Препечатвам от сайта vesti.bg, където често препечатват мои статии от блога, интервюто на Филип Димитров за в. “Култура” с надеждата, че няма да ми се разсърдят за авторските права– просто искам повече хора да го прочетат. Намирам го за много интересно ( или така ми се струва, защото познавам всеки един от споменатите в интервюто българи, включително и споменатия британски посланик Ричард Томас, който има лични заслуги за прохождането на българската демокрация ). За свое “оправдание” пред “Култура” отбелязвам, че заинтригуваните читатели на блога, могат да прочетат цялото интервю в самия вестник.
Интересен е фактът, че шефът на разузнаването Аспарухов е излъгал в опит да спре признаването на Македония ( плашейки България с несъществуващо струпване на сръбски войски по границата!). Същият предизвика през октомври 1992 г. падането на правителството като излъга още веднъж за “македонската сделка” и ( макар да беше принден да си извини) драсна клечката на правителствената и парламентарната криза – вторият път капанът му успя. В него падна Филип Димитров и правителството на СДС, за да дойде на власт правителството на “Мултигруп” с мандата на Доган и мнозинството на БСП.
А България отиде…на кино. И още не може да се върне от прожекцията на светско-руския филм, в който беше вкарана, докато през същото време (на т.н. “плавен преход” ) нашите конкуренти спринтираха към европейското си бъдеще . В него ние се приземихме по милост като оставачи чак през 2007 г.
Превратаджийският ход и до ден днешен остава безнаказан , той е прецедент, на който други желаещи могат да се позоват, щом е допустим в една демокрация.
През годините многократно съм задавал въпроса защо президентът Желев до последно държа Бриго Аспарухов на поста му след онзи преврат, на който той беше публичното лице ( той водеше пресконференцията на службите, обвиняващи фалшиво собственото си правителство в сделка с оръжие, за което му се наложи да се извинява после). Сега този въпрос , след разкритието на Филип Димитров, става още по-интересен.
А като става дума за капани, всички аналогии с безнаказаното поставяне на капани със стенограми, не са случайни…
Иво Инджев
——————————————————–
Филип Димитров: Как признах Македония
13.03.2010 14:08
В интервю за в. „Култура” шефът на първото правителство на СДС от 1991 г. говори за фалстарта, носталгията по миналото и половинчатите символи
В новия си брой седмичникът „Култура” публикува голямо интервю с бившия министър-председател Филип Димитров. Разговорът на шефа на първото правителство на Съюза на демократичните сили с Копринка Червенкова и Христо Буцев от вестника започва с констатацията на г-н Димитров, че българският народ отказва да скъса с комунистическото си минало.
Между другото Филип Димитров описва неизвестни подробности за историческото признаване на независимостта на Република Македония. Ето тази част от интервюто:
… Христо Буцев: Вашето правителство призна Македония. Тогава обаче се говореше за разногласия между вас и президента по този въпрос.
Филип Димитров: Президентът Желев, по сърце, беше сторонник на признаването на Македония точно толкова, колкото и аз. Но в момента, в който това се случи, ние бяхме в една много специфична ситуация, която определи кой действа и кой не.
Първо, комисията “Бадентер” (бел. ред. – Комисия на ЕС, която е трябвало да се произнесе по въпроса за признаваемостта наотделните републики на разпадащата се Югославия) ни тръсна решение вечерта преди заседанието на министерския съвет. Да не вземем становище на следния ден значеше да вземем негативно или колебливо становище. Това не можех да допусна. И да отворим вратата на всичко, от което се боях като от огън.
Комисията беше създадена в Маастрихт, когато всъщност се подписа прочутият договор, за общо действие на европейските държави към самообявяващите се републики. В знак на “пълна лоялност” към взетите решения, Германия призна една седмица след това Словения и Хърватска, с което въпросът стана особено объркан.
И се обърка още повече, когато Комисията “Бадентер” се произнесе, че трябва да бъдат признати само Македония и Словения.
В тази ситуация един скромен български премиер би могъл или да не прави нищо, или да се скара с всички, или да направи това, което направих аз.
Да не правя нищо, както казах, не можех. Имах кошмар – беше януари 1992 г., войната в Босна още не беше започнала, но се очертаваше, че някъде ще има война и то тежка. Точно в това време Милошевич и хора около него говореха все по-често за Македония като за Южна Сърбия.
Втори кошмар: в Солун се състоя милионен митинг, където едни “добри хора” викаха: “Македония е гръцка!”. А аз не бих искал да видя половината от това множество в София да вика, че Македония е българска.
Всякакво провлачване на решенията щеше да доведе неизбежно до емоционални патриотични изблици, които в крайна сметка щяха да направят невъзможно разумно последващо действие.
Или най-малкото, да ни поставят в силно затруднено положение пред света – в този момент още не беше открит път за никоя от източноевропейските държави към НАТО, но беше пределно ясно, че ако имаш разправии по границите си, трябва да забравиш за НАТО. А това беше моя стратегическа цел от самото начало.
Третият ми кошмар беше свързан с бежанците. Ако, не дай Боже, Сърбия започне нещо по отношение на Македония, представяте ли си потоците от бежанци?
При липса на яснота на правилата на играта, ние трябваше да се изправим сами срещу целия този ужас. И затова беше абсолютно необходимо да се действа решително и бързо и да се даде ясна рамка на събитията.
Проблемът беше, че президентът Желев се намираше между първи и втори тур на президентските избори. Признавам, че очаквах подкрепа от него.
Той свика един съвет по националната сигурност, спомням си как вървяхме с министъра на правосъдието (Светослав Лучников) и министъра на вътрешните работи (Йордан Соколов) през Ларгото, духаше силен вятър…
Военният министър (Димитър Луджев) вече си беше там, при президента. Появи се Бригадир Аспарухов ( директор на Националната разузнавателна служба по онова време), който обясни, че на границите вече се струпва сръбската войска, която незабавно ще влезе в България, ако ние признаем…
Дивотии, пълни дивотии. И в цялата тази суматоха президентът Желев разбираемо не прояви инициатива и каза: “Вървете, оправяйте се; признаването е прерогатива на правителството”.
По това време Стоян Ганев (министър на външщните работи) се обаждаше по телефона, за да обясни как Ханс Дитрих Геншер (вицеканцлер и външен министър на Германия) му казал да не признаваме нищо.
Не съм питал Геншер, но това си беше очевидна лъжа. Ако имаше нещо, което на Геншер да му беше важно в момента, то беше да не е съвсем сам в цялата тази история. И очевидно за Германия да признаваме беше много важно.
Друг е въпросът, че ако ние бяхме направили гафа да не признаем Хърватска, там вероятно щяхме да имаме други дертове. И затова моето решение беше признаването на всички – което включваше и Босна, въпреки доста спорната ситуация там.
За мен беше по-изгодно да изглеждам некомпетентен в конституционно-правно отношение по въпроса за Босна, отколкото да си създам беля на главата и да бъда един от хората, насърчили Милошевич да влезе в Босна. Това би направило признаването да олекне и да стои като подстрекателство: “Изяж не този, но другия”.
След като достигнахме до решението за признаване, Стефан Тафров (зам.-министър на външните работи) се отправи към президентството, за да напише изявлението на Желев, с което той трябваше да заяви своята подкрепа за правителственото решение.
Аз имах глупостта да поканя колегите си на чаша коняк в чест на великото дело, което сме извършили, и на чашата коняк те се “разсъхнаха”. Надигнаха се едни гласове за това, че: “Ние, нали, хубаво признахме, ама дайте да не си казваме”.
Копринка Червенкова: Как да не си казваме?
Филип Димитров: Така – да не си казваме. Да изчакаме да си дойдат в София Стефан Савов, председателят на парламента, и Стоян Ганев, които липсваха, да седнем с комисиите в Народното събрание и като получим тяхната благословия, да си обявим решението.
Въпросът беше, ако не я получехме – защото в парламента нещата бяха доста на кантар – какво става?
И след като министрите се разотидоха с това становище, аз се хванах за главата и след кратко мислене, взех сам решението – и признах Македония.
Конфликт с президента Желев в това отношение не сме имали, напротив. Тъй като вече му бяха казали, че няма да прави изявление, аз му се обадих и му казах, че може да се изявява съвсем спокойно, защото аз поемам отговорността и признаването на Македония ще бъде обявено в следващите 15 минути.
Това може би е бил най-любовният ни момент с Желев. Той каза: “Каквото и да стане с теб, оставаш в историята”…
А това, колко важно беше да признаем, може би най-добре се символизира от една фраза, тя трябва да стане известна.
Стефан Тафров отиде по моя поръка в съответните посолства. С Германия и Италия нещата бяха ясни, но Франция, Великобритания и САЩ трябваше да бъдат подготвени за това намерение.
И поставяйки по подходящия начин въпроса на Ричард Томас – ако ние бихме решили да признаем, как би погледнало на това, според вас, правителството на Нейно Величество, отговорът беше: “Ако признаете, ние, естествено, няма да ви подкрепим; ако не признаете, просто няма да ви разберем.”
Това казва всичко. Просто от нас се очакваше да поемем своята отговорност…
За мен решението беше абсолютно правилно.
Единственото, което не мога да приема, е необяснимо неблагодарното отношение на редица македонски правителств (с едно изключение) към България, бих казала престъпно отношение.
И времето и събитията,които визирате само допълват преките ми впечатления и конкретни въпроси за политическия ръст на Филип Димитров и за този на Царя.
В този смисъл,сега просто няма как да не се отбележи очебийната разлика между партийната ярост на С.Станишев с “90-те процента” към Б.Борисов и “Герб”, и оценката на г-н президента за възможно най-доборото съставено правителство на “Първия консул”…
…
Филип – един от малцината свестни и честни български… (щях да кажа “политици”, ама като погледнах навън – гоцета, цц-та, бб-та – все отбор политици, и се поправих) … Държавници през последните 130 години.
Силно се надявам историята (но не тази, дето я пишат божидар-димитровци и кеворкяновци, тошевци, трифоновци и прочие измет) на нашия несретен народец да оцени историческите заслуги на примиера Филип Димитров и особено историческите катастрофи, сполетели същия народец след ПРЕВРАТА срещу единствения ни премиер-демократ (да ме прощават феновете на Костов) в последните 80-90 години.
А участниците в преврата до един са част от, или напълно зависими от най-голямото зло в историята на несретния ни народец, произлязло от него и доминирало почти всичко, което му се е случило през последните 7 десетилетия – злото “Държавна сигурност”, част от дългата ръка на Московската КГБ:
Бригадира Аспарухов, Ахмед Сава Меди Доганов, Стоян байГанев, Луджев, Соколов, Желев, Юнал Лютви, и още много знайни и незнайни воини на партията и нейната дясна ръка – ДС…
Дано Господ им въздаде възмездието, което заслужават за проваленото бъдеще на страната ни, защото бедният ни народец нищо не може да въздаде…
Privet g-n Indjev,
Ot godini Vi se vajhishtavam na profesionaliznma, doblestta, dostoinstvoto! Za sajalenie malko sa jurnalistite s kachestva kato Vashite. Blagodaria Vi nai-sardechno, PAZETE SE, badete zdrav!
Rossitsa
С прохождащото правителството на Филип Димитров за първи път почувствах, че Б-я наистина се променя. Впоследствие загубих това усещане за дълги години и, въпреки че сега промените са вече осезателни, тяхната затлаченост не ми носи никакви позитивни емоции. Дори и изкаралото пълния си мандат правителство на СДС при Иван Костов, не можа да съживи тази първоначална тръпка на радостно предчувствие. То беше съсредоточило много повече власт в ръцете си от предишното, а направи пропорционално на възможностите си много по-малко. Но началото на края на мечтания действителен демократичен преход не беше поставен през онази вече далечна 2001-ва г. а десет години по-рано с превратаджийската завера на внедрените в синята идея сводници, които проституираха демокрацията. Тяхното блудство обезчести вярата и опорочи надеждата. Наш дълг е да не го забравяме.
много жалко е че Филип Димитров не издържа на натиска тогава,но разбирам постъпката му,тгава всички бяхме много или малко рицари,вярвахме че е дошло времето злите сили да изчезнат от нашият живот,но неби,столетницата плетеше мрежата и до днес не е отпускала примката
По това време съм бил прекалено млад, но ще се престраша да коментирам. Не държа мнението ми да е меродавно.
За мен има доста прилики между Ф.Димитров и Станишев. И двамата са неопитни за упралвние, и двамата имат доста проблемни съветници, и двамата се съобразяват със сложна конфигурация в парламента, където ключова роля има особено една етническа партия… И двамата имат за президент човек от своята партия, но пък това не пречи да са налице задкулисни междуинституционални игри. Интересен паралел е и признаването на Косово от тройната коалиция.
Има обаче една очертаваща се разлика между тях, заради която съм склонен да приема Ф. Димитров за държавник. А тя е моралът. Решимостта да изпълниш поетите ангажиметни пред народа си, да му завещаеш възможно най-доброто бъдеще, въпреки че си в трудна ситуация, дори предвещавайки управленския си край. Да не постъпваш с мотото “след мен и потоп”! Защото видяхме, че дори и формално Станишев да е изпълнил завещаното от Димитров – влизането ни в ЕС , след този момент нататък се постара да направи всичко възможно да заличи това и превърне страната ни в най-обикновени фекалии в целофан … Отгоре на всичко има наглостта да претендира за ментор на хигиеничното разчистване. Не, Серьожа, ти не си Мистър Клийн!
Въпреки всичко, аз няма да простя почтеността на Филип Димитров, заради която правителството му бе свалено. Знам, че той достатъчно добре осъзна срещу какво се е изправил, но не вярвам, че това бе единственият му ход. Още по-малко правилният. Колкото и да го уважавам като човек(имам честта да го познавам лично), за мен той остава един слаб и нестабилен политик. Признаването на Македония само потвърждава мнението ми. Не съм националист, нито патриот, но в онези времена трябваше радикална и смела ръка, която да ни измъкне за косата от тресавището, в което тогава, все още, не се бяхме потопили напълно. Той не посмя… Каквото и да каже сега, е олекотено от безславното минало.
Не преиграва ли Първанов с „паметта”?! Как не се намери някой да го попита кога според него е започнала Кризата, след като така напоително говори за „стратегия за изхода от кризата”?! И защо толкова дълго мълча по времето на кабинета ”Станишев”?!
За Хенри Кисинджър отваря дума „бившият” комунист, историкът на БКП. Да беше споменал за Алън Грийнспан – той не „стартира” ли Кризата през август 2007 г.? В Русия се развилняла, казват такива като Михаил Делягин, шеф на Института за проблеми на глобализацията, през юли-август 2008 г. Стоп. На 24 юли 2008 г. ли Сергей Станишев мънкаше във Варна, че му разказаха играта от Брюксел – „спряха еврофондовете” и т.н.?! Първанов не мълчеше ли тогава?! А сега громи Борисов. Според него явно Кризата е започнала на 27 юли 2009 г., когато Бойко Борисов и ГЕРБ поеха изпълнителната власт.
Прояви се и като „бивш” комунист с ръце по канта.
Много помнел Първанов. „Гоце” ли е политическият „слон” на републиката – колос, титан, гигант, скалата на „прехода”?! От много памет явно Първанов постоянно греши. Не обяви ли министър Цветан Цветанов за „шеф” на ГЕРБ?! Такъв е Първанов. Колко му е да свали Борисов от партийния връх на ГЕРБ?! Много помни Първанов. Особено когато пита кой „вкара” Алексей Петров в ДАНС?! Ами Станишев, бе Първанов – Станишев, кой друг. Или Първанов е имал пред вид НСС? Визирал е Костов. Как да не се ошашави такъв като Първанов, когато се присети за Костов?! Как да не бърка ДАНС и НСС?!
Дали пък няма да се обърка още повече, когато започне да се изяснява и за широката „публика” тъй важното според него – „кой на кого какво е дал”?! Защото дали не трябва да се пита симетрично – „а кой от кого какво е взел”. Примерно за избори – от някой като Люси Стойков, да речем?! „Икономическите досиета на прехода” не трябва ли да започнат от самия Божествен Връх – от някого именно като Първанов?!
Прекрасна памет има явно Първанов, няма що. Но нещо се „разсея” да отговори на въпроса на Велерия Касиян, цитирала Цветан Цветанов, за „съветника му Кюлев”?? Избирателна памет – оперативна, „стратегическа”, пардон. Как да не е чудесна?!
Първанов ли не помни колко „строг” беше със Симеон Дянков?! Първанов ли не помни кой „дава рамо” на министъра на финансите?! Първанов ли точно ще забрави сарказма на Дянков?! Но е добре да помни още и това – Кристалина Георгиева ще има много специален разговор с Бойко Борисов в понеделник. И е добре да не се „разсейва” повече. ГЕРБ са тъй принципни: не се интересуват от Първанов, искат „позицията” му. И до изборите ще го „мачкат”.
Наричах Филип,прототип на своя далечен предщественик Стоилов/снимката е в кабинета му!!!/ и му дадох да чете фантастичния превод на “Талейран” от граф дьо Сент Олер на Невена Розева,което позволи да си разменяме шеги от типа:”А сега,къде сме?!/сравнявайки етапи на Френската революция!/
С всичко мога да се съглася,но не и с невъзможността на по-будните сънародници,в т.ч. и на появяващите се понякога “октиваиановци”,да не изчистят
българската пост-утопична византийщина в я х ъ р а….
Тази бе причината,за сегашния прототип на Първия консул….
Серьожа просто си изпърдя късмета
а Историят и Съдбата са по-умни от всички нас….
Искат се жертви,като тези на Иво Инджев!
Problema na bulgarite e civilizacionen i po skoro palnijat zastoj v mozacite im, kojto neprekasnoto gi kara podsaznatelno da o4akvat vrashtaneto na socializma posledvano ot palnata pobeda na komunizma. Taka 4e drugari da vi e 4estita ko4inata v kojato ziveete i nikoj ne vie vinoven za tova osven samite Vie.
Уважаеми Г-н Инджев,
понеже имам много богат опит с МК, разбирай професионален – бизнес опит, бих искал да споделя моето мнение. Аз лично съм убеден, че признаването от страна на Ф.Д. и Ж.Ж. на Република Македония е една от най-сериозните грешки на тези двама политици. Признавам си, че тогава бях силен привърженик на СДС, както впрочем и много хора по онова време в България. Политиката ми беше далечна, но възможността, която ми се отдаде след години да следя отблизо развитието на Република Македония ме убеди в правотата на моето по-горе твърдение. Аз мисля, че тогавашните управници, а видно и от ионтервюто на Ф.Д. в “Култура”, показва, че това решение е взето без да се направи сериозен анализ на плюсовете и минусите за България от взимането на подобно решение. Още повече, че с последните действия на сегашното македонско правителство за “античността” на живеещите в територията на Република Македония, се потвърждава според мен, правотата на това мое твърдение. Все още, ако Ф.Д. не е разбрал, България е враг номер 1 в Република Македония. Ще спра до тук. Ще се радвам да чуя мнението Ви по този въпрос, както имненията на следящите Вашия блог. По-късно можем да започнем да говорим и с факти, макар, че аз не съм бил във високите етажи на властта и ми липсва много информация (вкл. и класифицирана), но смея да твърдя, че мога да предложа достатъчно аргументи, около разпадането на бивша Ю, както и първите стъпки на младата държава Република Македония. В заключение ще завърша, че все още най-точно разбиране за случващото се в Република Македония от нейното конституиране през 1991 (или 1992 – това за мен няма никакво значение), продължават да имат само Г-н Димитър Димитров (ако не се лъжа), първият ни посланик в тази държава и Г-н Иван Костов.
С пожелания за една хубава неделя, Paneta!
Нека с спомним за онези, които на дело допринесоха за приобщаването ни към съюза на свободните хора – за онези уж банкрутирали общественици и политици, благодарение на които днес не сме инертни поданици на бивша, съветска губерния, а европейски граждани.
Колко от тях изпратихме да участват в управлението?
Те ли се провалиха?
Анализът на гузното благденствие на нашите опоненти ще ни покаже част от истината, но нещо горчиво ще остане недоизказано. То ще ни кара да демонизираме Костов и да канонизираме Филип Димитров, да мразим “Гоце” и да иронизираме Бойко… И с анонимното участие в личната, гражданска битка на шепата доблестни, български интелектуалци – да си купуваме индулгенции за несвършеното от нас.
Как отбелязахме пресметливо документираната, височайша разправа с достойнството на г-н Дянков? Ако не броим ругатните – с аплодирането на формални процедури и с колебливото пламъче на припалена от някой друг свещ.
Боя се, че моралната неадекватност на президента отразява безличността на собствената ни етична позиция.
Страниците на този взискателен блог отварят духовно пространство за един обществен разговор в първо лице, който у нас осезателно липсва. Признателен съм на неговия създател.
Нека помислим – колко са местата в мрежата, където задълбочено и аргументирано се изисква от коментиращите не верноподаничество, а гражданство?
Всичко, което казва Филип Димитров в това интервю е самата истина. Фактическата истина за съдбовната решителност на шепа хора от едно правителство обградено отвсякъде от коварни комунистически врагове (дори и вътре в него). Най-коварният от които беше Бриго Аспарухов. Дори бих казал, че помаците Любен Гоцев и Алексей Петров са джуджета в сравнение със злия комунистически гений Бриго. Ченге (мръсен комбинатор) и в мозъка на костите си. Злото, което направи на България никога няма да се забрави.
Точно по това време бях в казармата и си спомням много добре един ден комбата като каза, че “за никого не били тайна, че сръбски танкове се струпват на българската граница”. Доста поизтръпнах тогава, щото знаех, че ние ще сме първите дето ще изпратят за евентуални действия. Но това беше веднъж и от този ден никой не каза нищо повече.
Луджев ни беше гостуващ на клетвата и от стари войници които бяха пратени да “обслужват” чух, че по стара куманистическа традиция е “преброил зайците” както беше в оня филм и е гмуцал манджи и алкохол до насвинване. Зер авантата чиста печалба.
Години по-късно слушах интервю (ме помня с кой) който каза (не помня какво). Майтап. Наистина не помня кой беше, но си спомням, че беше казал на Костов нещо от сорта – “Иване аз мога да застана рамо до рамо с Филип и да работя без да се притеснявам да гледам какво става зад гърба ми. С теб не мога.”
Ех, история, история… В книгата си “Митовете на българския преход” – 2003 г. Филип Димитров разказва коренно различна версия за контекста, мотивите и де факто признаването на Македония – явно за пореден път е изпаднал в характерно раздвоение, в книгата си Ж. Желев “В голямата политика” разказва трета версия. И к`во става две различни версии на Филип, една на Желев,а скоро прочетох и четвърта на Ст. Тафров. Покойният Савов имаше съвсем друга – “според него Филип е използвал казуса Македония, за да се направи на мъж пред Стоян Ганев, който липсваше тогава.” Четейки втората версия на Филип Димитров си мисля, че Савов има известно право. И аз гласувах в Народното събрание за признаването на Македония, и аз пях с Константин Размов и Манол Тодоров “Шуми Марица ” в залата – това бе истината, но тогава нищо и никой не налагаше признаването н такъв спешен порядък призанването на новата държава, даже половината от депутатите си бяха тръгнали, та ги гонехме по кулоарите да не есъвсем празна залата /Филип пристигна в НС някъде около 20 часа, кагато приключваше пленарния ден/ Нищо , ама абсолютно нищо не налагаше акта на признаването точно тази вечер – Снежана Ботушарова предложи да се направи на другия ден в тържествена обстановка, да се обяви тържествено заседание и т.н., когато щяха да пирсъстват председателят на парламента, президента и външния министър, а ние го направихме по български – изтимаро, на инат на някай си и демонстрирайки криворазбрана мъжественост. Това за струпването на сръбски войски на границата е вишочайша глупост, между другото. Митингът в Солун , за който говори Филип се състоя цяла седмица след нашето признаване на Македония, а не преди това – ето типичен пример как един бивш премиер манипулира собствените си решения и мотивите за тях, просто налудничава история.
И накрая – някой ще изброи ли от дистанцията на времето поне три причини, които са в полза на България от светкавичното признаване на Македония тогава, не спечелиха ли гърците от непризнаването на измислената република ?, случаят Митрова не е ли частно доказателство, че направихме голяма грешка тогава? Иначе след време няма да се учудя, ако се лансира трета версия на Филип, според ситуацията.
Уважаеми колеги,болшинството от Вашите коментари,през призмата на многогодишен опит с приливи и отливи,горчиви изпитания и крещящата необходимост от болезнен обществен разговор,само усилват омразата към направеното Зло на България от мои съученици,
които като жертви на неутолимо тшеславие,не намериха дух и сили,да не стават “зли гении” и да се превръщат “с титли,копринени шалчета и финтрифюлюшки в удобни гарнитури на червена партийна плебейщина,за което естествено пръв плати най-много самият Цар на българите,а Станишев и Първанов не пожелаха да останат с друг спомен в паметта на България…
Парламентарната зрялост на ГЕРБ намира сила,но и поправителните изпитни сесии,са въпрос на време!!!
Въпросът след като “злата комунистическа генаилност” довърши своите “патрони” е:
А,тогава накъде?
Скоро, и другите като нас, ще са другата Стара Европа,а тук вече кълни безсрамно новият велик проект от калфи,който вервайте ми е:
П о,п о …н а й ? ,но не и на правилната България,а боли като виждаш,как хитро ни “клати” Сърбия,чрез Македония!
На предшественичката Ви г-н Младенов,казах,че приемственосттта във външната политика е златният ключ, докато сме в тунела,но вие всички все не знаете!!!,защо още при Кубрат племето ни е имало специални “архивари” за сейфване на ПАМЕТТА….
И така като др.Гоце,все откривате Америка!!!
Е и как да им го кажем по-добре др.Севдалин Панев,те и преди тях “чукат” или “се чукат” безпаметно,
но се “празнят” само като “надушат” парюмирана клиторна дипломация!
А живота в държавността не е само безпределна ярост за подкрепа на колегата!!!
Уважаеми Г-н Инджев, Уважаеми Г-жи и Г-да,
Моят корен е от Гевгели.Многократно след 1963-та/тогава стана възможно/ година съм посещавал вече покойните ми дядо и баба.Там и сега живеят мои най-близки хора.
В момента се чувствам като през 50-70 години на миналият век.От няколко месеца не смея и по телефона да им се обадя!Но улицата на която се намира околийският съд в Гевгели се казва “Йосип Броз Тито”.
@TOROSS.BLOG.BG
Възможно е – в политическата тактика – фактите да променят смисъла си просто като им се сменят имената. Но не виждам никаква полза за България ако преназоваването на реалността се превърне в държавна стратегия.
Специалистите по преименуване вече берат горчиви плодове във вътрешно политически план: тактически обособените и етикирани, политически “порции” се превърнаха във фундамент на задкулисните разпределители на властта.
Бих искал да знам поне един, работещ за нас аргумент в защита на непризнаването на реалности, като съществуването на Република Македония или на руската пета колона у нас – но по тези въпроси потъвадаме в иносказателност, от която засега вади истински бисери само неуморимият дух на “Кардинала” 🙂 –докато сивите кардинали продължават да вадят от секретните си килери стенограми на проиграни души и стряскащи с грозотата си духове.
PS
Моля, отделете внимание за статията на г-н Иван Станков, “В очакване на съботата”, на адрес svobodata.com – един проникновен текст, достоен за читателите на този блог.
Генерал Боривов,до кога ще позволяваш на кафевите маймуни да си показват с подигравка червеният олигархичен задник на Българските Граждани, защото днес България е арена на московският цирк но утре може да се превърне в арена на истинска Гражданска война която Генерале сте длъжен да предотвратите днес.Вие Генерал Борисов много добре сте информиран за това кой и с каква цел създаде конституцията на не българската република в България и недосегаемите бандитски формирования които продължават да са опасна заплаха за националната сигурност в Българската Държава.
Изключително интересна информация!
Няма значение колко версии е изкарал Филип Димитров. Важното е едно – ръководителите и представителите на “национално отговорните” служби винаги са работели против добрия дух в отношенията ни с Македония и в полза на сръбската и гръцката кауза там. И до ден днешен е така, когато о.з. Телериг/Кардам/(не помня третия пиздоним) и о.з. Иван (Карлсон Каракачанов) и ред късогледи журналисти, които им дават трибуна по всеки “македонски” повод, правят всичко възможно да саботират и истеризират нормалния диалог с Македония. За момента ползата от това е единствено за Гърция, а вредата – изцяло за България и за Македония.
Няма значение какви са македонците и колко “странна” е държавата и държавната им идеология. Иде реч за българската политика и българския подход.
В тази политика има два единствени смислени момента – признаването на Република Македония от правителството на Филип Димитров и отказа на Желю Желев да се хване на сръбско-гръцкото хоро за нова подялба на Вардарска Македония – ако си спомняте имаше една среща на Желев, Милошевич и, ако не ме лъже паметта, Мицотакис от гръцка страна, където имаше доста смущаващи предложения от Белград и Атина.
Няма значение дали жителите на Републиката днес ще са ни благодарни или не. Най-вероятно няма да са, но каквото и да правим, трябва да го правим преди всичко с мисъл за себе си и собственото си бъдеще, а не за чужда благодарност.
P.S.
Смислените моменти всъщност са три и половина – пропуснах съвместната декларация меджу правителствата на Иван Костов и Любчо Георгиевски, която отпуши междудържавната комуникация, и, донякъде само, българската реакция около “мини” гражданската война с албанците от 2001 г.