Президенското слово под мотото: търпението (ви) прави силата(ми)

Разгадахте ли шифъра на президента от последното му новогодишно телевизионно приказване? Ето ви един ключ: зад благодарностите му за проявеното към него разбиране ( подразбира се – търпение и търпимост) се крие облекчението, че се измъква щастливо и без проблеми.

Това с особена сила се отнася до медиите. Нищо не можа да ги накара през изминалите 10 години да смутят безгрижната всепозволеност на държавния ни глава, който въпреки това в залеза на своето управление започна да се оплаква интензивно колко бил очернян- дори се закани да събере в книга хулите срещу себе си. А истината е, че в нито едно издание извън т.н. сензационна преса, в нито една телевизия не се появи нито едно истинско предизвикателство спрямо недосегаемия медийно президент. За сравнение ще напомня, че Норвежката обществена телевизия, най-влиятелната сред телевизионните канали в богатата скандинавска държава, определяна редовно като световен лидер в световните класации за демократичност, изпрати телевизионен екип, който засне и показа на своята аудитория жилищната сграда с двата мезонета, за които през есента на 2006 г. изтече анонимна информация в интернет, че са подарени на сем. Първанови от оръжейния търговец Петър Манджуков, спонсор на предизборната кампания на Първанов.

Оказва се, че в далечна Норвегия думата на един български журналист е достатъчно основание в задочния и неравен дуел „дума срещу дума” с българския президент, за да изслушат и дадат думата на журналиста. Докато тук никоя телевизия не се осмели да използва най-силното си „оръжие”: камерите си. След скандала с оповестяването на вероятността Първанови да са придобили незаконно две жилища в луксозен столичен квартал, вътрешният министър Румен Петков го издава без да си дава сметка за това: изпратил е полицейска охрана на въпросния адрес, където очевидно е имало тайна, която трябва да бъде опазена от евентуалното, но несъстояло се любопитство на медиите. Това е видяно от живеещите там, както мнозина от тях са виждали също съпругата на президента Зорка Първанова да надзирава довършителните работи на въпросните два мезонета. Снимка на полицейската патрулка пред входа може да се види в книгата „Президент РъБъ”, продадена в рекордните за България повече от 10 000 екземпляра. Но на нито една медия не хрумна да продължи оттам, откъдето един самотен журналист слага многоточието. И това е само една от „подробностите”, които показват, защо и на кого е толкова благодарен за търпението и „разбирането” Георги Първанов.

Знам, знам : „не ни занимавай пак с тази лична история”, ще кажат пак пропагандаторите от антуража на президента, които залагат на късата памет на българите за потулените следи на президентските безобразия. Тогава да попитам друго- защо пред възможно най-голямата аудитория, за каквато може да си мечтае един български политик, Първанов „изпусна” последния шанс да се „похвали” с успехите си, както иначе направи многократно през изтеклата 2011 г. в аранжирани за целта интервюта? Нима внезапно е станал скромен?

Истината е, че Първанов е еманация на основния проблем на нашата нация: хвали се, че оцелява при всякакви обстоятелства. И е благодарен за това. Не се развива, не гради, не инвестира, не допринася за нещо ново, а просто оцелява като типичен консуматор на блага, до които се е добрал. И е много удовлетворен от това.

Не е научил междувременно чужд език, макар да му се наложи да общува със света ( а буквално излъга в профила си във фейсбук, че владее 4 езика), нито научи езика на нормалното общуване, използвайки шифъра на партийния бюрократ, какъвто си остана до края. Колкото и да му пудрят словото, колкото и да цитира поети ( този път поименно избра да спомене Любомир Левчев), от устата му така и не потекоха словесни жълтици. Чуждите думи от речите му си останаха чужди в неговото бездарно изпълнение като залепени изрезки от умни вестници върху бетонно партийно агиттабло. Негов и истински си юмрукът, който размахва, докато говори.

Трите кита, върху които градеше самочувствието си, повтаряйки подозрително често напоследък, че смята себе си за успял президент, се мятат като риба на сухо на брега обективната истина, където след години го изхвърлят вълните на живота.

1.Спука се балонът с енергийната му руска ушанка, която той обяви за „голям шлем”.

2. Отлетя отвъд хоризонта надеждата да му повярват, да бъде припознат за „социален президент”, прекарвайки в луксозен живот 10 години на фона на все така бедна, най-бедна в рамките на ЕС държава, каквато оглави преди 10 години и преди европейското членство на България. Нахално е да твърди, че има само заслуги, но няма вина за това.

3. Единствено пристрастните ( към лъжата) вярват, че България му дължи членството си в ЕС и НАТО само защото то се случи по време на неговото „царуване” – от него се искаше единствено да не пречи много и той се стараеше да изпълни това условие срещу подкупа, изразяващ се в това да бъде оставен на мира да си прави каквото си иска, за което сега благодари.

С тези „неща” ли да се похвали? Явно в това отношение поне поредната му куха откъм съдържателен анализ и прогноза реч пред нацията кънти като автентично самопризнание, че няма с каква друга празнодумица да ни почерпи покрай новогодишното шампанско, освен с пожеланието да бъдем „богати” и да сме надмогнали пошлостта и агресията ( вече без негово съучастие). А въпросът защо има толкова бедност, пошлост и агресия, че се налага сега да ги преодоляваме след неговото слизане от власт, увисна като Апостола на въжето сред безразличието на сънародниците си.

Липсваше само финален надпис” Търпението прави силата”- на такива, като него.