Жалко и тъжно е да се види, как и при голяма човешка трагедия, като смъртта на 15 българи в Охридското езеро, напъните да се прави от това зле прикрита политическа реклама на загрижения началник в държавата опорочават самата идея, че проявата на съпричастност трябва да става тактично и приглушено. Въпреки опита да се произнесат сдържано спрямо своя неофициален патрон Георги Първанов, във .в. „ 24 часа” отново не са спазили мярката.
Като ни информират, че са „научили” за посещението на президента в Македония ( с внушението, че ни казват нещо повече от другите) авторите на публикацията не могат да се въздържат да не вмъкнат няколко подробности в техен подмазвачески стил.
Държавният ни глава си бил отменил визитата във Варна, за да отиде в Охрид. Визита във Варна? Как звучи само. Та той си живее през лятото във Варна от години. Прекарва си доста чудно в т.н. „слънчево бунгало”, недосегаем в райското заливче в резиденция „Евксиноград”( в. „Стандарт” цветисто ни разказа за този негов навик в разгара на сезона).. И оттам почти нищо не може да го изчегърта – нито войната на отсрещния бряг на морето в Грузия миналата година, нито „войната” в българското политическо поле, на което гърмят мините от управлението на тройната му коалиция.
Сега обаче си е „заслужил” заглавието : „Президентът отиде на място при оцелелите”. Сякаш това не е най-естественото нещо за един политик. Лошото е, че от констатацията липсва нещо: споменът за случая от 28 февруари миналата година, когато не само не отиде при оцелелите от огнения ад във влака край Кардам, но отиде на лов и не обяви национален траур, а го направи чак след като беше изобличен.
В дописката за това, как президентът ни си изпълнява служебните задължения, не липсват разбира се и други обстоятелства около жертвата, която му се е наложило да направи. Например,сърцераздирателни поради факта, че премиерът изпратил големия„Ту 154” в Македония, на Г.Първанов му се „наложило да пътува с по-малкия „Фалкон”. Да го ожалиш.
И, разбира се, изрично ни се съобщава, че щом разбрал за трагедията, президентът веднага се свързал с премиера Борисов и му предложил „неотложни мерки, които държавата и правителството да приемат в помощ на пострадалите”. Да не би някой да си помисли, че Борисов сам се е сетил да разпореди да се отпуснат обещаните вече парични помощи и Първанов да изостане в състезанието за златния медал на народната любов в меренето на рейтингите.
В момент на национален траур ми се щеше да не обръщаме внимание на споменатите по-горе „дреболии”, но кажете ми: въпросната публикация звучи ли ви траурно, или по-скоро е част от нестихващите фанфари в рамките на една рекламна кампания, за която няма ваканция.
То за Гоце и Ко единственото дето е от значение е да са във властта за да печелят от това – като продават националните ни интереси. Всяка една възможност да се “покажат” се използва. Не забравяйте, че соца усмърти значенията на думи като морал, морален и моралност.
Пострадалите са чакали час и половина на летището. Не са излетяли за България, а са чакали президента Първанов. След час и половина висене на летището в чакане, само мога да си представя радостта, която са изпитали нещастните хорица при появата на президента, за да им вдъхне кураж. от тук:http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=6946&Itemid=9
Напълно сте прав: много грозна работа! Срамота! Нямат скрупули не само “държавници” като Първанов, но и прислужващите им журналя. Изгубили са всеки усет за мярка. Жалка картинка. Мерзости, гарнирани с порядъчни дози дебелоочие. И посипани с много, много лицемерие…
Абсолютно вярно и точно. Не съм чел днешния 24, но снощи гледах БНТ и подмазвачеството мощно преливаше от екрана. Даже държавния глава се посмути, когато интервюиращия му пожела приятно пътуване към България. Първанов не пропусна да съобщи за неотложните мерки, които бил предложил на премиера. Тъпо е. Понеже съм участвал в сходно филмче и знам що се нарича взаимоотношения между институции в България, мисля че е крайно време да се прекрати безмисленото съревнование по трупане на имидж точки в трагични за нацията моменти. Някой трябва да обясни на кликата около Първанов, че е гнусно да играеш загриженост и състрадание, та чак да преиграваш. Всъщност,не бива да се занимаваме с безличности в такъв тежък момент, но все пак някой трябва да назовава нещата с точните им имена
Е, какво друго да очакваме от т.нар. медии? Имам чувството, че някои от тях са създадени само за да венцехвалят тоя и оня – по възможност бивш агент на ДС.
А опитите от трагедиите да се капитализира имидж и толкова жалък и гаден, че чак не ми се коментира…
За жалката поява на президента “след дъжд качулка” не искам да коментирам. Нито за това, че задържаха бедните хора в Охрид (като че ли им беше малко преживяното), за да си направи някой ПР-а. А 24 часа и Труд, както и някои ТV са си казионни. Г-н Инджев, от няколко месеца следя блога Ви и в повечето случаи съм съгласна с коментарите. Не че има някакво значение, но не мислите ли, че е по-скоро въпрос на чест да сте извън казионните медии? Струва ми се, че така оставате независим журналист, улучвайки “в десетката”. Успех и приятна неделя!
Za sazhalenie ste mnogo prav.
I oshte po-groznoto e che ne samo vaprosnata mediya izpolzhva tragichniya sluchay. Samiya prezident go pravi! Slusham negovi intervyuta s preporaki(!), s predlozheniya za merki i t.n., koito sa govoreni ili komentirani chasove predi toy da se seti ot chlenove na kabineta ili premiera, ili ot razlichni eksperti. Pravi sravneniya kakvi promeni sa bili napraveni sled Lim!!!
Potresena sam ot zhalkoto mu povedenie izobshto, no tachno v takav moment PR napanite mu sa obidni, zashtoto nyama nishto svyato za tozi prezident.
А съобщава ли се, че вместо да се приберат по светло, хората са чакали час и половина бащицата да иде да се снима с тях?
Не ми звучи траурно публикацията. Звучи ми като връх на подлизурковщината, а постъпката на -Първанов като свръхнаглост.
Ако ми е позволено, ще добавя нещо и за персоналната трагедия предизвикана този път институционално. Господин Инджев, това което следва е текста на моята статия. Дано това с нищо не обремени блога ви. Борис Танушев
ФРЕНСКИ МАГИСТРАТ МИ ОТНЕ ДЕЦАТА
Борис Танушев – журналист на свободна практика
Въведение:
Наскоро българските медии отбелязаха две години от освобождаването с френско посредничество на медиците ни от либийския затвор. Също така наскоро, но вече в самата Франция, магистратите от висшия съдебен съвет решиха, че техен колега съдия следовател, вкарал неоснователно в затвора, само по донос, за срок от 1 до 3 години 18 души в така наречената афера от Утрo (l’affaire d’Outreau), не заслужава да получи по-строго наказание от едно обикновено мъмрене, въпреки че образуваната по случая парламентарна комисия изкара на показ произволните действия на този съдия.
Общото, което се наблюдава и в двата случая е, че висшата френска администрация се оказва по-меродавна от обичайното съдопроизводство и му налага решения, които са не правно, а властово обосновани. По исторически причини носител на известното „държавата това съм аз” във френското общество е чиновничеството – социален слой, даващ едновременно защита и власт на ощастливените да му принадлежат индивиди. И до днес кариерата на държавен служител води класацията в предпочитанията на средно статистическия французин, като по-доходоносна и по-сигурна от тази в частния сектор. Веднъж издържал конкурса за чиновник, въпросният служител, с допенсионно осигурения си държавен пост, получава един вид предварителна индулгенция за бъдещите недоразумения, които действията му биха предизвикали.
При толкова ясно отдадено предпочитание към въпросния статут, осъществяваната от чиновничеството държавна регулация на френското общество има тенденция да се самодоказва и самоподдържа. (само в централното кметство на Париж има заети два пъти повече чиновници, отколкото във всичките институции на Европейския съюз взети заедно). Затова се стига и до парадокса веднъж взето някакво решение от овластен чиновник, дори и да е погрешно, то трудно (ако не и невъзможно) да бъде променено.
Конкретният случай:
Във Франция има законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.
Трябва да се знае, че във Франция доносничеството не само е толерирано, но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доносът (термина там няма пейоративен смисъл) е легална база за намеса на администрацията и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.
Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети (април 2008 г.) от френските социални служби по донос (за да се „легализира”, доноса впоследствие бе включен изцяло във формално проведената социална анкета) и пласирани разделено в приемни семейства. – Деца, които тогава бяха на 13, 7, 5 и 2,5 години, и които никога преди това не са били в лошо материално състояние – аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, винаги са били измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу нас, французойка, беше мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност редовно отпусканата за това от държавата парична помощ в размер на една работна заплата.
Между другото, каква е представата, която се изгражда във френските медии за българите (извън отзвука за медиците ни в Либия)? – Ако по тамошната телевизия минават от време на време репортажи за нас, то те основно са свързани с далаверите на българските цигани, на които никога не се споменава етническия произход (което в крайна сметка би било нормално), а само това, че са българи, за разлика от техните френски събратя, с които те са във връзка, и за които изрично се подчертава, че са от цигански произход. Поучително в това отношение е да се прочетат и статиите във френските енциклопедии посветени на Тракия, Добруджа, Македония където българите, турско според авторите им племе, са представени като нашественици по въпросните земи.
И за да се върна на темата с децата – тя, извън предубедеността срещу нас българите, е и тясно свързана с насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители. – При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната последваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки – т.е. в сила влиза постулата за непогрешимост.
Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия (нещо като нашенското, първо бият после питат), ни изкара нас родителите неадекватни, а оттук и неспособни да се грижим за децата си. Механизмът е съвсем прост. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, добили „легитимност” чрез включването им в рапортите на „социалните”, без да се уточнява, че те не са дебатирани или конфронтирани като факти. От тук нататък, на „експерта”, на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните „факти”, а и „ригидни”, след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно „експертизите”, може вече да твърди, че „резултатите им потвърждават направените наблюдения”!
Въпреки, че притежаваме български контра-експертизи, които доказват обратното – че сме нормални и любещи родители, те бяха подминати с мълчание – идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година (през април т.г.) отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те, разпитвани не в наше присъствие (това е позволено от френският закон), вече не искали да се върнат при нас. А когато ние твърдим, че пред нас те декларират точно обратното, ни се заявява, че те го правели това от страх пред нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца, поотделно аз и жена ми и един път заедно, в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под предтекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!
За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли „обективността” на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Адвокатката, която ни защитаваше тогава, беше достатъчно откровена с нас и ни заяви следното „Ако вие се признаете за виновни, имате между 10 и 15 % шанс да си върнете децата, ако отричате – никакъв”.
Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол, с който разполага и който произтича от статута му на безнаказанност (виж по-горе аферата Утро). От тук нататък всеки път, когато успявахме да предизвикаме ново съдебно дело (общо 6 досега), ни се отговаря, че апелативният съд вече бил дал право на съдията, и нашите доводи са отхвърляни, без да се разглеждат. – До касационния съд още не сме стигнали, тъй като за там се чака средно около 2 години.
Върхът на това „правосъдие” обаче беше, когато съдията в предпоследното заседание, пред 5 души свидетели, заяви приблизително следното – че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! – Съвсем неоснователно, като мотив за отказ за връщане на децата, ни се приписва факта, че аз и жена ми отказваме да сътрудничим със социалните служби. Но това просто не е възможно, ако им откажем каквото и да било, те изцяло ще ни забранят свижданията с децата ни. Но според тяхната интерпретация, щом ние обжалваме присъдата, значи не я разбираме (отново тезата за непогрешимост на службите), а щом това е така, значи те не могат да работят с нас, т.е. да ни превъзпитават, а оттук и извода, че оставаме опасни за децата си! Между другото, за да сме разберяли смисъла на взетите от тях мерки, ни се предлагат и редовни психиатрични консултации – звучи познато нали? – несъгласните при психиатър!
В последното засега дело свързано с децата ни (през август т.г.), – за възможността те да бъдат гледани от баба им и дядо им, несменяемият, както това е според закона, детски съдия, за да отхвърли това наше искане е написал в мотивите си, че децата, без въобще да са питани за това, не били изявили желание да бъдат с баба си и дядо си. А и ако излезели от приемните семейства, щели да бъдат отново травмирани, т.е. логиката е – вярно е, че те са били подложени на психически стрес при откъсването от родителите им, но защо отново да се подлагат на това страдание? – т.е. една съдебна инстанция по законов път оправдава похищението на деца – те могат и да не се връщат на близките им, след като това отново ще ги травмира!
Отнеха ни ги на 25 април 2008, рождения ден на сина ми, който навършваше 7 години. Стана брутално, отведоха ги разплакани направо от съдебната зала, без да ни отпуснат 15 дневния срок, предвиден от закона за адаптацията им към раздялата – предтекста беше, че щели сме да избягаме в България! Най-малката ни дъщеричка тогава беше само на 2,5 години и беше започнала вече да произнася думи, но шокът от раздялата й запуши устата за близо 10 месеца и сега тя разбира само, когато й се говори на френски. Синът ми оттогава много често е тъжен, а и той и по-малката му сестричка са започнали да се изпускат по малка и голяма в леглата си. Нямат право на кореспонденция, позволяват им да получават само съвсем дребни подаръци и не ги оставят да бъдат с нас поне през ваканциите, както това е практиката за французите.
Колкото до възможността да се завърнем окончателно в България и поради тази причина да искаме да ни се предоставят децата, от социалните служби ни бе заявано, че те не само няма да бъдат върнати ако си заминем, ами напротив, ще бъдат сметнати за изоставени и дадени за осиновяване! От което следва, че ние официално сме заложници на френската държава!
Какво друго още мога да добавя след този финален „институционен” акорд, освен наблюдението ми, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението „Джамахирия”, за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.
П.С. Българското посолство в Париж е в течение на случая, но намесата му засега е безрезултатна.
Колкото до медиите – за съжаление, имат повече място за жълтата си хроника, отколкото за съдбата на български деца.
————————
Аз по същия начин се позамислих по въпроса с тази трагедия…
1) За какво отива президента ни на разговор с техния премиер? Какво ще постигне? Има 15 удавени българи и един разговор между държавните глави какво изобщо може да направи в цялата тази ситуация освен да генерира заглавия за пресата?!
2) Тази година вече имаше инцидент, за който цяла седмица се говореше. Автобуса, който премаза 16 души край Бакаджик. Интересно е съвпадението, че сега потъва кораб и пак 16 души почиват…
3) Най-интересно ми е на утрешния ден, когато е откриването на метрото и е обявен ден за национален траур дали пак ще има такива помпозни циркове с хора, партита, оркестри и т.н. на станция “СУ Климент Охридски” и дали премиера ще прави вълнуващи изказвания или ще се отмени откриването?!
Порнография на квадрат.
Показаха в един ТВ репортаж как “нашиот” президенТ Първанов гледа като изоран суек. Надявам се, че знаете какво е “изоран суек”. Това не е обида, а сравнение.
Изглежда му е присъщо на “нашиот” президенТ да бъде ВИНАГИ на крачка след събитията…
Г-н Танушев,Българското посолство в Париж е дипломатическо тяло,то не може да претендира по юридически път за Вашия случай,то може само да помоли френските власти да се преразгледа случая,или да се прояви максимално усилие по хуманни критерии за разрешаване на случая. Има Европейски съд,имате право да го сезирате,има и хора в МВнР в София,които отговарят за междудържавните отношения,разрешаване на особени случаи, наричат се “реферанти”. Имат право да поискат от френските власти преписка от случая и да попитат,дали има нарушение на законите,съдебните процедури,делото и пр. Вие само български грабданин ли сте,къде са родени децата,коя и каква е майката,тя протестира ли за това решение,и тя ли е ощетена,това са мого важни неща. Г-н Инджев е благоазположен към Вашето недоволство,но едва ли има необходимата информация и документация,за да заеме по-серозна позиция,плюс това,ще му е нужна юридическа консултация.
Призовавам никой да не пише и не чете на латиница,след като има такава лесна възможност да се монтира българтската азбука.
Гоце е типичен лешояд-не смятам да го коментирам повече.Аз съм възмутен от изказването на пловдивския митрополит Николай,че това било божие наказание заради концерта на Мадона.Не че съм и фен,но смятам че тя няма нищо общо.Това изказване е богохулство-аз мислех,че Бог е любов и че християнските светци са благи а не кръвожадни.
Г-н генерал,преди да науча “ВЪРХА за чакането на измъчените хорица” и злощастно натягане в никому н е н у ж н а н а в а л и ц а,за която загатнах /само с мъчителни усилия!!!/
и съдърщащата се прямота във Вашите думи на летището в София,още повече стана ясно, к о и б и трябвало да се засрамят!!!
Не веднъж,в т.ч. и в блога на И.Инджев,пред бивши външни министри и премиери,в светлината на прогноза,готовност и приемственост в държавността
на РБ,е отстоявана идея за Специално звено към МВнР,
активирано още от И.Башев и Н.Минчев,след посещение в Ню Йорк преди много десетилетия,м.в.,по примера на железния Единен държавен протокол от легендарния Б.Джибров както го “откри” – случайно -вчера и г-н президента.
Посочените по-горе българи- покойници: министър и зам.министър и също изпитваха патриотични чувства ,а и не разбираха от спорна оран!!!
Лозунга за такова звено е 25 ч. работа в денонощието,а ако то е от 24 ч.,да се става час по-рано!
тъй като наспори друго според дядо Николай и зловещо и тъжно!
Евет,както казваше Башев в Анкара?
Ами ето, аз не чета 24 часа и дори не съм знаела подробностите около президента и неговото посещение. Нека не тиражираме вацовските постановки, защото има хора, които не си купуват тези весници, именно поради безкрайните им манипулативни глупости. Тези вестници ги четат хора, които нямат достъп до интернет. И точно поради тази причина не могат да прочетат и вашите коментари. Просто аудиториите са различни. Ние, които четем статиите ви, г-н Инджев, нямаме нужда от убеждения за смазочните възможности на журналистите от 24 часа.
А иначе, да, отвратително отношение към трагедията!
Когато обикновеният човек изпадне в състояние на житейска безтегловност, това е опасно за него и тези около него.
Когато един президент изпадне в изолация, не само от ” собствения си електорат “, а е изритан от политическата сцена на Европа и света, той е опасен за цялата държава. А ако осъзнава това си положение, той е два пъти по-опасен.
Без/с/мисленото му посещение в Охрид, при което изстрадалите хора го чакаха на летището, за да го “аплодират” е не ” поредния гаф “, ” а поредния провал ” на президента ни.
И ако той сам не си задава въпроса : ” To be,or not to be “, то вече е крайно време ние ежедневно да задаваме въпроса:” He is, or not he is” ?
Митрополит Николай изглежда се е объркал, защото Бог не наказва никого а само го подлага на изпитание…
Споделям неприятните усещания предизвикани от медиите и главните им персонажи, създаващи абсурдно оживление върху фона на трагедията. Напълно очаквано, един от тях – дежурните персони – едър /съвсем не в професионален план/ професор, отново напъна да изпълни екрана, изливайки океан от компетентност, /пази боже, да не се издавим всички, в тия тяхни океани/, та, едрия професор Димитров, доволен откри сгода да се представи и в една друга своя, не по-малко романтична и героична битност – тая на стар морски вълк. Наду ми главата с инженерните си и адмиралски разсъжденя по инцидента.
Няма умора тоя човек. Или по-точно суетата му.
Стойки, пози и голяма демагогия. Гледала съм доста филми, главно американски, където грижата за човека е на преден план.Не знам как е в действителност, но съм убедена, че нещата там поне са по-истински, защото ценностната им система е по-различна от нашата.През годините тук на първо място беше Партията и българо-съветската дружба. Ние не бяхме научени да се обичаме. Тогава имаше завист, а днес – още по-голяма. И, когато повечето от нас са поставени “в партер”, защото им е трудно да си разпределят скромните бюджети, някак си не успяват да покажат съпричастие и голяма тъга и, ако решат да не се съгласят с някои решения, други ги оплюват, че, ето на, българите пак сме злобни. Но, точно в такива моменти, някак си все ми се струва, че някои изкупват индулгенции, изпитват вина за случилото се и започват да се правят на много загрижени.Кой ли ни докара до това положение?
иво отново брилянтен в статията си