Новината, че Либия щяла да скъса с ЮНЕСКО заради Ирина Бокова ме завари…подготвен. Но не заради причините, изтъкнати от режима на Кадафи в следния цитат на АФП:
„Триполи мотивира противопоставянето си на Бокова с това, че България не зачита международните конвенции относно размяната на затворници и на осъдени лица, тъй като е пуснала на свобода българските медицински сестри, осъдени на доживотен затвор по делото за заразяване на 450 либийски деца с вируса на СПИН.
При това сестрите са били посрещнати “по провокативен начин” в България според либийската делегация.”
Подготвен съм за тази новина, защото отдавна се чудех какво ли общо мога да имам с Кадафи? И ето ми просветна: и двамата не харесваме особено Бокова.
Истината е, че съм благодарен на Триполи за тази позиция, която по абсурден начин илюстрира, как единомислието по един въпрос не означава нищо. И ми дава повод да изясня в съвременния му вид за себе си ( а и за желаещите да се запознаят с позицията ми) нещо много важно, което отдава е формулирано от Монтескьо като основен принцип на демокрацията – правото да си несъгласен без това да те прави враг с обекта на твоето несъгласие ( и без това да означава комформизъм).
Ще прибягна само до примери, за които съм писал и преди. Защото темата е необятна и нямам претенцията да я изчерпвам извън собствения ми опит.
Както в случая с либийското уравнение, в което имаме две еднакви величини в условието, но не стигаме до съгласие за крайния резултат, така и за много други ситуация в живота се случва същото. Ето някои от тях, поне от актуалните тези дни.
Не харесвам левите атаки срещу италианския премиер Берлускони, но това не ме прави фен на поведението му като медиен магнат, безпринципен приятел на Путин, невъздържан кръшкач и неудачен шегаджия по начин, които не издава добър вкус ( включително политически). Което не ме вкарва в отбора на левите.
Не харесвам Путин, но това не ме прави привърженик на чеченския или мюсюлманския екстремизъм, които са реални предизвикателства пред властта му.
Не приемам българската свобода да бъде вечен заложник на руските претенции за подчинение и послушание – благородството задължава благородния. Ако наистина е извършил добрина, той не натяква за нея. Нежеланието ми да съм такъв заложник обаче не е проява на русофобия, колкото и да ми я вменяват.
Харесвам руската култура, но не мисля, че тя е оправдание за всичко останало, което е свързано с Русия – традицията на деспотизма, преклонението пред тиранията, незачитането на човека в името на „висшите” държавни интереси. Впрочем руската култура е европейска, прихванала се на руска земя, а обратната страна на монетата е азиатска по своя характер и произход – тя също не е руско изобретение.
Харесвам твореца Полански, но няма как да харесвам изнасилвача в него. Това не ме прави враг на Франция, Полша и европейското в Полански, което се изтъква като някакъв противовес на американското ( тесногръдо, както се подразбира) правосъдие и морализаторство.
Не харесвам Станишев, но това не ме прави автоматично съгласен с всичко, което говори и върши Бойко Борисов, човекът, който го детронира.
Не харесвам „възродителния процес” ( и съм го заявявал пред доста свидетели още тогава, когато това не беше много лесно или обичайно). Но това не ме прави съюзник на Доган, който употребява нещастието на жертвите на тази несправедливост , за да гради своето щастие на самозабравил се селски властелин.
Сред многобройните възможности от този дълъг списък избирам за финал най- важното, което искам да кажа: не харесвам комунизма и съм достигнал до тази категорична позиция по собствен, не много лесен път.
Някои си го имат по рождение. Въпрос на среда и обстоятелства. Други са платили лична цена и антикомунизмът им се подразбира като най – естествената им реакция. Но това, че вкупом не харесваме комунизма, не ме прави съмишленик на всеки антикомунист, колкото и това да звучи кощунствено за някои. Нито пък приемам да ми „позволяват” или да ми „забраняват” да съм такъв, защото не съм се бил родил такъв или не съм раснал между такива. „ Забраняващите” ми да съм като тях всъщност се опитват да ме тикат там, откъдето съм избягал, като че ли страшно им се иска да има един комунист повече – на всяка цена.
Натякват ми, че съм имал повече привилегии, стартова позиция ( т.е. „нагодил съм се” хитро със самото си раждане в конкретни години и среда), но пропускат да забележат, че за разлика от наистина привилигированите от номенклатурната клика при комунизма ( към която никога не съм принадлежал) търпя доста от несгодите, характерни за битието на неговите противници в наше време. Например през последните 20 години близо половината време съм принуден да си търся работа след поредно уволнение, свързано обикновено с конфротацията ми с издънките на комунизма.
А пиша това, защото такива като мен са хиляди. Но малцина имат възможност да изразят публично тази позиция, която за мнозина в днешна България е по – скоро универсална, отколкото уникална.
Обикновено не употребявам съветски клишета, но ще направя изключение с филмовото заглавие „Свой сред чужди, чужд сред свои”. Такова е усещането на много българи в активна възраст, които биха могли да допринесат много повече за обществото и себе си, ако не се чувстваха част от невъзможното уравнение, в което не се допуска различните величини да достигнат да общ резултат и обратното – властва принципът „който не е като нас, е против нас”.
И едно пояснение: не харесвам никак лицемерието, но не харесвам и себе си (което не ме прави съгласен с моите ругатели), защото не мога да си сложа ръката на сърцето и да кажа, че никога не съм проявявал такова. Нито пък мога да обещая, че няма да го правя. В края на краищата има дори цели ( дълбоко уважавани) професии, като дипломацията, които се базират на узаконеното лицемерие („учудването” означава гняв, „неразбирането” се разчита като размахване на пръст и т.н.)..
Животът не е уравнение – в него единствената сигурна величина е краят му. Важното е какво се случва по пътя към него, където разнообразието на възгледи, съдби и комбинациите помежду им клони към безкрайност.
Оригинално и вярно. Хареса ми.
S t r a h o t n o !!-Izkluchitelen text!
Перфектна статия Господин Инджев!
Подсеща ме за моите преподаватели по философия и история, за “Майстора и Маргарита” (ах, този Булгаков!)
Поздравления!
Уважаеми г-н Инджев, звучи ми банално да кажа, че статията Ви ми хареса много; статията Ви просто ме трогна с искреността си, извираща от дълбоката същност на един неподправено интелигентен и демократично мислещ човек. Ще Ви призная, че за мен ще е огромно разочарование, ако не намерите начин да я публикувате в източник, от който всички да могат да я прочетат, може би не само в България. Защото, според мен, това е основния същностен момент, който ни разделя нас, хората от бившия Източен блок, прави ни лесна плячка на политическата олигархия и ни довежда, в крайна сметка, до ей-това състояние, което сме в момента.
Надявам се, че дори Конто, на когото му е “писнало” да Ви бЛогословят (клетия Радой Ралин!) и подозира “мръсен номер”, този път би оценил нещата по достойнство.
Добре написано! Поздравления.
Веско
Рядко правя прогнози, и обикновено – все ялови, ама пак ще рискувам.
1. По време на мандата на Бокова ЮНЕСКО ще възстанови разклатеният си имидж.
2. Директорството на Бокова ще помогне за подобряване имиджа на България.
3. След изборите през 2014 /или 2015/ год. новият Генерален Директор на ЮНЕСКО ще се нарича …И. Бокова.
Така мисля аз, без да я харесвам особено… още по-малко значение има в случая какво харесва или не И. Инджев.
Драги г-н Инджев,наистина е най-важно като величина,какво се случва к ъ м К р а я п о п ъ т я
д о н е г о..
Препълних Вашия блог с много свои и чужди “перли”,тъй като ранният комунизъм, бе благосклонен и към мен в частта преклонение и уважение към Божия дар,за цели 30 години с прекършена и недовършена кариера…от сегашният му етап,който е предвидил самият Буров…
В дипломната ми работа “Агония и смърт у Ботев и Марти” и двамата имат потресаващи съвпадения в епистоларното наследство към съпруга и майка,макар и разделени
времево и географски,но обединени с еднакви идеали типични за епохата на романтизма…душевни терзания от азиатски деспотизъм-единия,и чужд деспотизъм-другия!!!
Прескачам столетия и десетилетия,
за да поясня,защо държавника с мисия Ив.Костов би могъл,да бъде последван от Татяна Дончева с друга мисия,ако генералът се забави или не довърши своята, според Провидението…
О,бозе,почившата царица Йоана Българска с целия исторически багаж на своя и на свекъра си род,отдавна предвиди това което по-късно се случваше и за жалост продължава с в поредните фантасмагории на Левицата,които сами ще довършат и нея,преди да изтече…докато ни забавляват разни джамахирии в Триполи и на “Позитано”,а ние гневим постоянно римските богове,тъй като не разумем франчушки!!!При Алах не знам како е!
Но за цитираната от Вас професия,
не ми се ще и да говоря,тъй като е много тъжно,да слушаш как премиер от мъка е стискал зъби и как я разбира др.Кристиян Вигенин..когато ни “утешава” за ООН!
Just in the 10!!!
Браво Иво!
Аз също знам цената на отстояване на възгледите
Благодаря
И аз съм трогнат от този текст и дори това да прозвучи страшно грандомански в ушите на мнозина, ако не и на всички, ще си позволя да река: струва ми се, че вълнението ми се дължи на това, че в твърденията на г-н Инджев срещнах свои съвсем лични, дълбоко преживяни душевни колизии, терзания, уверености и пр.
Не се срамувам да кажа това, тъй като ние, хората от нашето с г-н Инджев поколение, бяхме поставени в аналогична ситуация и трябваше да правим все един и същ, при това най-съдбовен нравствен избор. Който, впрочем, е характерен за всяка епоха, но за нашето време беше поставен в най-екстремна форма: изборът между достойнството и безчестието, между комуноидността и човечността, между конформизма и личностността.
Тия, които не тръгнахме по пътя на компромисите със съвестта и на безчестието бяхме и уволнявани, и оставяни на произвола (такова нещо като “безработица” за интелектуаците не съществува, но да ти откажат достъп до най-елементарните средства за съществуване може, ох, как може!) и подлагани на остракизъм, и непризнавани даже от “своите”, и ругани, и плюти, и омърсявани, и клеветени по всевъзможни начини. В същото време другите, тръгналите по другия, по “правия път”, направиха бляскави кариери (Тошо Тошев, Кеворкан, Бареков, да не говоря за мекеретата от моята сфера, тази на философията, примерите там са безчет: Желю, Доган, Каракачанов, генералския син и кой ли не) и се докатериха, и долазиха до върховете на славата, до “величието”, до блясъка, но и, разбира се, стигнаха до най-заслуженото: до всеобщото презрение, до презрението дори и на ония, които тайничко им завиждат.
Но, г-н Инджев, ще завърша с нещо, което, вярвам, превъзходно разбирате, но ще го напиша за младите, които тепърва тръгват по трудните пътища на живота, т.е. едва сега им предстои да направят избора, които ние направихме преди десетилетия. А именно ще река: не за единия хляб живее човекът (а в българския вариант тази библейска мъдрост звучи така “Не за едните пържоли и печени прасенца живее човекът…”, щото у нас хлябът като артикул не се цени толкова от средите, за които говорим, там се ценят печените прасенца. Тоест, загуби ли човек имот, загубил е доста, загуби ли пари, също, загуби ли приятели, още повече, но загуби ли чест, загубил е всичко.
Та затова туй, че някои от нас, не толкова много, впрочем, особено пък сред т.н. “интелектуалци”, живяхме, според силите си, честно, не се омаскарихме, не се продадохме никому, ни дава едно душевно равновесие, една умиротвореност, която не може да се сравни с никое друго, дава ни едно блаженство на духа, които другите никога няма да познаят. И аз не им завиждам изобщо, а пък за терзанията на тяхната съвест – всеки има съвест, доколкото всички сме Божии чада, всички чуваме дълбоко в гърдите си гласа на нашия велик Създател, ала някои предпочитат да си запушват ушите и да се правят на ударени! – жестоките мъки на душата, които, убеден съм, за такива се пробуждат поне в последната им минута, изобщо не им съблазнявам…
Уф, нагазих в дълбоки води, дано тия думи не се възприемат като суетно и егоистично маниерничене; писах ги искрено, но знае ли човек, всичко може да се получи във възприятието, щом е толкова трудна “материята” на разговора! Та, г-н Инджев, да завърша, защото темата е огромна, ще кажа: въпреки всичко в някакъв смисъл хората от “кръвната група”, към която принадлежим, сме и щастливци – въпреки че това едва ли може да се разбере и признае от всички. Но ний най-добре си знаем защо…
(Ето, казвам това, въпреки че вчера, примерно, уволниха от работа жена ми, учителка; тя цял ден днес плаче, а пък аз й казвам да се радва че се е отървала. Историята, накратко, е такава. Директорът-комуноид, който я изрита, се гавреше с нея така, че едва ли някой може да си представи.
Примерно пред класа й, идиотът му с идиот, значи, наглецът му с наглец, рекъл пред класа, когато тя му се оплакала, че едно циганче изобщо не я слушало, та той дошъл и изтърсил пред класа ето това: “Слушайте госпожата, щото ако не я слушате, ще я уволня!”. Представяте ли си, все едно им рекъл: “Не я слушайте, побъркайте я, за да мога по-скоро да я уволня!” Без да мисли им рекъл точно това. И в знак на радост циганчето, щом си тръгнал директорът, излязло и се изплюло на гърба на учителката си, на жена ми! А пък вчера директорът съвсем зарадвал циганчето, уволнил я, уволнил учителката, щото он, представете си, е “европеец”: заради циганчето пожертвал даскалицата, съвсем “европейска” му е работата на тоя нашенски комуноид!
Такива ми ти работи стават и в наши дни, уважаеми дами и господа! Комуноидите у нас, това мръсно племе, са неизтребими, напротив, тържествуват навсякъде! Туй е положението, прощавайте за отклонението, ама съм стар вече, та затова така…)
Г-н Инджев, Обръщам се лично, зашото имам усещането, че казаното от вас е директно обращение към хиляди Българи с подобни преживявания изпитани след 10 Ноември 1989. Това не е само ваш морален самоанализ , но и такъв на голяма част от обшеството стремящо да запази духовните си ценности в условията на противоречиви промени. Колко необходим е такъв поглед към нас самите, отлаган толкова дълго. Крия надежда статията ви да намери по-широк форум и бъде разпространена чрез други медии също. Дано се намерят хора със съвест и необходими възможности да направят това да се случи. Благодаря.
NikiB: kakto winagi aroganten i hapliw komentar. Ne za prognozite…
Prochetoh statiata niakolko pyti, strahotna e, dali e vyzmojno da se izdade kniga s vsichkite vi statii ot bloga g-n Indjev?
Поздравления г-н Инджев!
Макар да е естествено да е така.
Другото би било калъпи, калъпи, калъпи.
Историкът Пайпс е изказал зашеметяваща хипотеза за руския характаер – повече азиатски и твърде несъществено европейски, като изповадване на ценности. Според него нагло арогантният директен пазарджийско скотски живот на русите, отишли преди векове да търгуват в страните на изтока, са ги изградили като нечестни, далавераджии, прекланящи се пред авторитета на тиранията и т.н. Същевременно Западът изпраща в Русия своите “търговски представители”, на които този манталитет им е много на ръка за да се налапат. За Култура тук е малко нелепо да се говори – националните характери на пионерите се създават изпреварващо по отношение на подема на националната култура, в цялото и великолепие. Господин Инджев май лицемери като казва, че харесва руската култура. Да не забравяме, че той трие сайтовете на руски език. Това не го прави непременно русофоб, но българофил ли е? Ако “да”, бих искал да зная какво означава днес това, защото аз все по-трудно съм такъв, не че това ви интересува чак толкова много!
Г-н Инджев,
Ако мога да кажа нещо по горната статия, е че имам чувството, че съм я писал аз. Става въпрос не за художественото майсторство, където Вашето превъзходство е безапелационно, но по съвпадение, на мислите чувствата и преживяванията. Дано това, което казвам не Ви обижда по някакъв начин, но мисля че гениалните неша затова са гениални, защото всеки който ги чете, слуща или гледа си казва: “Ей, че просто! Ами то и аз мисля така! И аз можех да го напиша (нарисувам, и т.н.) по същия начин!”
Благодаря Ви Г-н Инджев затова, че освен вашите мисли и чувства казахте и моите мисли и чувства! Зашото аз можеше и никога да не ги изразя публично. Просто музата може би ме шеще да ме пропусне. Но сега това е без значение. Благодарение на Вас!
И аз ще повторя: великолепна статия!Може би най-хубавата, която съм чела от Вас.
Към Коментатор:
Абсолютно сте прав!Апела на Иво Инджев е към хиляди наши съотечественици,които са били мачкани,както от житейските превратности,така и от липсата на защитни средства,едно от които само,е и хуморът,ако въобще им е до хумор или сарказам в битовите и душевни несгоди….
Без дом,работа,и корени…мнозина са обречени на мизерно духовно и икономическо оцеляване,отравяно
допълнително от канцерогенен медиен шум,който е като за отнесени от вихъра…но и за зла участ,считано от 10 ноември 1989 г.,не се разбира от утопията…
издание 2009!
Към К.Lalev:
За триенето на сайтове от моя страна на руски език можете да знаете само, ако сте техен автор.
Оставете чувствата ( си) . Помислете за логиката: ако някой коментира на руски ваша статия, с което показва, че не знае български , как ли би могъл да я разбре?
А понеже и други ме питат за “самосъзнанието ми” ( във вашия случай, дали съм “българофил”), нека посоча очевидното: АЗ СЪМ ЧОВЕКОФИЛ ( да се нарека “хуманист” ми се струва твърде нескромно покрай титаните на хуманизма, спрямо които като народ, в голямата си част, сме закъснели с някой и друг век, уви) .
Предимството някой да е българин, ако е убиец, простак, крадец, изнасилвач и т.н. , за мен не важи.
В научната литратура на това му се казва “постмодерно” отношение, но няма да ви тормозя с такива общоизвестни подробности.
Kъм К.Lalev: вероятно триенето на “сайтове” означава “коментари”. И също така разбиваща логика. Най-силният мотив е “май”.
Към Иво Инджев – поздравления, най-вече за това, че продължавате да живеете в България.
А това, че се възхищавам на хората, които въпреки всичко остават да живеят в Безвъзвратно и Стремително Пропадаща България, не означава, че не живея в чужбина.
Кьм Клавдий
Може ли да се изясните. Иначе ще сметна, че изказването ви е недостойно макар и от името на псевдоним нарицателен за двусмислие
Господин Инджев, Вие обличате с точните думи моите мисли.
Великолепна статия – нечувана и неприсъща за нашите земи философия – уникална!
Текстовете на г-н Инджев и коментарите по тях, много често ме карат да вярвам, България-та от която исках да емигрирам е “емигрирала” в историята и ние живеем в “Свободна Европа”:).
Перфектно! Животът и светът около нас са твърде разнообразни, а нехаресването и несподелянето на едни идеи, съвсем не означават, че другата крайност е правилната и я няма нормалната човешка позиция. Ще се радвам да прочета нещо от вас за Нобеловата награда на президента Обама и отменената му среща с Далай Лама.
Великолепно…
Към Коментатор:
Ако живота и делото на държавника Клавдий от Р.Грейвз,не са Ви подсказали,защо хумора е желан за оцеляване в трудни времена за Рим,не бих бил полезен за внезапно пръкналото се въображаемо двусмислие…
Просто се присъединявам към оценките на Таня Стоянова,Estella и др.,тъй като от “титани на мисълта”,така и така няма оттърване,дори когато човек ги похвали…
Нещо повече,на свой ред ще го сметна за своя грещка,макар и да не съм уверен,че това ще Ви е достатъчно!!!
Прочетете внимателно първия коментар и ще се убедите,че всъщност е и съгласие с Вашия,без да съм отлагал навременно правилната позиция…и още по-малко без да виня други за тяхната,ако е била забавена ….
Това е всичко,а е и за последно!
Към Клавдий
Радвам се, че сте на позицията на огромната част от коментаторите, която е и моя. Наистина, излишно е да се продължава.
Прекрасно, г-н Инджев, наистина прекрасно! Текстът ви е великолепен.
Иво, благодаря за тази Изповед!