Влизането на проф. Михов в кабинета „Борисов” като трети вицепремиер за момента е замразено. Това обяви самият Илиян Михов в интервю за бТВ. По думите му, спекулациите около неговото влизане в правителството могат да повлияят на шансовете на България за Еврозоната. В заключение Илиян Михов заяви, че ще продължи да работи съвместно с правителството.
Оттеглянето на Михов по собствено желание, в което не се съмнявам, е въпрос на достойнство. В същото време такова не показа нито един български депутат в деня, когато народните представители бяха задължени да гласуват с пръстови отпечатъци. Мнозина се възмутиха от унижението. Но нито един не се разбунтува. Маститият академик от червената група Андрей Пантев сподели омерзението си пред аудиторията на една от най-гледаните телевизии, но явно оставането му в парламента, макар и при омерзителни за него обстоятелства, е по-важно. Колко по-омерзителни трябва да бъдат обстоятелствата, за да го накарат да се върне при науката си, както Михов е избрал да се върне към студентите си?
Ако имаше достойнство Божидар Димитров нямаше изобщо да се кандидатира за член на правителството. Но той не само го пожела, но и го направи на всяка цена, напук, пък макар и без портфейл да е – “шамар да е, аванта да е”. После потвърди пълната липса на собствено достойнство, като не само преглътна публичното навикване, на което го подложи ментора му Борисов, но и собственоръчно добави няколко тояги върху гърбината си.
Ако имаше достойнство и самопреценка за способностите си Румяна Желева нямаше да последния миг да се инати и да злепоставя шефа си и България. Но тя не само си тръгна под огромен натиск , при риска да скара фракциите в ЕП и да забави формирането на европейско правителство ( впрочем , в това успя, все пак), но имаше нескромността да ни съобщи след това, че била първи, направо неподражаем случай на властник, който си бил подал доброволно оставката. Така вдигна още една топка за червените, защото е достатъчно да припомня само за оттеглянето на червения Паскалев от кабинета на Сакскобургготски( достойно, или не, но факт). От фасоните на Желева срещу съпартиеца й Младенов, когото остави сам да встъпи в длъжност във Външно министерство, се видя колко “достойно” се оттегля.
Претърпял съм доста , да ги нарека” загуби”, от подобен тип решения. За оттеглянето ми от последното ми работно място след заплаха от уволнение и сваляне от екран няма да припомням . Тази история е достатъчно позната. Но ще споделя по-малко известна, за да се легитимирам като някой, който има право да си позволява да коментира тази тема.
Бях първият на когото “Нова телевизия” предложи през есента на 2000-та година да води “Здравей България” – преди да предложат на Милен Цветков. Както понякога става в живота, това се случи буквално в момент, когато, след цели 5 години без постоянна работа ( през целия мандат на ОДС, когато отказах разни началнически постове), изведнъж трябваше да избирам между 3 предложения: между новосъздаващата се Би Ти Ви, за водещ на “Панорама” по БНТ след напускането на Гарелов и за сутрешното пряко предаване на “Нова телевизия”. Избрах Би Ти Ви.
По съвпадение обаче това се случи точно, когато собственикът, гръцкият корабен и медиен магнат Минус Кириаку, даде пищен коктейл в “Шератон” по случай новата си придобивка “Нова телевизия”. На него милиардерът, при когото ме заведоха специално, буквално ме засипа с комплименти и страхотно настоя да приема предложението , което бях отхвърлил вече. Разговорът се проточи и около нас се образува кръг от почтително борещи се за вниманието на човека с многото пари ( един много известен наш журналист, току що постъпил на работа при него гледаше втренчено с вид на болен, който всеки момент ще получи инфаркт – после разбрах, че май е канализирал притесненията си и ги е споделил с “когото трябва”).
Милиардерите не търпят отказ. Кириаку многократно ми предложи да назова “условията си” и подчерта, че няма ограничения за тях. Когато и това не помогна, ме покани на обяд на следващия ден. Разделихме се усмихнати и пърхащи от взаимно уважение.
На обяда картинката вече беше корено различна. Някой го беше “подковал”. С ледено изражение, след трудно здрависване, милиардерът без предисловие започна назидателна реч, че “тук не е Америка”, че “София не е Ню Йорк” и …изобщо нещо ставаше. Тримата ми домакини, Силвия Зурлева, мениджърът на телевизията от гръцка страна (не му помня името) и Кириаку демонстративно си разговаряха помежду си на гръцки и непрекъснато споменаваха фамилното име на въпросния български журналист. Дали пък той не им беше обяснил, че като работя за “Свободна Европа” вече пета година, съм един “проамерикански …”?
Не се стигна до обяд. За тяхно изумление станах, пожелах им добър апетит и си тръгнах. На лицата им беше изписано едно голямо невярване, че това се случва наистина. Милиардерът, който държеше да има последната дума, успя само да вметне, че сигурно пак ще се видим. Не се видяхме.
По същия начин, без скандал, напуснах след 11 месеца като главен редактор в. “Демокрация”, когато през юни 1995 г. разбрах, че преча. Напуснах директорския пост на БТА през юли 1993 г., но само в мига, когато принудих парламентарното мнозинство да ме уволни, както е по-конституция, спечелвайки дело във Върховния съд срещу своеволието на премиера Беров и предизвиквайки решение на Конституционния съд по казуса ( макар че ми приписаха лъжата да съм се бил барикадирал междувременно в кабинета си и до ден днешен да я въртят). Напуснах и в. “Експрес” като главен редактор през пролетта на 1994 г., след като рекламодатели и техните протежета в управата заплашиха да задушат изданието заради моята опозиционност. Така че, знам нещичко по въпроса за напускането с цел запазване на достойнството или интереса на други , зависими от мен хора ( както беше в случая с оцеляването на “Експрес”).
Не се съмнявам, че разказвайки тази история, ще подразня мнозина, които ще съзрат нескромност във факта, че към горните примери добавям и лична история. Но за мен не е важно да съм сред “мнозината”. Предпочитам да съм от “малцината”. Вече казах от кои.
Г-н Инджев, едно от хубавите неща на демокрацията е, че можете да напускате, когато пожелаете, дори демонстративно – за отказвате на милиардери, да принуждавате парламенти и т.н. Но имахте ли същото независимо поведение по времето на Тодор Живков, бихте ли посмели да напуснете демонстративно пред него, ако Ви беше поканил на обяд. Дълбоко се съмнявам. Поведението Ви в описаните от Вас случаи наистина е похвално, но все пак не сте нито българския Валенса, нито българския Хавел… Така че – хайде малко по-скромно.
Точно поради тези причини, които изредихте, аз Ви обичам и уважавам. Съжалявам за това, че вече не сте в телевизията. Редовно следях вашата “В десятката”.Дори си мисля, че, даже и да не съм съгласна с някоя ваша констатация, критика, откровено несъгласие, пак ще бъда Ваш почитател. Сега, след по-трезва преценка от моя страна, разбирам, че поведението на Румяна Желева не беше от най-адекватните и си посипвам главата с пепел.
Dear Mr.I n d z h e v,events as they evolved in Bulgaria,since the very beginning (1989) confirm only an permanent absence of administration,s experience and enough ruling capacity of “each team” feeling it selves willing but not able to establish genuine patriotism and even more justice for the opponents,Sir….
Probably you might had been,no far from the office of Mr.Filip D i m i t r o v,when we considered some visions about the challenges of the Democratic Bulgaria…
Since that moment and including -now 2010- Bulgarian democratic leaders still are doing same mistakes as since the Roman times y/or the French Revolution…..
It is so sadly,then even some of the earlier communist leaders were more workable and open to conviction,then actual ” left survivors…”
It is sadly also,when new fresh efforts are also condemned quickly,so far impatience persist ….here ever!
Dignity is costly
“product” ,and I understand you very well! But you are not alone!
Сега разбрахте ли, г-н Инджев, че няма какво да ги жалите другарите народни представители?
На тях ако им беше неудобно да гласуват с отпечатъци, сами щяха да напуснат.
На мен лично много ми беше харесала една идея, която се появи в началото на мандата на другаря Сакскобургготски: специални устройства, монтирани под седалките на депутатите и чувствителни към натиск, ще дават и спират възможността да се гласува с депутатска карта от съответното депутатско място.
Ето така щеше да се избегне унижението уважаемите другари да гласуват с отпечатъци, или поне отпечатъците нямаше да са от пръстите на ръцете им.
Всичко опира до ценности; кое е “голямо” и кое е “малко” най-вече. На човека без твърди ценности му е все едно и е готов да се остави да го унижават; неговата “ценностна скала” унижението, камо ли пък недостойнството и други такива. За ония, които имат достойнство, то им е най-скъпо, понеже загубят ли него, са загубили себе си, т.е. всичко. Ето защо е твърде разбираемо защо г-н Инджев е постъпил така; за други хора обаче това е съвсем неразбираемо и е равностойно на непростима глупост; всичко значи опира до това какви ценности има човек…
Към Един от мнозината:
Явно сте от мнозината, които съдят по себе си и смятат за лична обида фактът, че не всички са страхливци. ” Как така някой си е позволявал нещо, след като аз не съм си го и помислял”, нали така?!
Първо: евентуалната покана от Живков, е хипотеза със задна дата, която няма как да се провери ( особено при вашата нагласа).
Второ: поисках оставката на Живков пред стотици участници във форум на т.н. млада творческа интелигенция, събрана в зала 11 на НДК през пролетта на 1989 г.
Трето: правил съм “демонстрации” и като преводач от арабски език, когато напуснах демонстративно зала в Бояна, където придружавах арабин ( бяхме “мобилизирани” от БТА да превеждаме на форума “100 г. от рождението на Георги Димитров”). “Моят” арабин се оказа сред “избаните” за лична аудиенция от Живков, но на влизане в залата един кретен от протокала ми се разсъска нещо ( че да сме внимавали да не ядем, защото сме там да превеждаме). И си тръгнах. На такъв като вас това със сигурност не му се вярва…По-късно същият плужек раболепно ме подпитваше “чие момче съм” ( защото му бяха казал, че ако подохвърля разни работи по мой адрес по време на превода – от рода на “не смей, бе шопе”, както ми подвикна веднъж, ще ги смятам за реплики към арабския гост”). И той, като вас, не си представяше, че е възможно някой да се озъби без да има много специални протекции.
Четвърто: Участвах в първата и последна демонстрация срещу Живковия режим в София на 3 ноември 1989 г. Никой не знаеше тогава, че ще дойде 10 ноември и че ще ни подарят свободата.
Пето: Мога да продължа още, но ще кажа само, че за всеки от изброените горе случаи има многобройни, стотици свидетили. А и съм ги споменавал вече. Това, че не знаете, не ви дава право да съдите по собственото си малодушие за другите – невъзможните за вас неща са възможни за мнозина други.
Не знам защо, когато се говори за достойни оттегляния, винаги се забравя оставката на Блага Димитрова от вицепрезидентския пост. По този начин тя отказа да легитимира Жельо Желев и недоразумението Любен Беров. Ж. Ж. доизкара мандата си без вице, което пък от своя страна доказа излишността на тази изборна длъжност. Кавалджиев не бил съгласен със Стоянов, но стоя до последно, вероятно заради пенсията. Сега Марин едва ли сам знае защо е там, но както и да е, не е съвсем по темата.
Dragi Ivo,
Imah edin priatel koito mnogo puti ritorichno zadavashe vuprosa:
“Pokaji mi edin bulgarin, koito da e umrial na duel za da zashtiti chesta si”
Mislia, che otgovora e iasen na vsichki ni.
Stava duma v istinskiat smisul na dumate da riskuvash jivota si za da zashtitish chesta si.
Къде е Ботев да каже, че “свестните днес считат за луди” във всяка работа трябва да има морал и ценности които да не се нарушават.
Здравейте г-н Инджев,
Спомням си едно предаване на политески теми по телевизията непосредствено след 10 ноември 1989 г. ако не се лъжа, в студиото бяхте вие, синът на Райко Алексиев, Асен Агов, Райко Райков, Бог да го прости. Дискусията беше на много високо ниво. Чувахме неща, за които не вярвахме че някога ще чуем по БТ. Никога няма да забравя това предаване. Излъчваше почтеност, култура, познание. Свободата беше дошла. България имаше като че ли възможността да се нареди сред първите източноевропейски страни по пътя към създаване на демократично общество. Не съжалявам, че съм бил наивен.
Освен споменатото по-горе достойно оттегляне на Блага Димитрова, трябва да помним и изключително достойното оттегляне на Филип Димитров.
Във вашата статия описвате моменти от живота си. Така правим понякога, като че ли разголваме себе си за да дадем урок, за да подтикнем към добро, за да покажем пример, а не за да дадем повод на хората, да ни ръфат. Така трябва да се прави за да оставим нещо на потомството си.
Някой във форума говори за честта и че българина не би я защитил с цената на живота си. Не съм съгласен, че няма българин, който да не знае как да защити честта си по-достоен начин. Винаги е имало такива българи и винаги ще ги има. И слава Богу. Само, че както казвате, би било добре ако не са малцинство.
Всички обижда поведението на политическата ни класа, с малки изключения. За интелигентния човек е много трудно да направи крачката, да приеме и да заеме пост, който би му подобавал. И ако го направи, не остава за дълго. Имам чувството, че желанието за влизане в политиката (или по-скоро във властта), трябва да се приема като болестно състояние и тези хора постоянно да бъдат под наблюдение. Това, което правите.
Михов просто отказа да участва в селската вечеринка на тема “Политика”
Явно е умен човек.Хареса ми преразказа му как точно е бил поканен от премиера.
А за личните неща , ако споменавате имената на тези хора с надежда някой да си извади поука сте достоен за възхищение, че сте запазил детското в себе си !
И още нещо – Комплименти ! Казаното не прозвуча, нито като хвалба нито като оплакване.Случки..
хубаво е да има такива, някак става ясно че важните неща са вътре в човека.
http://en.tackfilm.se/?id=1264853899390RA89
Към swedi:
? ! ? ! …Изглежда като комбинация между страхотен комплимент и страхотна подигравка – май е въпрос на интерпретация на зрителя. Е, предпочтам да го приема като шеговит комплимент, макар да знам, че “доброжелателите” ще го изтълкуват по техния си начин.
Във всички случаи обаче благодаря на автора , който си е направил усилието да се пошегува с моята пресона по този начин.
По важно е според мене…следите които ще остави този Парламент и това Правителство в Историята. Българина живее на ръба на бедността,неврозата,Греха….няма много периметър за аксперименти.
Г-н Инджев, словесните еквилибристики вършат работа, когато някой трябва по сократовски да направи по-слабата теза по-силна или да придаде ефектен вид на заглавието на някоя статия, което вие наистина умеете и го правите перфектно. Говоря от името на мнозина, чиито роднини са гнили по комунистическите лагери, чиито родители не бяха допускани до благата на социализма (а такива имаше), ние чисто и просто живеехме скромно, дори мизерно, но не си “мешахме капите” с онази власт. Просто бяхме извън нея и някак си преживявяхме, имахме и щастливи моменти, не отричам. Човек не е от стомана, всеки си има точка на пречупване, достатъчно е да прочетеш “Архипелаг Гулаг” на Солженцин… Нямам нищо лично против вас, напротив, смятам Ви за ярък талант, далеч надвишаващ мнозина от колегите си. Убеден съм, че в близко време ще имате собствено тв предаване и Ви го пожелавам искрено. Но не можем да забравим как “В десетката” не позволявахте дума да се издума срещу Иван Костов, как пазехте косъм да не падне от главата му… Ето защо, казвайки, че не сте българския Валенса, нито българския Хавел, просто Ви призовах за повече смирение… Бъдете здрав!
Към един от мнозината:
Чел съм “Архипелаг ГУЛАГ”.
За космите от главата на Иван Костов просто лъжете. И се подписвам с името си под това твърдение – за разлика от вас, който говорите от името на “мнозина”.
Ако тогава е имало основание, както твърдете, да не си “мешате капите” с онази власт ( склонен съм да ви повярвам, макар да не се представяте), какво ви кара сега да се криете, когато нападате някого със собствената му физиономия – такъв като мен, който никога с нищо не е дал повод да се мисли, че си въобразява да е бил Хавел, или Валенса? А защо не и Наполеон – класика в маниакалните самозаблуди на онези от псипхиатриите?
Вие ми вменявате такова месианско самочувствие, след което ми го отричате като “право”.
Не ви трябва съюзник като мен в противопоставянето на комунизма, така ли? Или трябва непремонно да издиря някой репресиран в рода си, като Бойко Борисов ( уверявам ви, имам такива и разстреляни в разгара на сталинизма и дори един царски генерал изплува за моя изненада – как ли са го крили от мен през всичките тези години…), за да ми “позволите” да се “пиша демократ”
Ок, не ви се натрапвам. Но не можете да ми забраните…
И последно, понеже споменавате Солженицин, този бивш силно вярващ сталинист ( както сам си признава в книгата, дори остава такъв след цяла години инквизиции на “Лубянка”), разката фамилията на комунизма със своите документални свидетелства -поне пред западните левичари, защото в СССР малцина разбраха тогава за неговата книга, освен от оплюването му като “предател”. Заслужава си адмирациите, разбира се.
Но ако някой не е бил в концлагер, но стига до същите прозрения за същината на комунизма – на него забранено ли му е да се възмущава от комунизма? Или смятате, че само физически , лично ( и чрез близките си) пострадалите имат правото на това?
Хрумвало ли ви е, че трудното битие на пострадалите от и при комунизма ( при цялото ми искрено уважение и съчувствие) по парадоксален начин ги е направило по-свободни да знаят истината за злото, докато други, които са живели в пълно подчинение на догмата в рамките на тоталитарната й практика, без самите те да са виновни за нея, поне от моето поколение, трябваше да извървят пътя към истината с доста по-трудна вътрешна борба, платена понякога с разпад на собствените им семейства и връзки заради разминаване в принципите?
Солженицин беше и вярващ путинист до смъртта си, нещо такова ми се върти из паметта. “Мнозината подразнени” май се ограничават до “един”.
Към Др.Л. Павлович:
Солженицин, на много стари години, се превърна в знаме на на възродения класически руски шовинизъм, който включваше радостта от възстановяването на “твърдата ръка” в управлението на страната в лицето на Путин. И разбира се, класика в жанра на руския шовинизъм, изяви се като антисемит.
В лицето на кагебиста Путин жертвата на КГБ Солженицин някак си привидя възраждането на монархическите си руски имперски идеали, което е ..тъжно за човек, преминал през ГУЛАГ.
Но книгата му ” Архипелаг ГУЛАГ” разглеждам като “отделно тяло” от духа на късния ( както и на младия, убедения комунист) Солженицин, чиито житейски страдания ме респектират достатъчно, за да си позволявам да му бъда съдник.
Факт е, че документалният му разказ за системата на концлагерите в СССР изигра решаваща роля за сриване на образа на съветския комунизъм поне пред доста влиятелната европейска левица. Това беше смело, разбиващо, зашеметяващо легитимността на комунизма свидетелство пред смаяния западен свят, където хората можеха да прочетат свободно книгата. Заваляха хвълени книжки на комунисти – от Италия, през Франция, до където се сетите…Нещо като 10 ноември в световен мащаб!
Рейгън свърши останалото по отношение на консилидирането на десницата…
Впрочем, в моя живот Солженицин нахлу за първи път в …казармата ( 1973-75 г.). Там прочетох издадената ( преди да бъде инкриминирана) книга на Солженицин ” Един ден на Иван Денисович”. Никога няма да забравя как се връщах отново и отново с невярващ разсъдък към прочетеното, абзац по абзац, за да се уверя , че не греша: Иван Денисович беше “герой” от съветски концлагер, не от фашистки. Как тази книга беше минала през съветската цензура, не знам ( знам само, че нямаше българска, щом е съветската е позволила публикуването й).
Признавам си, че не съм чел “Архипелаг ГУЛАГ”. Като казахте за “Един ден на Иван Денисович”, сетих се за следния пасаж от “Освободители” на В. Суворов, много ми е забавна книгата:
– Те разправят, друг социализъм строели, с човешко лице.
– А това вече е вражеска пропаганда – прекъсна замполитът – Всеки социализъм си има само едно лице. Буржоазията, другари, е измислила теорията за конвергенцията, тази теория противоречи на марксизма и не съдържа нито капка здрав разум. С един задник да стоиш на два стола просто е неудобно. Вие сами, другари, помислете: за каква конвергенция може да става въпрос, ако от завоеванията на социализма не може да се откъсва нито едно от неговите преимущества?
– Вие спомняте ли си, как един антисъветчик във времето на волунтеризма написа една гнусна клевета за нашия строй, казваше се там “Един ден на Иван Денисович” или “на Иван Трофимович”? И какво се получи от това? Всички несъзнателни елементи се размърдаха. Започнаха да разпространяват тази клевета. Започна недоверие към политиката на партията и така нататък. Навереме беше пресечено това, че не се знае как щеше да завърши иначе.
С това нямаше как да не се съгласиш. Аз самият не бях чел за Иван, не ми беше попадал, но че ефектът от него беше оглушителен си спомням със сигурност.
– Така че какво са измислили другарите чешки комунисти? – продължи замполитът – Отменили напълно цензурата! Отворили шлюзовете на цялата буржоазна пропаганда! Печатай, каквото искаш! До какво може да доведе това? До конвергенция? Не! До капитализъм! На буржоазното влияние му стига само малка драскотина в бента да направи и там ще се разкъса целият бент! Ние имахме такава драскотина, благодарение на партията: навереме я поправихме! А в Чехословакия не е драскотина, там отвсякъде вече е протекло! Трябва спешно да се затулва! Каква конвергенция е това, ако всеки ще изказва всичко, дето му се прииска? Това не е конвергенция, това си е чиста проба буржоазна анархия!
С това също нямаше как да не се съгласиш. Щом от едно разказче едва не рухна цялата система, какво ще стане тогава, ако цензурата въобще се премахне? И няма трети вариант – или с цензура или без цензура, с органи или без органи, с Централен комитет или без него. Наистина, каква конвегенция може да има?
G-n Indjev (za mene i priatelite mi vinagi ostavate Bate Ivo). Trudna e temata za otpe4atacite koito ostaviame. Vseki ia razbira razli4no. Tova li4i i ot mneniata za statiata. Spored moiat basta “Nezavisimo kavo ti se slu4va triabva da ostavash veren na sebe si, zastoto fizi4eskata smart e nisto pred moralnata smart.” I oste toi kazvashe “Da lajesh drugite e losho, no kogato zapo4nesh da lajesh sebe si i da si viarvash e strashno.” Politicite sa obiknoveno hroni4eski lajci. No niakoi ot tiah zapo4vat da lajat i samite tiah i da si viarvat. Dostoinstvoto e trudna rabota. Tia iziskva vsiaka ve4er predi da zaspish da si zadavash vaprosa “Biah li dnes tova koeto sam v deistvitelnost?” Truden moment za vsiaka 4oveshka li4nost.
Към др. Л.Павлович:
Погледнете и последната книга на Суворов “Разгромът”.
Честно казано, в нея няма нови разкрития, спрямо тезите му в “Ледорозбавача” ( и в останалите, поне още 5, които виждам в момента от моята библиотека срещу компютъра, на който пиша) , но за пореден път разгромява съветската пропаганда за войната по възможно най-забележителния начин: с официални, публикувани в самия СССР и в Русия текстове.
“Просто” ги цитира и коментира компетентно.
Тезата му, че Сталин е готвел зловещо нападение с гигантска военна мощ на Запад и е бил хванат по “бели гащи” без никаква подготовка за отбрана от неговия събрат Хитлер, който го е изпреварил с няколко дни, е абсолютно достоверна. И то с примери от съветски и руски източници!
Не е ли ужасяващо, че днешна Путинова Русия упорито не желае да признае очевидното, че сталинизмът и хитлеризмът ( рожби на ленинизма и другите “зми” със соцкорени) са( близнаци?!
Аз съм прочел почти всичко, каквото съм намерил от него още отдавна. Някои неща ги няма на български, примерно “Аквариум”, която се намира на руски в интернет, и някои други негови заглавия, които са на сайта му. Тезата му за грандиозния план на Сталин да завладее Европа чрез Хитлер е доста трудно защитима, но ми е много приятен като стил на писане, а книгите му, които не са за Втората световна съдържат много интересни неща, например лекционният му курс, който е чел в Бристол за устройството на съветското военно разузнаване.
“Освободители” мисля, че я няма издадена на български. Аз си преведох сам последната част от книгата, която е за самия “освободителен” поход през 2008, за да отбележа и аз 40-годишнината 🙂
Не се съгласиха да качат превода на сайта му, а аз още не съм го качил никъде. Ето сега си видях една грешка: “с един задник да стоиш” трябва да бъде “с един задник да седиш”.
От всички славянски езици само, в българския може да се кажат неща като “седя прав” и “стоя седнал”. Останалите братя и братовчеди си подбират глаголите по-внимателно 🙂
За близостта между левия и десния тоталитаризъм, показателно е, че и Мусолини е член на марксистка организация преди развие свои “виждания”.
Руски официални лица да заклеймят престъпленията на комунистическата диктатура, това няма да се случи скоро. Но да не си кривим излишно душите — голяма вина за това имат и западните съюзници, които още по време на войната си позатварят очите за много от сталиновите зверства. И много неща след войната се забравят и на много неща които се случват не се обръща внимание.
Колаборацията с днешните политически приемници на комунистическите режими и не само в Русия, да каже човек, че няма как да я избегнат, ами и в държави като България, би трябвало да възмущава.
Щом е дошло време да осветяваме спомените си нека и аз да кажа няколко неща. Най-напред, винаги съм искал да сме съюзници срещу комунизма, а вярвам че и мнозинството от коментиращите в блога ти искат същото (какво по-ценно в днешно време от талантлив журналист на страната на демокрацията и свободата). Моят опит в журналистиката е само от в.”Експрес” (на “Демокрация” и “Век 21″ бях обикновен сътрудник). Тогава си мечтаех в.”Експрес” да стане най-представителния вестник на свободните хора в България, особено след като ти дойде за гл. редактор след Любо Дилов. И сега даже ми е мъчно за този вестник. Както и да е, не било писано да стане. Но, тук искам да ти припомня един акт в твоя защита, за който съм сигурен че знаеш. По времето когато те уволниха от БТА аз бях секретар по международните връзки на СЖБ”Подкрепа”. Не си спомням кои застанаха на твоя страна, но със сигурност знам, че ние написахме официално писмо до IFJ в Брюксел, в което защитихме каузата ти безусловно. От там отговориха, че са включили твоя случай в техните бюлетини. Не ти го казвам да ти се натягам. Само за протокола. Знам колко накърнимо е всичко лично написано. И за да избягам от личното ще цитирам Ботев (и аз като много българи си го препрочитам от неволя):
Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?
P.S. Мнението ми за Солженицин е в 99% същото като твоето. За публикуването на “Един ден от живота на Иван Денисович” му е помогнал писателя Твардовски.
Към др. Л. Павлович:
“Освободителят”, издадена през 1981 г. в Лондон, пристигна в България през 1996 г. в превод на Борис Мисирков, ако говорим за едно и също. Имам я.
А “Аквариумът” за мен е свързан с увода на “Ледоразбивача”, в който авторът описва ( явно от личен опит) как на новопостъпилите в ГРУ им показвали документално филмче с екзекуцията на предател, когото изгарят бавно, с официален костюм, завързан за носилка, в пещите на въпросния “аквариум” …
“Живей на пазара, но не позволявай на пазара да живее в теб”
Трудно е с едната ръка да вземаш фиша за заплата, да си мислиш, че си незаменим в кариерата, която си постигнал с много усилия и ВРЕМЕ, а с другата ръка да зачеркнеш всичко, защото достойнството и разбиранията ти за живота са наранени.
Компромисите, които правиш със сигурност ти позволяват да оцеляваш. Но когато НЕ постъпваме според вътрешната ни убежденост, живеем в лъжа. Живеем, но това не сме ние. Това е каузата на другите – семейството, приятелите, партията, родината и прочие. Не е нашата кауза. Когато не живеем според собствените си убеждения – просто не живеем, а търпим и плащаме цената на компромисите.
Към Др. Лаврентий П. с извинение към Иво Инджев, че не е пряко по темата.
“От всички славянски езици само, в българския може да се кажат неща като „седя прав“ и „стоя седнал“. Останалите братя и братовчеди си подбират глаголите по-внимателно.”
От славянските езици само българският е преминал от падежна към аналитична структура. Това предполага подкрепа за доуточняване на глаголното действие.
В другите “аналитични” езици се използват спомагателни глаголи като съм, имам, правя, отивам. Така например, “седя” става “седнал съм се” а “ще стана”, става “отивам да стана”.
В конкретните примери “седя прав” и “стоя седнал” я има идеята за отседналост на действието (в първият случай) и за траене на действието (във вторият случай).
“Аквариум” също е издадена на български, практически заедно с “Ледоразбемачът” и “Денят М” още през 1993 година от не особено популярно издателство…
Виж ти, значи ги и е имало на пазара преди моето време просто 🙂
“Един от мнозината” е забравил да добави “леваци”.
🙂