Първанов мълчи на руски и за Сирия

Съветът за сигурност на ООН заседава извънредно във връзка с продължаващите кървави репресии на сирийските власти срещу демонстранти в страната. Там се сбъдна „мечтата” на съвременните соцдиктатори „танковете да дойдат” – дойдоха и започнаха да стрелят срещу сънародниците си в град Хама. Китай, където танковете дойдоха и свършиха същата работа в Пекин в нощта на 3 срещу 4 юни 1989 г., заплашва с вето евентуално осъждане на сирийския режим. Също и Русия, която пък продължава да разглежда Сирия като свой стратегически съюзник. Къде бяхме и къде сме ние?

Външният министър Николай Младенов отново показа бърза реакция ( както при масовото убийство в Норвегия). В интервю за БНТ той осъди остро и дори изпреварващо ( още вчера) в духа на съюзническата позиция на Италия, Португалия, Германия, Великобритания, САЩ и т.н. зверствата на режима. Не знам дали бързата му реакция не е продиктувана и от усещането, че има да замазва впечатлението от крайно неадекватното поведение на страната ни спрямо Сирия от близо година и половина насам.

През април 2010 година в Дамаск беше на посещение българска правителствена делегация, начело с премиера Борисов. В държавата , която доста съюзници броят за терористична ( например САЩ), Борисов и самият Младенов изговориха куп суперлативи за дружбата през десетилетията с един режим, който е печално известен с поредица от причини да бъде сочен за един от най-зловещите нарушители на човешки права. Външният министър и премиерът на България сметнаха за необходимо да обявят, че страната ни се завръщала на този терен в Близкия изток без ни най-малка нотка на (само)критика към едно минало, което пази страховити тайни за идеологически мотивирано сътрудничество срещу днешните ни партньори и доста други неща, които по-добре да не споменавам без доказателства. Борисов буквално нарече тогава Сирия „един от най-добрите приятели през изминалите десетилетия”. На таза база сме щели да поставим ново начало в отношенията си, подписвайки три споразумения в Дамаск. И резултатите не закъсняха: Сирия направи пробив в легитимирането си като страна, чийто президент е приемат в ЕС чрез София.

Месеци по-късно президентът Башар Асад пристигна тук по покана на президента Георги Първанов на официално посещение ( с всички полагащи се за такъв случай фанфари, салюти , червени килими и червенеещи умиления за прекрасното ни сътрудничество). Позовавайки се на президентския сайт в. „Стандарт” определи визитата като „историческа”.Самият сайт публикува обичайната сухарска информация, която говори с езика на замръзналото на нивото на Живковия режим статукво на формулировките в главите на онези, които са го диктували:

„Башар ал Асад заяви пред Георги Първанов стремежа на Сирия да продължи да задълбочава отношенията си с Европейския съюз и изрази признателността си за направеното от България предложение за иницииране на дебат в рамките на Съюза за бъдещето на отношенията Сирия – ЕС”, се казва в съобщение на пресслужбата на президента Първанов от 9 ноември 2010 г.

Георги Първанов приветства значимата роля на Сирия като стабилен регионален фактор в мирния процес в Близкия изток.”

Как звучи днес подобна похвала за значимостта и стабилната регионална роля на режима, зад който в международната общност стоят гузните със смазването на протестите от 1989 г. китайци и руските им другари в поддържането на сирийския режим? Звучи точно, както звучеше и тогава, на 9 ноември 2010 г.- неадекватно за една страна, която прокламира съпричастност към демократичните принципи. И министър Младенов очевидно разбира това. За разлика от Първанов, който прилага любимия си номер да се снишава, докато бурята премине ( българската външна политика приложи тази позорна тактика и за Грузия, пребита от бой от гигантската Русия, която отвърна на настъпването по мазола с опит да убие грузинското непокорно джудже).

Не знам кой какво е запомнил от радушното посрещане на сирийския президент в София, поканен от българския му колега Първанов. Лично аз бях впечатлен от появата по този повод на българска земя на екип на телевизия “Ал Манар”, собственост на групировката “Хизбулах”, чрез която Иран и Сирия държат в шах Ливан и в не малка степен- държат нащрек Израел. Защото тъкмо „Хизбулах”, щедро финансирана от Техеран, е вероятно най-добре организираната реклама на иранската версия на ислямския фундаментализъм, чиято промоция стана яростната й и неочаквано успешната ( за неспециалистите) военна съпротива срещу израелската армия в Южен Ливан. Това пропагандно „намигване” от София към иранската връзка на Сирия, които си сътрудничат наистина стратегически в региона, със сигурност не е останало незабелязано и от други наблюдатели. Те знаят не по-зле от мой милост, че Иран ( с парите и идеологическия си маркетинг) и Сирия ( с логистиката, тайните си служби и явната роля на армията си) са се превърнали в играчи, чието значение надхвърля двустранното им сътрудничество. Да „къткаш” такива приятели е гаф, който се пише на гърба на България.

Ако някоя българска телевизия пожелае да илюстрира тази теза, имам предложение: да покаже как тържествуващият сирийски гост Башар Асад палаво удари звънеца в пленарната зала на българския парламент.

Идва ли времето, когато арабските народи, плащайки с кръвта си, ще потърсят сметка на своите диктатори, които от десетилетия ги държат в клетката на подчинението с аргумента, че това се налага поради външната заплаха? Тъкмо при тази ескалация от Израел долетяха намеци за готовност да бъдат признати границите от 1967 г. при евентуална размяна на територии с палестинците и взаимно безусловно признаване на палестинската и израелската държава. Преди три месеца премиерът Нетаняху отхвърли подобна хипотеза, предлагана от Барак Обама. Сега обаче бил размислил, гласят информации на световните агенции. Дали пък неразрешимият близкоизточен проблем, най-горещият картоф на световна политика от края на Втората световна война насам, няма най-сетне да бъде погребан тъкмо в контекста на заетостта на сирийските танкове да мачкат собствения си народ?

Често пъти излизат през носа дребните сметки на дребнавите, какъвто е нашият случай ( Дамаск щял да ни върне 17 милиона долара, пък ние сме щели да изнасяме ток от неродената АЕЦ „Белене”- това беше „великият резултат” от заиграването със сирийския диктатор). И докато външният министър бърза в това отношение да поправи счупеното (доверие в България), Първанов продължава да срича азбуката на дипломация по познатия му комунистически буквар. Запецнал е на АБВ!