Като отзвук от публикуваната тук статия „Защо Путин ни иска в евразийския си харем?” днес се появи коментар в блога като свидетелство за ерата на Брежнев и Живков, скрепена със страстни целувки от двамата:
Georgi Georgiev
През ноември 1982 г., непосредствено след смъртта на Брежнев, посетих СССР в командировка (ВОНЦ, Каширское шосе, не помня кой номер). Бях настанен в хотела на ВОНЦ, доста прилична сграда с врати, които сам човек не бе в състояние да отвори. Посъветваха ме да не ползвам услугите на бюфета към хотела заради съмнителното качество на хранителните продукти. Така се озовах една вечер в една хлебарница на Коломенская. Те и нашите тогава не бяха цвете, но това, което видях, ме потресе дълбоко – хлебарницата беше нещо, което бях виждал само във филма Парижките потайности. Шокът ми нарасна експоненциално, когато следващия ден, събота, следвайки съвета на домакините, реших да посетя някакви музеи около Кремъл. Точно срещу Кремъл, както се знае, бе разположен ГУМ, „титанът“ на Московската търговия. На обратната страна на ГУМ има едни широки стълби, на които видях нещо, което никога не бих могъл да си представя – огромна маса опърпани, силно забързани хора със загрижени физиономии, подобно на бягащи от пожар хлебарки, се носеха по това стълбище, стискайки в ръце препълнени чували. Любопитството ме подтикна да разбера какви са тези хора, какво мъкнат в тези чували и защо са в тази паника. Оказа се, че това са хора от Подмосковието, дошли в ранни зори да чакат на колосални опашки за месо, което дори в социалистическа България никой не би опитал. Бързането им било в резултат на страха им, че струпването на много хора на едно място би скандализирало охраната на Кремъл и би ги лишило от ценната придобивка. След това се натъкнах на множество подобни примери, но вече подготвен и хладнокръвен. Това разказвам по повод репликата „Ерата на Брежнев беше огромен плюс” ( произнесена от Дмитрий Песков, говорител на руския премиер Путин- бел. ivo.bg).
За страстната целувка ( между Брежнев и Живков –бел. ivo.bg) – няколко числа: Тогава кравето сирене, 1 кг., в България струваше 2,50 лв., в един „елитен“ магазин в Москва цената му бе 1,50 рубли (левът беше прибл. равен на рублата), кашкавалът Витоша беше 3,50 лв. в България, в Москва беше уникален деликатес на цена 2,50 рубли; прословутият коняк „Плиска“, универсално отварящ руската душа за приносителя, у нас беше 7 лв., в Москва – 4,50 рубли. Така че проституцията, лъхаща от целувките, е била двустранна. Но явно директно от селскостопански продукти „висшите“ ни комунисти не са можели да заделят „бели пари за черни дни“, а от съответните суровинни разплащания от страна на СССР, процента произведено оръжие за Красная армия и „братската закрила“ при дръзката криминална търговия на нашите сложно комбинирани формирования като Кинтекс и пр. под зоркото око на ДС; „бонусите“ вероятно са допринасяли за кърпене на бюджета при неизбежните дупки от тези трансформации. Е, кой, на мястото на Тошката, не би станал революционер на стари години, след като келипирът се изпарява, а няма взаимност и горещина в целувките с фригидния Горби.”
Хиляди българи имат подобни преки впечатления. Авторът на блога вече е споменавал шока си като български студент в СССР при първите си впечатления от страната на победилия комунизъм, когато през август 1975 г. във влака, преминаващ през споменатото от Георги Георгиев Подмосковие, се качи групи просяци, инвалиди от войната. Минаваха от купе на купе с разтворени пенсионни книжки, от които беше видно, че няма как да преживеят с подаянията, който държавата им изплаща. Ние, потресените българчета, смутено ги зарадвахме с остатъците от храната, с която се тъпчехме вече второ денонощие по време на пътешествието към страната на предполагаемото изобилие. И това беше само началото на потреса…
Анна Политковская има потресаващ разказ с директно обвинение към режима на Путин за пенсионера Иванов, умрял от глад в ледената си квартира в наши дни в Русия. Откъртили заледения му труп с железен лост от пода.
Темата е важна не само като евентуално лекарство против носталгията на избирателната памет днес ( и в бъдеще), но и заради несправедливото колективно набеждаване на т.н. съветски възпитаници в задължителна любов към покойния СССР. Да си бил или дори да си живял там често означава точно обратното: да си видял обратната страна на пропагандата, с която тъпчеха главите ни в раболепната пред Кремъл социалистическа България. Професор Шарланов цитира справка от архивите на ДС, според която в разгара на въоръжената съпротива на горяните срещу комунизма най-многобройната група бойци в техните редици са разочарованите бивши комунисти и ремсисти. Припомням го като факт, който доказва, че „има бивши негри и комунисти”, според любимия израз на доста днешни новопокръстени идеологически расисти.
Не знам някой да го е написал по-добре от убития заради изричането на истини, като тази за отношенията на НРБ със СССР български писател Георги Марков. В много от своите есета, събрани посмъртно в книгата „Задочни репортажи”, той засяга натрапената съветска „любов” и отвращението на започнатите с това изнасилване българи. Ето някои цитати:
„ Мога да разбера онези български комунисти днес, които отказват да имат нещо общо с партийното ръководство, защото представлява в голямата си част група от доказани и обвързани грешници. Не по-малко отблъскващо е въздействието на самия живот в СССР. Една голяма и внушителна група български комунисти отива да следва в Съветския съюз. Изненадата от срещата със съветския живот на петдесетте години е почти кошмарна. Видна българска партизанка, служила в нашето посолство в Москва, ми каза веднъж: „Съветския съюз! Не искам нито да говоря, нито да слушам повече за Съветския съюз!”. А един друг местен ръководител, току-що завърнал се от Москва, когото при журналистическа анкета запитах дали не смята, че постъпката му е много морална, ми извика: „Този морал, другарче, съм го научил в Москва” („Задочни репортажи”, есето „Биография на властта”).
„Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели-комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия. …Нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азербайджански части…
Когато Червената армия нахлу в България, тя беше независима страна, обвързана по волята нейното правителство с един от воюващите лагери. Равнището на българския материален и духовен живот по това време в много отношения превишаваше този на самообявилите се освободители, или с други думи- нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани в България бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добило до властта…
Думата „съветско” в края на 40-те години и началото на 50-те беше синоним на „ужасно”, „отвратително”, „омразно”, „долнокачествено” ,”грубо”, „срещу ръжен не се рита”, „тиранично”, „цинично”, „блюдолизническо” и т.н….
Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия.” („Задочни репортажи”, есето „Любовта към големия брат”)
„ …не може да има никакво разумно оправдание на насилственото и против всякакъв разум налагане на съветския образец у нас, освен, че това се прави, за да се смачка един народ, за да се убие най-ценното в неговия характер…
Мисля, че приблизително най-точното название на съветския режим е- съветски феодализъм…
Начело на страната стои главният български феодал, който е назначен от СССР, за да управлява от негово име страната.
Единственото право, което крепостният народ има, е безропотно и усърдно да произвежда блага за феодалните касти и да се надява, че те оставят нещичко и за него. В качеството му на производствен добитък крепостникът има право на известни медицински и социални грижи, за да го поддържат работоспособен.” ( „Задочни репортажи”, есето „Съветският феодализъм”)
„Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората, които са покорили. Само окупатори могат безогледно да пренебрегнат собствените си закони. Но нам бе съдено не само да живеем с безправието, но да свикнем с него, да се приспособим към него и на свой ред сами да го ползваме. Това е може би най-дяволската промяна, настъпила в живота на нашия народ” . („Задочни репортажи”, есето „В сянката на Витоша”)
Ако някой все още не е разбрал, да го заявя и по още един начин ясно, и кратко с епиграмата на Радой Ралин, цитирана в есето на Георги Марков „Зад грубите думи”:
Човек за човека е брат,
Разбра ли бе, гад?
За публикацията “Пътят към срама” от г-н Георги Георгиев моите най-искрени адмирации.
Останах поласкан от вниманието към скромния ми коментар, опит за представяне на автентични щрихи от реалната картина в Москва след т. нар. “Ера Брежнев”.
Междувременно се натъкнах на любопитен детайл от мъжествения живот на “новия Брежнев” (само ние ли да имаме нов Живков) – Владимир Путин. На мач по свободен бой между Фьодор Емилианенко и Джеф Монсън (тежка категория) Володя е пробвал да се закичи с част от кървавата слава на руския шампион (нали си ги представяте един до друг!). И вижте какво се е получило:
http://www.youtube.com/watch?v=ZxQslFifQBw&feature=related.
Както се казва: “Учись, Георгий Седефчович”.
Г-н Инджев всички говорят за СССР-2, а нас всъщност ни канят в Евразиатския съюз и никой досега не спомена “Що е то Eвразизъм?” и “Кои са Eвразиатите?”
В интернет има много литература по въпроса, но си позволявам да Ви предложа един текст взет от един “филосоВски труд” на най-изтъкнатия евразиат който преведох за да се поизясни каква е “разликата” всъщност. Избрах този пасаж където cа избегнати призивите “Евразия над всичко” , терминологията е по-умерена и патоса е по-сдържан. В други коментари съм изказвал мнението си за “евразиатската идея”, тук съм си позволил само да подчертая някои пасажи предизвикващи въпроси, будещи недоумение, с маскиран смисъл или просто копирани.
Надявам се че ще бъде интересно на колегите от блога които не са открили още “руската идея”, пардон “евразиатската”.
ПРИОРИТЕТИ НА ДВИЖЕНИЕТО “ЕВРАЗИЯ”
Нашето движение разширява своите принципи за всяка област от живота.
В религиозата област това означава, религиозен диалог и солидарност между традиционните религии за Русия – православие, ислям, юдаизъм, будизъм.
В Евразия клоновете на световните религии се различават съществено от тези форми, които са пуснали корени в други региони на света. Има един общ стил на евразиатско духовно зрение, който обаче в никакъв случай и по никакъв начин не премахва различията, оригиналността на догмите. Това е сериозна и позитивна база за сближаване, взаимно уважение и взаимно разбирателство. Благодарение на евразиатския подход към религиозните въпроси, много междуконфесионални търкания могат да бъдат преодолени или уталожени.
В областта на външната политика Евразизмът включва всеобхватен процес на стратегическа интеграция. Реконструкцията става на базата на ОНД към един солиден Евразиатски Съюз (аналог на СССР на нови идеологически, икономически и административни основи).
Стратегическата интеграция от вътрешността на страните от ОНД трябва постепенно да се разпространи и в по-широки области – към страните от оста Москва-Техеран-Делхи-Пекин. Тази евразиатска политика е необходима за да отвори на Русия излаз към топлите морета, но не чрез войната и страданието, а с помощта на мира и приятелското сътрудничество.
Евразиатската политика ориентирана на Запад предполага приоритетни отношения с държавите на Европа. Модерната Европа, за разлика от епохата когато са творили бащите-основатели на Евразизма вече не е център на “злините на на света”. Една бърза последователност на политическите събития на ХХ век е допринесла за преместването на този съмнителен център още по на Запад – в Северна Америка, в САЩ. Така че на този етап, Русия може да намери в Европа стратегически партньори заинтересувани от възраждането на бившата си политическа сила.
Евразиатска Русия трябва да играе ролята на освободител на Европа, но този път от американската политическа, икономическа и културна окупация. Евразиатската политика на Русия е насочена към активно сътрудничество със страните от региона на Тихия океан и на първо място Япония. Икономическите гиганти от тази област трябва да виждат в евразиатската политика на Русия отправна точка за своята самоподдържаща се политическа система и потенциален стратегически ресурси за нови пазари.
В планетарен план Евразизмът се изразява като активна и универсална опозиция на глобализацията, като “анти-глобалистко движение.”
Евразизмът защитава многостранното процъфтяване на народите, религиите и народите.
Всички анти-глобалистки тенденции са априори “Евразиатски”.
Ние сме последователни привърженици на “Евразиатския федерализъм”. Това означава една комбинация от стратегически съюз и етно-културална автономия (в някои случаи икономическа). Различни начини на живот на местно ниво в комбинация с твърд централизъм в основните аспекти, свързани с интересите на държавата.
Ние трябва да възродим традициите на руския народ, да допринесем за възстановяването на ръста на руското население. И преди всичко, да събудим в него вътрешната органична духовност, морал, високите идеали, живият и ревностен патриотизъм.
Без едно приоритетно събуждане на руския народ, евразиатският проект няма шанс да стане реалност. Осъзнаването на този факт е основата на нашия мироглед.
Евразизмът в социалната област означава приоритет на общественото начало над индивидуалното, субординация на икономическите модели под социалните и стратегически въпроси. Цялата икономическа история на Евразия показва, че развитието на икономическите механизми произхожда тук според една логика, алтернативна на либерално-капиталистическата, индивидуалистична и за лично облагодетелстване на Запад, разработени въз основа на протестантската етика.
Либералната логика на стопанското управление е чужда на Евразия, и въпреки огромните усилия, да се изтрие тази черта, дълбоко вкоренена в нашия народ. Колективният, общностния принцип на управление на икономиката, приноса на критерия за “равенство” в процеса на разпределение, представляват постоянен елемент в икономическата ни история.
Евразизмът настоява за положителна оценка на това състояние, и на тази основа привилегирова социално ориентираните икономически модели. Евразизмът означава положителна преоценка, на древното, на античното. Той се отнся трепетно към миналото, към света на традицията.
Развитието на културните процеси се разглежда от Евразизма с позоваване към ново включване на оригинални културни модели в тъканта на съвременните форми. Приоритет в тази област се дава на националните източници, на изворите на творчеството, на продължаването и възраждането на традициите.
Като нова и свежа визия за света, само неотдавна изразена в пълна форма, Евразизмът е насочен предимно към младите хора, тези, чиято съвест все още не е разрушена от случайни прескачания от един идеологически неподходящ модел в друг, още по-неподходящ.
Идеалният Евразиат е силен, страстен, ентусиазиран, здрав и красив ( а не надрусано с кокаин копеле от мегадискотека, нито гангстер-мародер или продажна проститутка).
Ние сме в състояние да предложим различни, положителни стойности, вместо култа към грозотата и патологията, вместо цинизма и сервилността пред сурогатите на световния спектакъл. Ние няма да позволим нашите деца да бъдат убивани, изнасилвани, унижавани, корумпирани, продавани или приковавани към една спринцовка.
Нашият идеал е тържество на здравето, физическата и духовна сила и куража, вярата и честта. Движението “Евразия” може да да стане реалност само ако много хора се съберат около него. Много може да се извърши даже от един човек, но поезията, както е казал Lautreamont е дело на всички! А още повече, Евразия е дело на всички!
Сега всичко зависи от нашите усилия.
Никой не обещава само победи, подобряване на благосъстоянието или зрелищни развлечения!
Следват дни на упорита работа, често външно невидима!
Очакват ни трудности и битки, загуби и страдания, но и удоволствието и радостта от Великия КРАЙ!
Четейки текста, неволно направих асоциация с една случка от “другата” страна. В края на 80-те брат ми, курсант от Морското училище, и колегите му пътуват на редовно учебно плаване към западна Европа. Докато стигнат дестинацията ги “помпат” с идеологически клишета колко е зле там. Когато обаче момчетата се прибират на кораба с увиснали ченета, полит. офицерът като няма какво какво да каже отронил :”Позакърпили са положението”.
Постингът на ROSSEN IORDANOV предизвика в мен някои асоциации, които неволно направих. Например “здрав дух в здраво тяло”, идеалът на националсоциалистите. А ако в твърдението “Идеалният Евразиат е силен, страстен, ентусиазиран, здрав и красив” вместо Евразиат се напише Германец, може да се каже, че това е цитат от “Моята борба” на Адолф Хитлер.
“Евразиатска Русия трябва да играе ролята на освободител на Европа, но този път от американската политическа, икономическа и културна окупация”, това пък ми напомни много на един руски историк.
В книгата си “Внешная политика Руссии”, стр. 328, издание 1897 г., руският историк Константин Аполлонович Скальковский (1843-1905) пише откровено за вековните руски цели: “Русия има на Балканския полуостров своя история, която започва още от времето на Светослав и в нейните заключения трябва да търси за себе си подходящите решения и примери. Нашата задача е по-обширна от съчинението на ефимерни автономии и конституции за румъни и българи и настаняването на немски принцове у тях. Русия стои начело на Източния свят, начело на всички славяни и на всички православни и в техен интерес трябва да се бори със Западна Европа, да се бори непрестанно и с векове. За нас българите, сърбите, румъните са само войници в колосалната борба, войници в гигантското вековно сражение… Тежко на Русия, ако вземе да слуша дипломатите и да търси блогоразположението на когото и да било, а още по-малко това на българите и сърбите, които на нея дължат всичко, т.е. това че са хора, а не работен добитък на турците. Русия трябва да върви напред със самоувереността, че ние “ще бъдем там, гдето трябва да бъдем”. Такава трябва да е програмата на руската политика – програма проста и ясна, а следователно, лесно осъществима.”
В руската външна политика няма никаква промяна и до днес. Днес тя се нарича ЕВРАЗИЯ.
А един велик българин беше казал: “Който ни освободи, той ще ни зароби”!
“Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели-комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия. …Нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азербайджански части…”
Интересен паралел може да се направи между тези думи и писаното от Захарий Стоянов (“Социализмът в България”, 1887). Други времена били уж, други нрави…
“Моля ви се, где на друго място под ясното небе има такова блаженство, каквото съществува в България — особено по селата? Когато нашите сиромаси освободители (простите солдати) преминаха в България, още на Свищов те прехапаха език. Като видяха, че братушките, за които те имаха понятие от по-напред, че са някакви си същества без облекло, без къщи и покъщнини, ходят по улиците да подават ръка на проходящите, като ги видяха, казвам, че на всякого в къщата могат да се поберат по 20 техни семейства; че яхърите им са сто пъти по-добри от техните в Русия хашеви и изби, неволно почнаха да псуват. „Проклети братушки! От какво се вие оплаквахте? От какво искахте да ви освободим?“ — питаха те, нещастниците, нашите селяни, а тия последните им отговаряха: „От турки и черкези, братушко.“
Другояче не можеше и да бъде. Руският селянин, наречен „мужик”, спи на „печката“ заедно с цялото си семейство, на което за постелка и завивка служи мазният и миризливият кожух. Неговата изба, или къща, прилича на нашите кочини. За градинка, лозици, двор, нови дрешки и пр. той е петимен. Всичкото му съществувание принадлежи на помещика, на пристава, на полосната старшина, на попа и пр. Пред всички той е обязан да сваля своята кирлива шапка и да се кланя до земята. Той не прилича на човек даже, а на четвероножно животно. Догдето той стигне нашия селянин, трябва да се минат стотина години.”