe aucune equite, aucune pitie pour les etrangers. La France parle partout pour Les Droits de l Homme, mais elle ne les respecte pas de tout. La France est une enorme HYPOCRISIE. Avec le cas de la famille BULGARE de Boris et Daniela Manuchevi et leurs enfants aussi BULGARES, La France a bien prouve mes mots. La France commence a etatiser les BULGARES avec VIOLENCE, parce que NOUS LES BULGARES NOUS SOMMES LES PLUS INTELLIGENTS dans le monde entier. La politique de la France est de capter nos enfants BULGARES et de les faire francais. C est un pays que le Monde entier il faut blamer tout de suite sans perdre du temps. La BULGARIE est obligee d entreprendre tout, pour que cette famille BULGARES soit reunie et pour qu elle puisse se retourner en BULGARIE. Mon pays va faire tout avec la volonte de tous les BULGARES pour que la justice triomphe, j en suis sur.
Mon cas avec ma famille est presque le meme.
Здравейте,
Днес попаднах на тази история… Исках да попитам какво е станало със семейството на г-н Танушев. Дали са успели да си върнат децата за тези две години?
Здравейте,
Снощи попаднах случайно на вашият случай, а днес прочетох по-подробно.
Може ли да ни информирате за развитието по случаят? Какви мерки взехте междувременно и какви са резултатите към момента?
Уведомен ли е съдът за правата на човека?
Искренно се надявам да сте вече заедно!