Срамните устни на Берлускони

“Какво да се прави” с Кадафи днес замени в световен мащаб въпроса от недалечното минало “какво да го правим”- в смисъл, че му се прощаваше всичко като на палавник, който е разглезен, но си е “наш” и ще го търпим като отроче на любовта ни.
Сега вече (почти) всички се надпреварват да обясняват що за изрод е Кадафи. Какво “откритие” като за масов убиец, който преди 16 години нареди да разстрелят с картечници поне 1000 политически непослушни затворници в същия този втори по големина либийски град Бенгази, където днес хората са готови наистина да умрат, но да не се предадат отново на садистичното му управление, понеже знаят от личен опит какво ги чака при неуспех.
Русия губи бизнес за милиарди от очертаващия се провал на сделки с режима на Кадафи за военно производство в Либия, но пък печели много повече от скока на цените на петрола. Стига да не позволи на арабският вирус на народното недоволство да прескочи в нейния двор, в крайна сметка тази велика сила с огромен военен потенциал, но с твърде малка на този фон икономическа тежест в световните дела, е на плюс в равносметката чрез скока на цената на течното злато, което плаща издръжката на огромната държава.

САЩ втвърдяват тона все по-заплашително. А какво приятелско мъркане се разнасяше около Кадафи от Вашингтон не толкова отдавна, когато Барак Обама наруши традицията на погнусата от международния тероризъм на Америка и стана първият американски президент, легитимирал терориста Кадафи с лична среща с него. Подаде се на чаровно му обещание да не разработва ядрено оръжие и дори да помага в борбата с тероризма, който от десетилетия беше отглеждал с пари, логистична подкрепа и политическо насъскване.

Франция се включи и надмина вече САЩ в обвинителното приказване и дори успя да предизвика Кадафи да открои Париж като особено голям враг на неговата джамахирийска “демокрация” – това сигурно е новата печеливша стратегия за бъдещи (нови)големи сделки със самолети “Мираж” и някакви други преференции. Пустите му френци и пустинните им печалби! Да бъдеш обявен вече за най-големия враг на Кадафи ( след като до вчера си му позволявал да си опъва шатрата насред великата ти европейска столица, може да се окаже страхотна инвестиция. Защото надпреварата в разграничаването от някак внезапно оказалия си ужасно лош либийски диктатор е наистина много оспорвана. И една глава на външен министър вече падна дори в Париж по уж страничен повод, свързан с Тунис и някакво пътуване на чужди разноски, но всъщност си е определено изпускане на гузния вентил на спомена за унизителното подмазване на диктатора от Триполи.

Великобритания даде свидна жертва на академичния си елит – един професор подаде оставка, защото взел торба с пари като консултант на Кадафи. Професорът препоръчал да уважават много клана на либийския диктатор и да не се гнусят академично от парите му. Дал и личен пример. Толкова много препоръчал да не се гнусят от петродоларите на полковника и семейството му, че го послушали и легитимирали подправената диплома на сина на Кадафи. Междувременно сега разбрали ( професорът, милият, взел едни 50 000 банкноти за услугата, но напоследък прозрял, че това е нередно), че са сбъркали.

България пък се къпе в спомени за приоритетно отличните си отношения с режима на либийския ни другар от времето на Живков. Отвсякъде извират разкази за изключителната близост между двамата лидери, но някак изпаднаха в несвяст всички, които буквално изригваха във възмущението си, че тази великолепна традиция в дружбата с полковника е била нарушена заради недалновидната и вредна за България политика на гадните български управници след времето на Живков. Само президентът Първанов с двусмислена усмивка си призна днес във Виена, че познавал добре полковник Кадафи и затова предлага да не бъде атакуван военно – недомлъвка, която в собствените му очи вероятно изглежда като проява на загадъчна умност, но издава импотентността на политика, който няма какво да каже, а се нагажда с общи приказки към обстановката.

Но либийската палма на първенството в тази неофициална класация на спомени от близкото минало с проекция в ужасяващото настояще се пада по право на италианския премиер Силвио Берлускони. Не искал да създава проблеми на Кадафи с изявления по негов адрес! Това намерил да каже той пред репортери, които успели да поискат от него актуален коментар за касапина от Триполи, който се бори за жалкия си живот с цената на стотици и хиляди пожертвани от него сънародници, избивани от верните му части. След 11 срещи с Кадафи за последните три години италианският премиер явно не вижда път за отстъпление от натрупаното впечатление за противоестествената любов с човек, чиято кървава ръка целува. Точно така: на форум на арабската лига през 2009 г. Берлускони лигаво целува ръка на Кадафи.
Вече не питам за Кадафи – той “стана ясен” и на най-непросветения досега телевизионен зрител по света. Питам обаче какво означава всичко това за други, припознати от Берлускони като негови големи приятели държавни ръководители. Например: все така ли крепне дружбата му с Путин, за която Анна Политковская, преди да я убит, констатира в своя дневник: “Силвио Берлускони …изглежда направо се е влюбил в Путин”. “Русия на Путин” с. 297)

За такива неща си мисля, когато гледам срамния кадър с устните на Берлускони върху ръката на Кадафи. А пък за някои видни срамотии на дружбата с Берлускони ( например в другаруването на Италия и Русия в проекта Южен Поток, с което Рим предаде западното единство по темата за енергийната независимост от Москва) , направо не ми се припомня. Макар да е полезно да помним, как ни се обясняваше от Тройната коалиция тук, че не бива да се дърпаме от задълбочаване на сътрудничеството ( т.е. зависимостта от Русия), щом самият Берлускони ни дава пример.

Тъкмо Рим наруши дългата карантина спрямо Георги Първанов на Запад, наложена му негласно след като посрещна в София през януари 2008 г. руския президент Путин като енергиен император на Европа . Берлускони наруши неписания бойкот Първанов да не бъде ухажван в страна от НАТО и ЕС и го прие в Рим през февруари 2009 г. ( формално поканата беше от президента Джорджо Наполитано, но това беше повече за протокола…). После пък Берлускони се сближи дотолкова с новия силен човек в София Бойко Борисов, че започнаха да си разменят визити на рождените дни.
Срамни работи – като целуването на кървава ръка.