Задочен залп по Петата колона

Днес е рожденият ден на българския писател Георги Марков, когото убиха, за да убият с него и упованието на българите, че чрез интелигентна съпротива срещу комунизма могат да разклатят режима. От многобройните възможности, които наследството му дава за илюстриране на факта, че той беше уцелил в десетката диктатурата в България, избирам малка част от есето му за “Големия брат” ( в почти пълен обем смятам да го публикувам в новата си книга).

Споменът за Георги Марков и разсъждението му по тази толкова централна тема за нашето самоосъзнаване е също така страхотно актуален, когато на паметника на лъжата за любовта ни към окупацията от Червената армия в София могат в момента да се видят венци от “Газпром” и “Топенерджи”. Работилниците на петата колона готвят нови подобни за 3-ти март, които отново да бъдат положени именно пред този паметник, където на 23 февруари български граждани празнуваха “Деня на защитниците на отечеството”, както наричат в Русия преименувания ( за да не се споменава Червената армия като комунистически символ) бивш празник на съветската армия.

Георги Марков

Задочни репортажи за България

Любовта към големия брат

На площада пред драгалевската кръчма се появява някакво автомобилно чудовище. Това е последният модел на ферари, с муцуна, почти докосваща земята, и четири блестящи ауспухови тръби, щръкнали отзад. Колата е боядисана в яркозелено, пресечено от лимоненожълта лента. Вътре мъж на средна възраст с левантинско лице се е облегнал удобно назад, пуши лула и самоуверено гледа нагоре към планината. Чудовището спира за малко на площада, като продължава внушително да ръмжи.
Народът от кръчмата изскача пред вратата. Аз и един приятел от киното се мъчим да обърнем неговия москвич надолу, та дано запали по инерция. Ала видели спрялата зад гърбовете ни чужда кола, ние унизено преставаме с усилията си да заставим проклетия москвич да се раздвижи. После се присъединяваме към народа пред кръчмата. Почти всички са излезли с чашите си и дълбокомислено гледат чудовището на ферари.
– Брей, да му се не види, какви автомобили почнаха да правят руснаците! – изтърсва многозначително моят съсед бай Генади.
По лицата на повечето пиячи преминава странна светлина.
– Като я погледнеш тая пущина, ще разбереш, че са я правили само в Москва! – продължава в същия тон един нисичък мустакат кооператор.
– И тоя, дето я кара, е руснак – забелязва друг. – Погледни му златните копчета на ръкавите, лулата, часовника… Чист руснак…
– Аз ти казвам, Боньо, че нито американците, нито германците, нито французите… никой не може да направи такова нещо! Само братята!
И сега един от тях се обръща към моя приятел, чийто москвич не щеше да запали, и му казва:
– А бе, Киро, колко пъти ти повтарях да не си купуваш автомобил от италианците!
– Чуждата кола изчезва зад завоя по автострадата към “Алеко”, пиячите се прибират в кръчмата, а аз и Киро възобновяваме бутането на москвича.
– Тази сцена и множество други подобни сцени ми идват наум всеки път, когато чета в разни вестници, западни или български, за огромната, традиционна любов, която българите изпитвали към СССР. Но ако за вестниците, издавани от режима в България, подобни твърдения са напълно обясними, то човек не може да прости късогледството, невежеството и безотговорните обобщения на западни кореспонденти, прекосили България по познатите официални маршрути, яли и пили за сметка на българското правителство. Повече от явно е, че посредничеството на властите и преводачите ги е лишило от истински контакт с обикновените български граждани. Те не биха могли да доловят злъчната ирония на дипломатическите драгалевци, нито биха могли да чуят така популярния въпрос: “Филмът хубав ли е, или е съветски?”, нито да участват в разговори, където се показва истинското отношение на българите към Големия брат. Къде, как и какво авторите на не една и две кореспонденции от България са видели любовта на българския народ към СССР, не е никак ясно. В най-добрия случай те посочват няколкото исторически паметника…

18 мнения за “Задочен залп по Петата колона”

  1. “Малка” поправка за автора – 23 февруари в Русия се нарича “Денят на защитниците на Отечеството”, а не деня на Отечеството.

  2. Вечна му памет на Георги Марков, Иво!Но тоз, нашият народ, има и поговорката “да би мирно седяло, не би чудо видяло”….Сега, да беше отричал майчината обич, синовната обич – да, ама българо-съветската да отрича, това вече е много. Всъщност той говори за любов, а не за обич и дали това не една тънка ирония, защото любовта е свързана здраво със секса…

  3. Безродниците-български комунисти искат да построят още един безумен съветски паметник-АЕЦ Белене!

  4. ЗА ПРАВОТО ДА КАЗВАШ КАКВО МИСЛИШ
    Георги Марков

    … Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем…
    … Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото – още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието – трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.
    Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост…
    … Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в “Дойче веле”, нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че “Дойче веле” ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече – за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам…

  5. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам,
    че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата,
    хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!
    Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз
    вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създа-
    доха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото – стали-
    низма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от
    мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно
    самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашва-
    нето и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична
    необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува,
    искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй ка-
    то обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, ши-
    вач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикно-
    вен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към
    всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хар-
    моничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бе-
    сове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога ни-
    що друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от
    низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен
    комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата
    воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията,
    социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница
    ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.
    * * *
    Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така
    силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала
    така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата
    идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си
    единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалекти-
    ческа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в
    причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разб-
    раха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат,–Георги Марков

  6. За тънката ирония- Някъде в тия години един такъв ЧИЧО БИЛ КАЗАЛ:”Иска ми се да прочета книга “ПОД ИГОТО”, ама да е от ИВАН ВАЗОВ!”

  7. И друг виц си спомням от периода 84-85-та,когато на всички стана ясно, че започва икономическо затъване. Звучеше горе-долу така:
    “Разговарят двама “драгалевци”. Единият се тюхка:”Не виждам как ще се оправим!”
    “Много лесно, – отговаря му другият – ще обявим война на американците.”
    “И какво? – Не доумява първият.
    “Ами как какво – ще я загубим и ония ще ни окупират. По нататък всичко е лесно.”
    “Няма да стане – опъва се първият – “братята” ще се юрнат да ни спасяват и… пак в киреча”
    Мисля си обаче, че покойният Георги Марков, вечна му памят, в едно е грешал – “драгалевците” не са народа! И тогава и сега автори и разказвачи на тези и подобни вицове са били тези от будното малцинство. В целокупното си мнозинство /болшинство/ българското стадо примира от умиление, и то не от русофилство /де да беше така/, а тъкмо от съветофилство и сталинофилство.
    Мисля, че комунизмът е шизоидно заболяване – масовият българин мечтае за ферари, за американски стандарт и начин на живот, но това не му пречи да тъгува за времето на “бай Тошо” и да е готов да лъска паметника на съветския окупатор!

  8. По повод Репортажите на Г. Марков, в един от тях РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ, той описва откровено „хитруването” си след дипломирането като металург,за да остане в София – „разпределен” във фабриката за метална литография „Победа”, в района на кв. Дървеница.
    И цитирам: „В най-тежко положение на враг беше главният инженер Христов, който беше завършил в Германия и сега трябваше да да работи години наред по 18 часа дневно, за да доказва, че не е враг”
    Като млад инженер, имах случайната възможност да познавам професионално този човек, неизмислена личност, с обноски извън стандарта по онова време. Тогава за пръв път усвоявахме българския продукт алуминиеви листа за капачки „Омния”, произведен в Шуменския завод за преработка на алуминий.
    Този човек ни скъса задниците, докато не направим листата с точния показател „Ериксон”, така както до този момент, в социалистически времена, с това качество, се внасяше по „второ направление” в количества/ по памет/около 6500 тона годишно.
    Когато прочетох „репортажите” се замислих, спомняйки си, как е възможно, такава личност, преминала през колерганга на „соца” да защитава достойното си образование на специалист, от което аз, в „тогавашните” и в „сегашни” времена се чувствам некомфортно.
    Защото в ония времена инженерската професия се беше обезличила от политическата конюнктура. Въпреки, че имаше качествени инженери – машиностроители, металурзи, строители, геолози, електро и топло-специалисти, познаващи технологичните процеси. Но в мениджмънта преобладаваха ком и парт- активистите, на които им беше безинтересно прилагането на съвременни технологични процеси. За тях най-важно беше идеологическата кариера-противоположна на точните науки. Мисля, че сега историята се възпроизвежда, на високи постове са псевдоспециалистите от ГОЛЯМАТА ГОВОРИЛНЯ.
    Трябват ли да си припомним примери за хиляди дипломи за висше образование, купени за няколкостотин евро?
    Или пресни примери с Кушлев, Илиева, Желева и други знайни и незнайни.
    По повод поскъпване цената на горивата и енергиите тия дни се появяват много „учени” личности-Данев, Тасев, А. Семерджиев, и сие, трудно сменяеми /както между впрочем шефът на сметната палата или на БНБ/ експерти от национално значение, поясняващи на „тъпия българин” /по Ж. Ганчев/ сложността на материята и „механизмите на пазарната икономика”. Как това е неизбежно, и колко много трябва да се обяснява на „масите”, защото са т-пи, „академичната схема” на ценообразуването. И как допълнителните пари от това ще се вложат за „реиновации или усъвършенстване преноса на енергиите”. Нито дума за нормите на печалба, да не говорим за следствията от „непроизводителните, мъртви” пари.
    И когато някой плах, преодолял комплекса на лакея журналист, все пак геройски попита: „Тези европейски цени съвопоставими ли са с доходите на работника/ на работника, не на депутата, министъра, професора-консултант от „национално ниво” и пр./ въпросния експерт мъдро отговаря: „Това е друга тема”
    Бедни ми народе, ти позволяваш съдбата ти да се определя от лакеи? Къде загуби природната си интилигентност и инстинкта за оцеляване? На теб, децата, внуците, бъдещите българчета? Не се ли чувстваш съмишленик в това вулгарно ограбване на труда ти, който е съзидателен, реален, но цинично обруган от пост/комунисти/социалисти/ческото лоби, окупирало държавното управление?
    Нихилизмът те превръща в роб.

  9. Г-н Инджев, по повод интервюто на Лили Тодорова за Блиц…
    Само да ви напомня, че случаят с Вашето уволнение беше потулен много години и едва сега при днешните управляващи има смисъл да се коментират тези неща. Усещам негативното ви отношение към министъра повярвал на ВАШИТЕ думи и се питам дали сте се поддал на манипулациите на Станишевата чета за омаскаряване на този човек. Добре проведоха акцията си щом всеки в България припява глупостите, които се тиражират. Аз не виждам “очевидното” според Вас, че той “си отива” и смятам, че това би било грешка. Не смятам, че хора като Станишев, Първанов, Румен Петков, Петър Димитров… имат основание да са високомерни към образованието и интелекта на Цветанов и ако нормални хора им пригласят би било жалко…

  10. За мой срам дълго време мислех, че Марков просто е някакъв разглезен комунистически писател, който за разнообразие е сменил позицията. Преди седмица си купих “Задочни репортажи”, първия том, и още на другия ден отърчах за следващите книги. Очевидно е, че той е настъпил жестоко руския империализъм и затова са го “изпарили”. Георги Марков трябва да влезе в учебната програма ако имаме претенциите да сме малко от малко независима държава. За мене този човек е един нов Паисий, той изтрива целия срам от комунистическото робство.

  11. до Павел Тинков | март 1, 2011, 18:02

    Ех, колко е актуален този виц! Дори в момента! Не знам дали усещаш, че руснаците са на път да ни освободят отново от мръсните имириканци! Този път обаче, в знак на благодарност, ще им дадем “carte blanche” на енергийните проекти и ще позачистим от графитите монумента на лъжата – Паметника на съветската армия! Ще има венци и духова музика, ще има сърцераздирателни сцени на носталгия по “ония времена”, влажни очи и мноооого патетика!!!

  12. това “ОТЧЕСТВО” каквото хване го смачква и няма пускане.И ние още не сме дорасли и обичаме инквизиторите си,за толкова години нищо не се промени а и на толкова малко хора им пука.На Балканите е имало няколко империи,всички са си отивали,но минава много време и тази от североизток ще мине,вижда се,идва времето на демокрациите,последните световни събития го доказват,но и ролята на хората ,обитаващи обща територия нараства а как ние ще се опомним!?

  13. Това което Славейков е казал преди 130 години – “не народ ами мърша” не важи ли и сега за народа ни?!

  14. Прав е дядо Славейков, прав е и шопът, като казва че не може да разбере защо го целуват жените когато ги люби, прав е и като казва че ако посегне някой друг него да го “люби”, ще му откъсне главата

  15. До Шопа,
    Георги Марков ще влезе в учебните програми и ще се изучава в училищата, както Паисий, Алеко Константинов, но първо трябва да изчистим България и съзнанието си от символи и паметници, като ПСА в София, Альоша в Пловдив и подобните им. Въпрос на още малко време.

  16. До г-н Павел Тинков!

    Адмирации за убийствено точните Ви коментари! Пиша “убийствени”, защото те плющят над главите на онези, които въздишат за “бай Тошовото време”, но днес децата им не са в Куба или Северна Корея, а са в страните от ЕС и НАТО или САЩ и Канада и под път и над път разправят как добре си живеят там и какви пари пращат.Ето това не мога да разбера – тези хора замислят ли се над това, което приказват?!

  17. До Майкдойч:
    Паметниците от миналото, които се намират в БГ в сила на определени исторически обстоятелства, по НИКАКЪВ начин не пречат на страната днес да си върви по своя сегашен път…Това зависи не от паметниците, а от вътрешната и външната политиката, която води БГ, а по точно от хората, които определят тази политика и които са избрани от българските граждани да ръководят.

  18. До Майкдойч:
    Напълно съм съгласен с теб, историята си е история и неизбежното е неизбежно. Само се моля на по-височка скорост да стигнем до описаното от теб време

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.