Не е новина, че „Репортери без граница” регистрират ново голямо пропадане на свободата на медиите в България с цели 7 места и по този показател изоставаме от африкански, латиноамерикански и балкански страни.. Това ни е известно – особено на репортерите с граница.
Не е новина, че сме последни в ЕС по този показател. По кой ли не сме?
Не е новина също, че мрачните данни за пълзящия мрак в българските медии не намират място нито сред жизнерадостните хроники в новините за успехите на властта, нито сред скръбните вести за кончината на тройната коалиция, истинският извършител на деянието със задушаването на гаснещата свобода на словото.
За свободата на медиите в нашите медии се говори и пише като за умрял – или добро, или нищо.
Лицемерното пренебрегване на темата обаче само подклажда впечатлението за гузност. Ако имаше някой, който най-много би трябвало да се интересува от този болен въпрос, това са точно медиите. Само че този някой е никой. Няма го. Крие се от себе си.
С мълчанието си медиите се държат като лекар, който не се интересува от медицина, като архитект, който нехае за новостите в строителството или като юрист, който не иска да чуе за промените в законите. С други думи, медиите се държат абсурдно.
А още по – абсурдно е, че сривът със свободата на медиите в България се ускори именно след приемането ни в ЕС ( което отбелязва и Дойче вече в коментар на медиен специалист, интервюиран от радиото). За сравнение – съседна Сърбия, без да е член на ЕС, дава повече свобода на медиите.
Ние си знаем, че вината за това не е в самия Брюксел, а във властите в София, които решиха, че са ударили кьоравото и вече могат да я карат през просото с хоругвите на ЕС начело, употребявани за целта като индулгенция за управленските безобразия . Дали това е известно и на самия ЕС?
Свободата на словото тук се подменя все повече със свобода на славенето. Дано не се окаже изобщо, че вместо обещаната промяна, се натъкваме на обичайната подмяна.
А това журналистика ли е?
http://barekov.btv.bg/?p=2472
Отдавна в блога на Иво Инджев,
самите участници са в процес на възприемане на тенденцията на словоблудството и апологетиката,
спрямо водещия,като й се тегли една “кутка” майна в болно и психясало общество!!!
За явлението,наоколо и “над нас, се вият само вихри враждебни!!” от умножаващи се дупки в бюджета…
С е г а,к о г а т о г а с н е бюджетно и правосъдието,а и до появата на първите “медийни” кокичета,премиерът п р ъ в
трябва да даде пример пред Европа и света за генералски “скок”… as a Real Prime Minister,
indeed!! No,way?
Прав сте господин Инджев и може и да бъркам но последно време някои от малкото медии, в които беше интересно да се прочете критика към управляващата триглава ламя, сега са неми или поне твърде толерантни към новата власт.
Критиката не би трябвало да е нещо лошо винаги и липсата ѝ определено буди безпокойство към този момент.
Кардинале,колко години ще ти трябват,за да разбереш,че в ККБ няма и не може да има общество,както в блато не може да има пастърва. За какви велики работи говорим,а не виждаме най-елементарното. Триглава ламя,тройна коалиция,бръм-бръм. Има комунисти и хора,е колкото хората са повече и по-човечни,толкова по-бързо щес е преборим с комуноидите. Скоро не сме говорили за червени и сини идеи,време е….
О, санкта симплицитас: откъде тръгна и докъде стигна нравствения феномен Ники Бареков, личният приятел на премиера Б.Борисов!
Живеем в НЕСВОБОДНО време и на никой за нищо не му дреме…
Много важно е да се спрем на едина истина – обществото трябва да опази “личната” свобода на гражданите си – за да може да гарантира “собствената си”.
Стигна се чак до слободия на славенето.
Искам да споделя нещо, което пречупвам през личния си опит – драмата с отнетите ми деца във Франция. Вече почти втори месец откакто съм писал за семейството ми до различни медии и отделни журналисти, може би около 40-тина на брой – без в тази сметка да попадат различните сезирани институции. Никой не откликна с изключения на трима – Иво Инджев, Ангел Грънчаров и администратора на Иде.ли.
Случи се това, за което Евангелието предупреждава ” Истина ви казвам: Понеже не сте направили това на нито един от тези, най-малките [децата], то и на Мене не сте го направили. ” (Матей 25:45) – пълно медийно затъмнение, което със сигурност не е свързано с политически предубеждения защото въпросът за взимане на отношение по случая е от морално естество.
Но както още е казано ” Бере ли се грозде от тръни,…? ” (Матей 7:16) Въпросът за наличието на връзка между опошляването на нацията ни и голяма част от пишещите за жалост е риторичен. Преходни идеолози на преходна ценностна система, те са родните ни “метеци” (от др. гр. μετοίκος [домашник, храненик] – доброволно поставил се под господарско покровителство нов жител на полиса) на медийна издръжка. Абонати на единствено репрезентативната за тях обработена, екранна за предпочитане, действителност.
И докато за тези от ляво, обвързаността с “линията” им е генетично заложена, то за т.н. десни това е “пазарната” цена за престоя им в медийния полис. Не случайно не ГЕРБ се припознава в дясното, а то в него тъй като това е в съответствие с генезиса му на по(д)ставена демократичност. Във възхищението му “ан блок” от “борческото” начало в Бойко Борисов няма нищо обаче от мисълта на Яне Сандански, че ” свободният се бори за съвършенство “.
Мотото на журналистиката ни е: И идеи да са, за консумация да са. За нея, дилемата на иначе левия Фром „ Да имаш или да бъдеш ” отдавна не е проблематична тематика, в Б-я гражданското общество е малцинствена група, а моралът – синдром на придобитата посредственост. Но тъй като този последният е дори по-абстрактен и от идеите (за разлика от конкретиката на запълването на дупки по пътищата) той не може да обслужи (като мезе вината) рейтинга така необходим и на пишещи и на описвани. – В скоби – каква огромна грешка е, че се допусна псевдо-демократите да унищожат националния десен печат.
Единственото печатно издание, което публикува статията за децата ми, беше излизащия в Австрия на български вестник “Виена днес”. Ако не друго, това поне е свидетелство, че встрани от „страстите български” нормалността на реакциите ни все още не е изгубила очертанията си. В това и виждам надеждата за журналистиката ни. Не помощ от чужбина, а българско съзнание формирано с помощта на критерии, които надхвърлят границите на регионалната ни консумация.