Текстът на колегата Мерим Тенев, който публикувам с изричното му съгласие, заслужава внимание като потвърждение за методите на цензурата в България. Разказът му е от първо лице, което го прави ценно свидетелство. В него има ако не всичко, то достатъчно много примери, за да си представите картинката на подмолния свят отвъд напудрената фасада на българската медийна (не)свобода – за отношението на властите ни към световна радиостанция като Би Би Си ( за която колегата е работил) като към „вражеска станция”, за отказа от достъп до информация като форма на наказание за непослушните журналисти, за началническите междуведомствени консултации при назначаването на журналист на работа, за манипулирането на новините на БНР, за прекия натиск на конкретно засегнат властник, за президента Първанов като „свещена крава” ( и за вездесъщата му Бойка Башлиева, която се опитва да внушава на един кореспондент на Би Би Си какво да НЕ съобщава) и т.н. и т.н.
Бях убеден, че е само въпрос на време такова „свидетелско показание” да се появи. Както вярвам, че няма да е последно.
Този текст е първото потвърждение на български журналист от централните медии в подкрепа на много от сигналите и упреците, които отправям от години за състоянието на медийната (не)свобода. Вече не се чувствам „глупак”, който разчита да му повярват на принципа „дума срещу дума”. Защото всичко, което съм казал по въпросите, засегнати и илюстрирани в текста на Мерим, се натъкваше на стена от мълчание сред десетки и десетки колеги, които знаят всичко това.
В този смисъл изповедта на Мерим е пробив. Ставаме двама. Да се надяваме, че и други ще се решат да се присъединят, защото „мълчанието е злото”.
И понеже чета днес как членът на ръководството на БСП Велислава Дърева тревожно предупреждава, че се очаквало настъпление срещу президента Първанов ( той бил „най” такъв и онакъв, стълб, опора…), ще трябва я разтревожа, че е закъсняла с поредната си акция в негова защита: започна се!
Това, което Мерим пише, е достатъчно основание на недосегаемия ни президент да му бъдат зададени някои въпроси за начините, по които „командва парада” в държавата чрез своя персонал. Защото държавата не му е подчинена казарма, нищо че е главнокомандващ!
———————————————————————–
Прах в очите на България
Мерим Тенев
Скандали, разработки, доклади, СРС-та. Изводът от цялата тази помия е, че почти нищо в малкия и твърде неспретнат Булгаристан не се случва случайно. Че някой цели нещо или разиграва поредния театър в негов интерес и на тези, които седят около него. Както и как да се изманипулира общественото мнение, чрез предизвикани скандали, за твърде лични ползи, но този някой да излезе и герой от образувалото се мочурище.
Другият извод е и, че службите се занимават повече с това дали медиите говорят и пишат против управляващите, а не с други по-съществени задачи.
Другото, което не може да не ме отврати е, че изважданите по лъжичка на час досиета (цели двайсетина години) след началото на т.нар. “преход” показаха и друго важно нещо. Водещите журналисти и преди, и сега не са случайни хора и дори и да са били случайни някой ги е вкарал в кацата с мед и много други л…..Проблемът ми е, че никой от тези хора не излезе да разкаже историята си преди да бъде публикуван в списъците на ресорната комисия.
По-важният въпрос, който обаче никой не поставя е дали и сега се вербуват журналисти. И дали след години, при някакво незнайно ново обръщане на нещата, няма да вадим пак досиета.
По този повод, Методи Андреев, бивш председател на Комисията по досиетата, разказва през декември 2008 г. пред в-к “Новинар” нееднозначно:
“Няма служби в света, които да не се интересуват от журналистите, които контактуват с много и различни хора. Няма лошо да се работи професионално между двете съсловия. Но е порочно, укоримо и неморално съвременните служби да гарантират кариера за тези журналисти, с които работят.”
Впечатляващото е, че годината е 2008, а не 1989….А краткият коментар може да бъде, че винаги трябва да търсим мръсотията зад блясъка, както пишеше в една дебела книга…за рекламата.
Никога нищо не се е променяло
Едни от най-щастливите ми професионални години са тези, в които работих като кореспондент на българската секция на Би Би Си в Атина. И както от Лондон не ми беше налагана цензура, с единственото условие материалите да спазват високите професионални норми и етичния кодекс на Би Би Си, така доста български представители не рядко са се опитвали да “контролират” съдържанието на предаденото от гръцката столица. Или впоследствие да се опитват да въздействат…
Примерите, които ще опиша са характерни за начина на мислене и работа на “наш’те” хора.
Годината е някъде 2000-2001. Заформя се един от най-големите скандали между България и Гърция. Официалният повод е, че от администрацията на МС е изпратено официално писмо, в което се заявява, че БТК-а не може да бъде продаден на гърците, защото това представлява заплаха за националната сигурност. Би Би Си първо от българските медии отразява началото на скандала. Последвалата медийна война е може би добре позната или добре забравена. Факт е, че Би Би Си я проследи от началото до официалния й край…
Кореспонденциите ми от Атина стават повод “добросъвестен български гражданин” в Атина, когото познавам и предполагам, че има тесни връзки с посолството ни, да ми дойде на гости и да ми обясни и препоръча, че така не може да продължава и ако не спра да съобщавам подобни неща положението ми ще се затрудни. И не защото на мен могат да направят нещо, поне докато работя за Лондон, но да не забравям, че имам семейство и роднини в България.
За неочаквания гостенин и разговора с него е уведомен прекият ми началник в Лондон и той предлага да изпратим протестно писмо до Външно. Нещо, което отклонявам и съжалявам за това в настоящето…
Прекият резултат от моето неблагоразумие е, че достъпът до всякаква информация от българското посолство в Атина е отрязан.
След като се виждат, че с лошо няма да стане, година-две след гореописаното, изведнъж конкретен човек от посолството започва да ми се обажда често с предложение да изпием по кафе. В даден момент той започва да ме моли за меко казано твърде странни услуги. Например, понеже съм запознат с медийния пазар, да му помогна с информация кои са собствениците на гръцките медии и други подобни щуротии. Единствената подробност е, че информацията за собствеността на всички медии в страната е публично достояние и даже се преподава в първи курс на Департаментите по медии на гръцките университети.
В един момент толкова ми писва, че отклонявам всички следващи покани за “кафета” и историята, надявам се, приключва.
Още една характерна случка. Второ посещение на държавния глава Георги Първанов в гръцката столица. В конкретен момент шефката на пресцентъра му Бойка Башлиева идва при мен и започва да ми дава доста приятелски съвети как да не включвам конкретно инфо в материала си за Би Би Си, появило се в гръцката преса, защото било ирелевантно към посещението, а и така ще злепоставя тази “толкова успешна визита”. Ако не знаете, когато български журналисти пътуват с наши делегации в чужбина, посолството им дава превод на прегледа на съответния местен печат, за да могат да го включат в кореспонденциите си. И както често се случва – тъй като не знаят езика и дали прегледът е пълен, журналистите често “лапат мухите” и ги тиражират по медиите си, без да се замислят, че може и нещо “очернящо” да липсва или да е изрядно замазано.
Годината е 2004. Олимпийските игри са в разгара си, а аз съм на прием в т.нар. Българска олимпийска къща (такива правят всички страни в града-домакин. Това беше първата подобна изобщо на България). В двора имам честта да се запозная с новия ни консул в Атина – симпатичен млад човек.
С изненада обаче, когато разбира за къде работя, този 30-тина годишен младеж изпада в тих ужас и кротко ми заявява, че очевидно работя за “една вражеска и зле настроена към нас станция”. След краткото онемяване от моя страна, повече никога не се видяхме…
Българският период – времето на разочарованието и тъмницата в държавата
През пролетта на 2005 г. се завърнах от Атина, след като вече и неофициално знаех, че дните на българската редакция са преброени. Нещо, което нямаше нужда и някой да ми казва, след като бюджетът беше така сериозно орязан, че не достигаха пари за елементарни неща.
След няколко месечно лутане и невъзможност да си намеря работа, все пак се озовах в “Хоризонт”. След едномесечно чиракуване без пари, през юли 2005 г. бях и назначен.
Свобода съществуваше, което приятно ме изненада. Най-голяма беше тя за “лидерите” на бунта срещу Бориславов. (Мисля, че всички следващи шефове се страхуваха от конкретните личности и затова им предоставяха и свободи, които за повечето не съществуват)
Набързо ми беше обяснено и, че ситуацията е следната: ресорните репортери са като най-сериозните пи ар-и на ресорите, които отразяват и защитават управляващия ресора им като зеницата на окото си. Нещо, в което в последствие щях да имам шанса да се убедя и лично.
Установих и, че цензурата е доста модернизирана. Не че някой ти забранява да кажеш нещо, но то просто никога не достига като информация до теб в нюзруум-а. Но пък ако си го намериш сам, няма кой да те спре да го кажеш в ефир…
С изключение на факта, че за да бъдеш назначен от друга медия в БНР, се прозвъняват, от най-висше място, поне няколко телефона, за да се докаже, че на предишното си работно място си отразявал ресора си пристойно и тези, които си отразявал не са недоволни….
Другият фрапантен случай от този период е един преглед на печата в новините, който предизвиква нервен срив в социалната министърка Емилия Масларова.
Вестниците бяха публикували нейна снимка как тя инспектира условията в шивашка фабрика. Сред обикновено облечените женици, на снимката се виждаше как тя е с палто, което струва поне заплатата им за година напред. Нещо, което беше отбелязано от моя колега в ефир. Целият последвал тормоз, който му беше хвърлен от самата Масларова, нейната шефка на пресцентъра и ресорният репортер в “Хоризонт” върху нещастния човек, дръзнал да направи такъв коментар, беше неописуем… “Покани”, направени лично от Масларова да отиде в кабинета й, за да си проведат “един сериозен разговор” и т.н. Въпреки, че шефовете бяха осведомени за големия проблем, създаден от журналиста – никой поне пред нас и официално не го защити… Тормозът за този човек от Масларова и екипа й продължи цял ден. И беше като назидание и предупреждение за другите от новините да внимаваме.
Властта в “Старата къща” се смени през 2007 година. Новият генерален директор Валерий Тодоров беше посрещнат с леко недоверие. Той обаче ни събра и ни обясни как нещата ще се променят и то само за добро. “Хоризонт” щяло да стане едно модерно радио, с хубава музика и по-малко “безсмислен” говор, както и че заплатите ни поне ще се доближат до тези в другите медии. И до този момент там си остават едни от най-ниските в бранша.
Сега си давам сметка, че приказките за модернизиране са били отлична форма за ограничаването на “неудобната” реч, но не и на безсмислената. Защото никой не се караше, ако някой е провел дълго интервю на живо, ако то не би създало проблем. Но имаше проблем, ако то не беше удобно и проблемът винаги се подчертаваше, че е в дължината.
Заради изключителния малшанс новините да са едно от най-слушаните неща по Радиото – там “реформата” беше най-радикална и безмилостна.
Президентът Първанов се превърна в свещена крава. Всички бяха наясно, че критиката срещу него е равна на много проблеми и лични професионални главоболия.
За първи път, откакто аз бях там, и разни управляващи започнаха да звънят директно в нюзруум-а и да искат обяснения защо едно или друго не е минало или е минало така.
Шефката на пресцентъра на БСП Жанет Пашалиева много обичаше да си говори с новоназначените от новия шеф продуцент новините и продуцент репортери. Един път Пашалиева беше толкова изнервена, че съобщаваме, че на проведените местни избори казваме за по-малко спечелени общини от БСП, което обаче си беше факт. Просто й се искаше да са повече, така като твърди Партията, и репортерът беше задължен да пренапише новината си, защото така се иска…въпреки несъгласието му с опорочаването на фактите. Заглавието на “редактираната” версия беше кръстено от репортера във вътрешната система на БНР “БСП не може да брои”.
При прочитането от мен на друга новина, сгреших ударението на фамилията на зам.-министър. Реакцията беше мигновена. От високо ниво ми се обадиха да ме нахокат, явно защото зам.-министърът е бил твърде недоволен. Наложи се да изчета новината отново в следващата емисия – на челно място, с правилното ударение, въпреки че самата новина беше изключително маловажна. С ужас научавам, че този човек щял да става говорител на БСП!
Най-голямата проява на цензура върху мен, обаче, беше при освиркването от работници на министър Петър Димитров в Пловдив, който отиде да ги успокоява при обявяването на затварянето на предприятието им. Въпреки че новината беше публикувана в редица сайтове, и беше изпратена и от кореспондента ни в Пловдив, бях “горещо помолен” от продуцентите –цензури да я сваля от водещите новини при откриването на Вечерния бюлетин на БНР. Не стигаше това, ами влизайки в студиото и зачитайки новината се оказа, че тя е редактирана, и прочистена. Нещо, което осъзнах при четенето в студиото. Липсваха освиркванията, недоволството…Като цяло излезе, че Петър Димитров е бил посрещнат на бял кон от щастливите работници…
Не искам да коментирам случаите, в които неудобни звуци на опозиционни политици са орязвани, защото така…Нещо, което научавахме в ефир при излъчването на емисиите, заради разликите в съдържанието и времетраенето им.
През пролетта на 2008 г. бях помолен да водя четиричасов следобеден празничен блок. Основната предложена тема беше за блоговете и блогърите. Тема, която мина през одобрението на ръководството, поради незнанието на шефовете за опасността, която крие. Друга тема от предаването – интервю с гей-поета Николай Атанасов за стихосбирката му с гей поезия и за това що е то гей поезия и има ли нужда от нея – не успя да прескочи летвата. Причината беше мнението на висшето ръководство на програмата, че “тези неща не са за хората, които са седнали да обядват на празничния ден”. С триста зора интервюто мина в един нощен блок, седмици след това, в 3 без 20 през нощта.
От наблюдението какви теми не са желани или направо избягвани, реших да създам този блог, който четете и в момента. Коментирах теми, които бяха табу за мен като журналист в БНР, или пък бяха силно изопачавани. Разбира се, тогава блогът официално се списваше от Йоан Кръстев…
Реалистично за “Идеалист”
Предложението да работя за списание “Идеалист” дойде неочаквано – от познат, който тогава работеше в “Капитал”. Звучеше повече от невероятно, за да е истина – свобода, високи етични норми и никаква намеса на издателя.
Първоначалната идея на главния редактор Йордан Матеев за това какво ще включва и как ще изглежда това ново издание беше доразработена от събрания екип на срещи, който се провеждаха редовно между юни – юли и август 2008 г в офиса на фирмата на издателя Стефан Гамизов.
Проведеното обучение през целия септември в офиса на списанието действително беше нечувано за българските ширини.
Нещата започнаха да се замъгляват при започването на същинската работа. Из офиса започнаха да витаят недомлъвки и подозрения кой точно седи зад този проект и какво точно цели с него.
До новината, че заплануваният и бленуван първи брой няма да излезе на хартия на първи ноември…Така започна публикуването на малкото разработено и предвидено на блога на изданието. Съжалявам, че до днес никой, освен екипа, не видя дори и на pdf формат първия брой на неизлязлото списание.
Големите ми въпросителни и дискомфорт обаче бяха предизвикани от още няколко различни събития и факти. Въпреки че вярвам в общата идея на списанието – правото на свободен и информиран човешки избор, единственият ми проблем беше, че в България от либералните идеи и приватизацията, например, се възползват и се възползваха конкретни хора и интереси, но обикновеният човек е немислимо и най-вече невъзможно да започне дори и малък собствен бизнес. Той винаги е обречен да живее в мизерията и да работи за друг… В началото на свободната инициатива пречеха мутрите с бухалките, сега ГОЛЕМИТЕ са превзели целия пазар.
Както и да е, обратно към списанието – в последствие, зам.-главният редактор така започна да се бърка и пренаписва текстове, че понякога не можех да позная, че оригиналът е излязъл от мен. След няколко скандала и осъзнаването, че от това няма смисъл написах молбата си за напускане. Вече не виждах и голяма разлика в стила на свободата от всичко най-лошо в БНР.
И до ден днешен, както и всички мой колеги от списанието, си чакаме последната заплата, хонорарите, неизплатената отпуска, а те и като не напуснали доброволно – обезщетенията за прекратяване на трудовите договори…
Четейки през изминалата седмица за какво всъщност е ставало въпрос се чувствам толкова омърсен, че “издателят” Гамизов ни е забъркал в някакво списание, което явно никога не е искал да издаде, с идеята да си постига някакви твърде скрити цели. Можеше да си събере повече от лесно екип от хора, които биха му изпълнявали всяка поръчка, а не да се цели някакво качество. Нямало е нужда и да ни баламосва за големите си, възвишени идеи. Почти година по-късно излиза, че списанието е закрито след като издателят е постигнал своите си цели.
Кратката ми лична поука от всичко разказано е, че явно живеем в пост-комунистически миш-маш с много неизвестни и добре скрити кукловоди…
Така уж живеем свободно, но без свободата и без знанието, че всъщност я нямаме и не разполагаме с нея.
P.S. Исках да напиша и още много неща, но стана твърде дълго…
Тайната ми надежда е, че това четиво ще предизвика поне някакъв диалог за състоянието на медиите и тяхната свобода, и собственост…Защото без независими и свободни журналисти…няма и информиран избор.
Иво, ако позволиш да се присъединя и аз до вас с Мерим ?
С името си и с биографията си.
В подкрепа на всичко, което ти си казвал и казваш, и това, което Мерим написа!
А и от 4 месеца ми е доста революционно!
“този 30-тина годишен младеж изпада в тих ужас и кротко ми заявява, че очевидно работя за “една вражеска и зле настроена към нас станция”. След краткото онемяване от моя страна, повече никога не се видяхме…”
Е какво да коментираме,г-н Инджев.Все едно ни управляват онези същите,от същата партия,от лагерите….
Към Галина Вълчева:
Присъединяването е на доброволен, а не на “разрешителен” принцип – така че добре си дошла!
Значи вече сме Трима! Дано не от запаса 🙂
Не сте само 2 или 3. Ние от бившата Българска редакция на ББС сме свидетели на какво ли не…
Но за бунт е рано да се говори.Особено сега, когато ББ пусна голяма част от парата. А Първанов наистина може да е наред.
A az sym samo na dwajset i edna i se ujasqwam ot wsi4ko towa.
g-n Ivo Idjev, postawih link kym statiqta wyw Facebook. Izwinqwam se za latinicata, namiram se w cyber cafe w Seoul.
Иво, крайно време е да се опълчим срещу тиранията на комунистите и най-вече срещу агента на КГБ Гоце Седефчоф от с.Сирищник. Хора, които никога през живота си не са произвеждали блага, но винаги са консумирали повече отколкото е нормално. Ще дойде Видов ден и за тях. Бог бави, но не забравя!!!
На такива като теб и Мерим – свалям шапка! Благословени да сте!!!
В България 4-та власт няма,с няколко изключения,главно в интернет.Примерите всеки ден са многобройни.Как никой не посмя да коментира или пита Първанов кой плати неговата “политическа”екскурзия на волейболното първенство в Кипър?Какво прави този огромен антураж в Австралия ,с които имаме един вагон стокообмен?Какви са тези нескопосани националистически изявления от там,целящи размазване отгорността му за разрухата в службите и съдебната власт?Защо никоя европейска страна не го кани на официално посещение?защо Берлускони го подигра за “политическия туризъм”?Какво прави неговият съветник и настоящ гл.прокурор вече 4год.?И т.н.,само към него може да има стотици щекотливи въпроси,които хората си задават.Или ,като му умножават по 2 рейтинга/Андр.райчев/мисли ,че е хванал господ за шлифера.То и Сергейчо така си мислише ,но сега ще вика ура ,ако достигне 4%.
към joro:
“Все едно ни управляват онези същите,от същата партия,от лагерите….” – Не “все едно” , а ВСЕ ОЩЕ…
Поздрави!
Не съм журналист, но се присъединявам като гражданин.
Nyakoy da si e zadaval vwprosa zashto bwlgarite v chujbina ne kontaktuvat s BG posolstva? Ili ako im se naloji, to e s pognusa? I che i zatova ne vsichki i ne vinagi glasuvame. Ne iskam daje i da spomenavam imeto na onya prostak, otgovoren za nas, i priyatel na g-na MP na BG.
nai-goliamata maka idva sled kato kajesh istinata…kuraj priateli!
Айде и аз до Вас , въпреки ,че не съм журналист !
Писна ми от агент Гоце и цялата пасмина…..ама наистина ми писна !!!
Добър ден г-н Инджев, г-н Тенев и всички в блога,
Фен Шуй на Четвъртата власт – Журналистиката :
Младежите се учат на “занаята” в бивша Морга !
Така още през първата си година във
Факултета по Журналистика и Масови Комуникации разбират,
че властва Лошото, а доброто е погребано и забравено .
Правил съм опити с цветя : букети и саксии.
Купувах букети и саксии и ги поставях в сградата на ФЖМК.
Само след няколко часа оклюмват.
Ако ги изнеса от този Дом на смъртта оживяват и мога да ги върна за опит отново .
С едни и същи цветя съм го правил по няколко пъти.
Когато завършат Журналистите получават задача : Да изчистят Срамната История на Политиците !
http://vladimirproperty.com/component/option,com_hotproperty/task,view/id,689/Itemid,99999999/
Тъжно наистина! Особено разказано в първо лице. Само, че едва ли някой е изненадан. Какво разбрах лично аз:
1. Че BBC е обективно и високопрофесионално радио. Това го знам поне от 30 години. Именно затова често слушам BBC.
2. Че в БНР има цензура. Това го знам поне от 35 години. Именно затова рядко слушам БНР.
3. Че в списание “Идеалист” ценцзурата е най-малкият проблем. Това го знам от мига в който за пръв път зърнах лицето Гамизов по телевизията, т.е. много преди в главата му да се роди проекта “Идеалист”. Именно затова никога не бих прочел далеч не идеалния “Идеалист”
Тъжно наистина. Само, че в края на 2009 г. интерсуващият се и мислещ българин има откъде да запълни липсите на информация. И слава Богу!
Аз също се радвам, че някой изобщо проявява интерес. Има още много неща за разказване, вместо това аз лично избрах свой път. Зная със сигурност, че не само в БНР е така. От БНР обаче имам лични истории, които ме накараха да напусна. А, знанието, че и навсякъде другаде е така, ме накараха да започна нещо свое. По-голямата част от хората обаче, остават незнаещи, а май и неинтересуващи се, извън тези, които сме тук и сме някакви бивши. Поздрави още веднъж за Меро 🙂
Присъединявам се към изокването и аз (макар и без гайда) въпреки, че съм журналист почти между другото. Започнах през 89-та като сътрудник на «Свободна Европа» и почти всеки ден бях в ефир в продължение на почти цяла година. В края на 90-та обаче реших, че прехода е вече в ход и може и без мен да изкара някое и друго време и затова заминах да се доучвам във Франция. Какво разочарование когато се върнах след няколко години. Дори до «колеги» от миналото, не можах свободно да се добера ако и те като мен не бяха безработни. Успях в края на крайщата да стана сътрудник на в-к «Демокрация» но малко след това той фалира. Цоня Събчева ме прибра по-късно при себе си в БНР обаче тогава се случи «чудото» – успя стачката на «професионалистите» в радиото и аз отново останах без перспектива. Върнах се във Франция, но пък там ме насмете такъв «късмет», че още съм затънал до шия в него. Описах случилото ми се там с наивитета да впечатля някой от «нашите» – всуе, както често напоследък ми се налага да си го подмятам.- Всъщност, като коментар към статията на Иво Инджев от 21/10 т. г. «Вместо свобода на словото – свобода на славенето» съм дал повече подробности за мнението ми, като за каква ми се привижда родната ни журналистика. Е, няма да се повтарям тук с изводите си, който иска може да го прочете, затова само ще пожелая на пишещите си събратя си, тези които биха припознали и мен за такъв – Добре заварили !
Иво, сега ще напиша един цитат от книгата на Larry King “How to Talk to Anyone, Anytime, Anywhere”, защото не мога да измисля нищо по-добро (Знам, че ще ме разбереш, а надявам се и твойте читатели): “We’re human beings, even those who become president… I asked Richard Nixon, “When you drive by the Watergate, do you feel weird?” The last time I interviewed President Reagan, I asked him what it was like to be shot… I want to respond to my guest the same way my audience does, but I can’t do that if I already know the answer.” С други думи единствената мисия на журналистите е да задават най-неудобните въпроси (както ти понякога го правиш) и да осветляват най-тъмните страни на обществото и управляващите. Така е било и така ще бъде, независимо от цензурата и перфидните прийоми на официалната власт. Няма лесен път към истината. Така че, единствения изход е да ставаме все по-добри. Поздрави на всички в блога!
“Започва ли журналистически бунт срещу тиранията в медиите?” От кои журналисти? “Възпитаните”, “нахранените” … Малко са имали Вашия шанс. Медин е от тях. Чудя се в “националните” БНТ и БНР дали все още има хора като Сашо Диков, които да си хвърлят оставката при несъгласие с ръководство. Май в началото на прехода имаше много повече свобода и истински журналисти – Асен Агов, Нери Терзиева …
Дано това наистина има по-широк отзвук, а не да остане глас в пустиня. Напоследък чета новини в интернет вестници и блогове. Наясно съм, че скандалните(скандално-разобличаващите) новини изключително рядко се сервират и за масова консумация.
Най сетне някой да каже че кралят е гол и да го подкрепи с аргументи.Нали за това се ходи по митинги през 1989/90 г. за свободата на словото, а то какво излезе, че пак няма свобода.Според мен в журналистиката трябва да има морал и ценности и тогава професионализма се оценява истински.Човекът написал горните редове се е учил в светая светих на манипулативната журналистика, а именно Би Би Си, там наистина са най добрите в изопачаването на фактите и много хубаво го правят, така че да не ги хванат.
Лъжата, фалшът и обсебването от ченгета в медиите, заедно с неработещата съдебна система, представляват истинска месомелачна машина за честните хора, свободата на словото и демокрацията и си заслужават грамадата от камъни по техен адрес, затова хвърлям и аз един виртуален камък по тях!
Я виж ти, не сме сами…
Palna podkrepa!
Въпрос:
Започва ли журналистически бунт срещу тиранията в медиите?
Отговор:
Не!
Не е нужно да си журналист, за да подкрепиш някого в неговата справедлива кауза. Всички ние, като граждани на обществото сме свързани с техният труд, както с труда на всеки един от нас, независимо професията му.Като мед.сестра съм ставала свидетел на престъпни медицински грешки, които “спят под земята”, но по криво разбран етически кодекс имам правото и задължението да мълча. Наруша ли го…съм аут от системата.19г в България работих като временно заместваща, защото тук да си професионалист не е достатъчно. Трябва да умееш да мълчиш, да превиваш гръбнак, да вириш крака…лесният път. В която и да е сфера на животът ни да бръкнеш все гной и зловоние.И ако красотата ще спаси света, то нас българите ще ни спаси само Истината, казана високо на глас, а не шепнешком помежду ни, и без туй сме си красиви. Истината може да е философско и абстрактно понятие, но точно нашето отношене към нея определя Свободата, която всеки сам притежава и позволява на другите.Аз все още чакам отговорите на въпросите ми, зададени в блогът на екс министъра Калфин, и Орешарски за неслучилият се обещан финансов отчет по “Делото на медиците” за всяка похарчена стотинка”. Чакам отговор от агент Гоце/ без извинение, но това авджийско недоразумение, което не е моят избор и не е моят президент/ за мотивите му, с които награди с ордени либийските далвераджии. Чакам да ми отговорят защо вместо обещаното следствие, разпити, публикуване на мотивите на обвинението на либийската прокуратура, пледоарии на защитата, мотивите на съда за издаване на смъртните присъди и т.н. се случи тъкмо обратното- засекретяване на делото за 20г.!?
Защо бе, господа? Защо журналистите мълчат? Защо не питат, разпитват.Ясно е защо, но докога все така?
С Вас и Вашият колега съм г-н Инджев. Макар да не съм от гилдията.
И аз прибавям своя граждански глас към вашия. Дано успеем !
Поздравления, Господин Инджев! Присъствието ви в студиото на Канал 1 тази сутрин за мен бе като появата на първа птичка… Но остават въпросите – да очакваме ли медиина пролет след пропукването на леда? Има ли признаци, че журналистиката в България наистина ще започне да диша самостоятелно и ще получи истинска свобода, а не само кратка разходка из затворническия двор след дългият престой в тъмната килия?
Хубави са тези откровения, но защо чак сега?
Защо те не бяха публикувани в разгара на “тройното” управление?
Без да се хваля, още в края на 2006г.,когато излезе моята първа “парижка” книга – “Париж,моят Париж…”,вече в три издания,както и през май 2008г,когато на бял свят се появи “BG емигрант в Париж”,а и през май 2009г.,когато пък излезе “55 тайни на Париж”, аз казвах тези истини чрез устата на моите герои,които именно заради всичко това бяха решили да поемат трудната съдба на емигранта.
Тогава беше друго – властта всячески подкрепяше “своите” или беззъбите “демократи”-творци,а критикарите се мъчеха да заглушат по един много фин начин – чрез мълчание и по този начин “удавяне” на онова,което не им харесва.
Използвам случая да благодаря на собственика на една от най-големите издателски къщи – “Хермес”- Стойо Вартоломеев,който не пипна и ред от моите книги – а там за първи път бяха повдигнати въпросите и за трафика на жени,и за мизерията,и за страшното,планомерно и контролирано човешко обезличаване на българина…Прочетете само изповедта на Чочо от “BG емигрант в Париж” и ще разберете за какво говоря. Ами тази на проститутката Галина,чиято история потресе Франция през 2006 г.,но все още изобщо не е достигнала до България? И колко още…
Но някой ще си помисля,че се хваля – не,просто говоря за неща,които изстрадах и аз,и семейството ми. И заради което сега съм в Париж на тези години.Иначе сега е доста,ама доста по-лесно да “изокаш”,нали? И въпреки всичко – дано това раздвижване да е за добро. Въпреки че се съмвявам – наскоро в посолството ни в Париж, при посрещането на Бойко Борисов,видях сред придружаващите го журналисти почти всички от ония,които славославеха предишните управляващи…Е,сега те бяха прехласнати пред оня,когото само преди месеци плюеха яростно. Да,познато. И тъжно,много,ама много тъжно…
Присъединявам се и аз! Въпреки, че съм принудена от хроничното безпаричие да бъда “преклонена главица” повече от 30 години във вестник, тотално цензуриран и който никой не чете… От 1976 г. работя в нещо, което се оказва държава в държавата и което е умалено копие на Булгаристан.Нашият “президент” в пъти превъзхожда и Тато, и Първанов до степен, че и аз самата се чудя кък съм издържала толкова време на това място… Някой изобщо помни ли, че 1 ноември, освен Ден на будителите, е и Ден на българската журналистика? Мисля си, че именно в този ден би трябвало журналистите, които са като Мерим Тенев – честни, принципни, отдадени със страст на професията си, да се вдигнем като един, за да отстояваме правото си на свобода на словото! Правото, което беше подписано от стотици като нас в Етичния кодекс на журнастите, пуснат за подписка в интернет през 1990 г. Този кодекс до ден днешен не е влязъл в сила…
Господин Инджев, поздравявам ви затова, че публикувате тази история на Мерим Тенев (има и много други). Но за съжаление те звучат като празно оплакване, въпреки цялата драматична истина, която съдържат. Съгласен съм, и с всичко което казахте в сутрешния блок “Тази сутрин” по БНТ в разговора с Иван Такев. Вярвам, че не бяхте там да се оплаквате и вайкате. Вие сте един от малкото журналисти, които имате достойно държане в сегашната невъзможна ситуация. Не сте отишли в никоя мейнстрим медия да се продадете за една паница леща, нито сте избягали от България (щях да ви разбера – все пак имате жена и три деца). В днешната ситуация и това не е малко. И все пак мисля, че това не е достатъчно като реакция от страна на българската журналистика на стремежа на политическия елит да превърне българската журналистика в жалък хор славословещ всяка власт. Ние макар и бегло и преди години сме се срещали. Бих се радвал, ако ми пишете на е-mail-a, защото бих искал да споделя лично с вас някои мои мисли, ако ви се сторят интересни. Дано написаното от мен не звучи много налудничаво и да ме вземете за някой от многобройните маниаци, които се изявяват по-форумите. Правя го много рядко и сега реших да го направя, защото наистина бих искал да се свържа с вас (струва ми се че мислите, които ме вълнуват във връзка със състоянието на българската журналистика,ще ви се сторят интересни и на вас) но не знам как да го сторя. Каквото и да направите в този случай оставам ваш верен почитател и ви желая успех във всичко. Стискам палци да получите наградата за вашия блог, за която сте номиниран. Това също би било добре не само за вас лично, но и за бългаската журналистика.
Приемете и мен! И аз искам да съм във ващите редици! Не е важно дали си журналист по професия или не. Важното е да обичащ истината и да не се страхуващ да държиш на нея. Когато нащият процент стане над 90, тогава ще имаме качествен материал-гражданско общество! Маята на статиите на Иво, съдейки по коментарите отдолу започва да прави ново чудно хубаво Българско вино! Хайде дано е на хаирлия!
I az sam s vas!!!!!!!!!!!!!!!!1
подкрепям Ви,радвам се че ви има,ще ми е много интересно някой от вас да разнищи истинската история за тови измислен човек Гамизов
Невероятма статия,но сериозността й рухва, като се види,че за такива отговорни неща се пише на неточен адрес. България може да е всякакваМоже да е най0сбърканата държава в Европа…) ,както аз съм я нарекъл ККБ-комунистическа кочина България,но съвсем не е Булгаристан. Президента на България е непоправим комунистически функционер,може да е убил безброй забранени за отстрел животни и птици,ама името му е Георги Първанов,и съвсем не Гоце,Моце,Поце,Доце,нито Седефчов,нито Медефчов.Тодор Живков е бивш комунистически диктатор и съвсем не Тато,Мато,Пато,Гато… Докато се пише и говори на език,близък до Българския, резултати няма да има никакви.Няма нито червени,нито бембени,има комунисти и техни подлоги. Статията потвърждава валидността на абревиатурата ККБ- имало и департамент по журналистика в тази кочина. Добре е да се пишат такива статии и за другите департаменти на кочината,а те са много…
Привет на авторите и на четащите форума. Съгласна съм изцяло с написаното, но искам само да кажа, че не всяка медия цензурира. Допреди половин година бях политически репортер във вестник “Сега”. Общо съм работила там 9 години. Вероятно това е единственият български вестник, в който имаш свободата да изразиш мнението си. Нито веднъж не ми е била налагана цензура. Знам, че някои веднага ще се хванат за собственика на вестника “Овъргаз”, за интересите, които вероятно защитава. Няма да навлизам в тази тема. Само ще кажа, че на мен никога никой не ми е влиял, когато съм критикувала властта. А имах предостатъчно поводи за това. В последните 3 г. отразявах президента Първанов и БСП. С гордост си позволявам да кажа, че бях крайно недолюбвана и в двата си ресора. С гордост, защото съм убедена, че когато ресорните са недоволни от теб, си свършил добре работата си като журналист. Но това ти създава сериозни пречки в получаването на информация, дори и официална. За един “непослушен” журналист работата с президенството е безсмислена борба. През цялото време, докато отразявах работата на държавния глава, съм получавала само пресъобщения за предстоящи събития и няколко пъти сухи, изсмукани от пръстите коментари. В повечето случаи получавах отговор, че едно или друго нещо просто няма да се коментира. Все едно не съществува. Никой не ме е “съветвал” какво да пиша и какво не, вероятно защото си даваха сметка, че не могат да повлияят нито на моята преценка, нито на тази на редакторите ми. За съжаление съм убедена, че вестник “Сега” е едно от малкото изключения от общата медийна среда в България. Повечето вестници, включително най-тиражираните, не могат да се похвалят със същото. Щастлива съм, че имах възможността да работя в подобна среда и да се изградя като журналист със собствено мнение. И ако в момента не практикувам професията си, то е по лични причини и заради общата ми погнуса от политическата класа в България. Но за медиите има шанс, докато има хора, които са готови да остояват позицииите си.
Към Веселина Гарчева:
Благодаря ви за приноса към разговора за състоянието на медиите.
Вярвам ви за това, което споделяте за атмосферата във вестника. Многократно съм подчертавал, че в България има острови на свободното слово, но за съжаление те са именно острови. И са поставени в незавидна среда…Твърдя дори, че в оцеляването на някои от тези острови има доза преднамереност от страна на властта, която би могла да смачка и тях, но предпочита да се легититимира хрисимо пред оначи част от света, пред която е важно да се покаже като “толерантна”. Същата тази власт постъпва брутално обаче, когато сметне за важно да сложи ръка върху поредната медия .
Самият аз твърдя, че в качеството си на главен редактор и директор на централни медии никога не съм “инструктирал” свои подчинени как да пишат, още по-малко пък срещу кого. Това е известно на стотици колеги, с които съм работил и с приятелството на повечето от които се гордея и днес.
Нещо повече, обикновено отказвах да “хвърля едно око” на готови материали, дори , когато колеги са искали това от мен. Смятах, че авторът трябва да има съзнанеито, че носи сам отговорност за написаното, а не главният му редактор ( или директор) да я споделя . особено за свидетелски материали, като репортажите. В този смисъл ми е известно от собствено опит, че има “такова животно” като отказ от цензуриране на авторите в една медия( което не не означава всеядност и съгласяване с всяко мнение, още повече, че няма медия на света, която да публикува всичко).
Иначе написаното от вас потвърждава в общи линии констатацията за мрачната картина на регреса в свободата на българските медии ( някои изключения само я осветяват по – добре).
Има отговор към Веселина Гарчева, но пък ние читателите не виждаме нейния коментар, да не е пропуснат да бъде публикуван?!
Иначе аз исках друго да питам: затриването на “Нова Европа” само израз на алчност от страна на две особи ли беше или имаше и политически натиск за това? Който може да каже.
Към zo:
Благодаря за подсещането. Бях сигурен, че съм го публикувал, но сте прав – оказа се, че не беше.
Иво,малко се подведе от колежката си. Вестник “СЕГА” е прокомунистически вестник и всички работещи там го знаят, може никой да не налага груба цензора,но самите пишещи си налагат. Резултатът е един и същ. другарката никога няма да напише нито една позитивна статия за Георги Марков,нито за антикомунистическата борба,нито за идиотизма на комунизма. Да е видял някой статия срещу съетската комунистическа експанзия,особено отношението срещу България. Ама,за какво говорите бе Другарко. А како е това “политическа класа”??? малко ли ви беше несъществуващата работническа класа,та сега пълните главите на простотията с политическа класа. Няма такъв филм,спрете се и се вразумете. Никой няма право да разделя народа по никакви признаци,класи,абе изкласили сте се,та от там минава.
До Gen. Vlasov | ноември 5, 2009, 3:05 . Единственият вестник, който чета повече от 10 год. е СЕГА. За мен е безспорен фактът, че това е най-професионално списвания ежедневник у нас. От теб чувам че е “прокомунистически вестник “. Досега не го бях разбрал. Но ти явно си го чел по-внимателно от мен.
За статията поздравления. И един съвет към всички с подобен дух, избягвайте да хоствате блоговете си или интернет сайтовете си в България !
Препоръчвам ви хостингът да се прави или в Америка или в Русия. Дори ме учудва, че след всичко преживяно от вас, Вие си хоствате страниците в България. Тъжно е, но това е реалността.