Британският премиер Гордън Браун, чиято популярност отдавна бележи спад, прекара днешния ден в опити да ограничи щетите от първия си голям гаф в предизборната кампания, когато нарече “фанатичка” една вдовица, която веднага се превърна в национална знаменитост.
Браун се оплете в извинения към 66-годишната Джилиан Дъфи , но инцидентът може да се отрази зле на шансовете на Лейбъристката партия, която и без друго е на опашката в избирателните нагласи след консерваторите и либералдемократите. Неприятната случка започна по време на визита в Рошдейл с най-обикновен диалог между премиера и възрастната дама за имиграцията и данъците, като отколешната привърженичка на Лейбъристката партия изразяваше разочарованието си от дейността на правителството, прекъсваше събеседника, оплакваше се. След разговора Браун се пъха в служебната кола и разказва на сътрудниците си: “Това беше катастрофа, не трябваше да ми организирате среща с тази жена. Чия беше идеята? Това просто беше смешно. Тя е направо фанатичка.” Проблемът обаче е в това, че разговорът с дамата се снимал за пряко предаване, а на ревера на Браун все още имало включен микрофон от едно предишно интервю и само няколко минути по-късно цялата тирада звучеше в ефир, предавана от всички телевизии, а след това се появи и в интернет. (АФП, БГНЕС)
Така е там. Но тук е друго. Поуката от този сюжет е ясна и за децата: дребните камъчета преобръщат каруцата. Но в контекста на българската политика се налага уточнението, че тукашните каруцари карат без проблеми през просото. Не дребни камъчета, цели скали на пътя не могат да ги спрат. Защото думите у нас са престанали да имат значение.
Твърдя, че не поръчковите убийства са най-големият проблем на днешна България. Да, те са трагедия за убитите и техните близки ( за каквито и “мафиоти” да говорим). Този род престъпления вредят с примера си, защото говорят за разпад на държавността, заместена от избуялата джунгла на беззаконието. Но май са наслада за воайорското ни общество, чалнато от чалгата на култа към онова между чатала като заместител на човещината. “Ча-ча-ча”, със сластно поклащане в ритъма на пасивното отмъщение на озлобения бивш гражданин и неговата партньорка в танца – бившата гражданка.
Разстрелът на думите “като такива” е голямото поръчково убийство от началото на хилядолетието , от втората половина на прихода…пардон, прехода. Медиите бяха превърнати единствено и само в източник на приходи.
Днес нямам думи да опиша отчайващото състояние да говориш и да си смешен в невярващите на себе си очи. Имаше време тук, за кратко, когато министър можеше да бъде уволнен заради веселба с мадами в момент на кървава престрелка между негови подчинени. Цял президент си замина заради глупостта да си пожелае танковете да дойдат да мачкат невъоръжени демонстранти срещу един член, макар и първи.
Днес всеки политик, началник, държавник е свободен да си плямпа каквото си ще. Свободата на словото наистина победи.
“Аз викам да разтурим седенката”- нещо такова беше казал един наш наглец , но включена камера го беше заснела. Какъв наивник се оказах – очаквах, че ще хвърчат оставки! От този момент разбрах, че на нашата територия нищо добро няма да се случва за много години напред. Дано да греша!
То си е като когато мъж приказва на шапката си и освен това няма съпруга.
Но у нас е и като калъф за таланта или християнско щастие-като особен вид безумие и глупост.
Г-н Инджев, напълно споделям състоянието на безнадеждно отчаяние. Само не мога да си отговоря на въпроса, а ла Рангел Вълчанов, “А сега накъде?”
P.S. Благодаря Ви, че продължавате да пишете. Да Ви чета е някаква утеха за мен, и някак ми помага да подхранвам все по-крехката надежда, че може би не всичко е загубено, не всичко е мрачно, сиво и тъпо.
“Циркаджии”, “Глупаци”, “Седем милиона клюкари”
Здравейте!
Иво пише за “бивши гражданин и гражданка”.
Бивши биха могли да са само, ако някога са били и настоящи, актуални или изобщо действителни. Ние, българите, все още не сме имали истинско гражданско общество, а следователно и пълноценни, ангажирани и изпълнени със самосъзнание на такива, граждани.
В едно гражданско общество от високите трибуни не се говори хашлашки, а протестът на индивида не свършва пред крепостните стени на нещо, много по-голямо от самия него, т.е. не е обречен.
Улицата с мутрите. Държавата със затворите си. Домовете с двойни врати и решетки на прозорците.
Те кого защитават и от кого?
Здравейте, смешници!
Мараба, клоуни!
Подигравката на елита към народа от клоуни прераства във веселие, само ако са беззащитни.
Един сърдит, войнствен клоун, застанал пред крепостта на ежедневието ще бъде арестуван начаса и въдворен като опасен за обществото.
Такъв съм аз. Такъв си и ти.
И двамата знаем и можем много повече, отколкото показваме, защото никой от нас не иска да жертва от собствения си интерес в полза на другите.
Лошото е, че и атаманите, и Държавата знаят това и го използват.
Законите и Конституцията са само четиво.
Narodecat ni si go e kazal ‘DUMA DUPKA NE PRAVI’.
Г-н Инджев и читатели. Аз за пореден път искам да обърна внимание на относитлноста на свободното британско слово (и въобще на европейското) . За момента въобще не говоря за нашето. То нашето си го знаем.
Това изказване може и да коства доста на Браун, но то не е доказателство за обсолютна свобода на словото или власт на медийте над държавниците.
Те също имат теми табу и медийте се дистанцират от тях. Най-фрапиращият е расизма които взема обратен знак. Всички емигранти могат да си оплкват колко са зле третирани и колко им е тежко, но един британец не може да да каже, че не се чувства комфортно между съседи, от ляво пакистанец, от дясно палестинец, зад него мариканец, който официално като неамател е един, но всъщност между 10 и 17 от същите въртят из къщата о всяко едно време. Срещу него пък е руснак със скъпи коли който твърди, че е програмист, но може и да е мафиот.
Или за много неща относно атантата в метрото. За него както и за американският 911 има доста казано във youtube, но и те както американците така си построиха последващите обстоятелства, че сега всеки които поставя под въпрос официалната версия е национален предател. И виждате, че тези теми са доста игнорирани освен ако няма да се каже нещо много помпозно.
Към Бат Илия:
Ако позволите, ще си позволя леко да се коннфротирам с Волтер като кажа, че НЕ за всяко право на несъгласния с мен да изрази противоположно на моето мнение съм готов “да си дам живота”.
Ваше право е да измествате темата с критика към липсата на (асболютна?!) свобода на словото при британците( макар никъде да не твърдя подобно нещо, за да бъде оборван). Мое право е да настоявам, че имаме много по-голям проблем с това, че тук думите не произвеждат скандали – един политик може не просто да се ядоса на някоя лелка , но и да напсува на майка всички лелки в България накуп и това няма да му струва нищо. може дори и даго похвалят, че най-после се е появил един, коъто си казва , каквото мисли.Просто думите престанаха да имат значение, обезвредиха ги.
Не съм имал никакво намерение да ви оборвам г-н Инджев и слава богу, не само, че не искам да си давате живота заради моето мнение, но дори ви желая дълъг живот и щастие.
Предполагам сложих моят коментар в доста неточна връзка спрямо вашата статия.
Може би не дорасъл да съм ваш читател.
Да не се отчайваме! Има Интернет! Не живеем в Китай! Можем да се ползваме от свободата на словото онлайн. И не само можем, но и го правим – тук в този блог и на още много такива места.
Твърдя, че личната, онлайн “журналистика” ще излиза все повече на преден план, пред всички т. нар. водещи медии – хартиени, електронни и всякакви.
Г-н Инджев, блогове като Вашия, ще стават все по-четени и това е неизбежно. А Вие сте един от прозорците, от които има изглед към истината.
Да добавя нещо към “неизбежността” на гражданката Палпурина. Казано е за другиго, но ах как важи и за нас:
“В русской истории и русской культуре содержится больше ответов, чем заданных вопросов. «Вопросов нет, потому что нет порождающего их культурного поля», — сказала как-то Лидия Гинзбург.
Она исходила из того, что «человек сам не выдумывает вопросы… они зарождаются в окружающей социальной атмосфере».
Но кто создает атмосферу?”
“Просто думите престанаха да имат значение, обезвредиха ги.” – Напечатаха прекалено много от тях, девалвираха ги; искахте свобода на словото? добре – е и?; Искате пари? Ще ви напечатаме още. Девалвация, инфлация – защо ли научихме толкова добре само лошите думички от света на свободата? А може би свободата не ни е нужна? А може би все още не я познаваме.