Изчезналият указ е като намерен кивот- занимавка с килотите на старата власт

Имаме информационен повод да се вгледаме отново и по нов начин в старата тема за живота, делото и липсата на съдебно такова по отношение на Георги Първанов.

Ако изключим разкритието за несъщестуващия президентски указ за помилване на осъдени, нищо ново не се случва по темата за авгиевите обори на троянския кон на Русия в България Георги Първанов. Доста по-сериозни и многобройни факти и твърдения за неговите безобразия, зад които стоят не само мои съждения, но и свидетелства на хора, готови да говорят пред съд, всеки може да намери в книгата ми от 2010 г. „Президент на РъБъ”, написана в „реално време” , а не след като кучето е умряло и всеки може да му вдигне нож.

Не ме интересува, че мога да бъда упрекнат в самоцитиране или да бъда замерен с нещо още по-заядливо- свикнал съм. Интересува ме само доколко „кучето е умряло” и дали проължава да респектира останалите от глутницата . Защото изглежда, че повече се прави на умряла лисица и около него боязливо обикалят онези, които така и не посмяха да се доближат до уж лишения ни от кой знае каква власт по конституция държавен глава Първанов, който обаче явно държеше на нужното му разстояние всички потенциални критици- а някои от тях и на каишка!

Днес, в рамките на броени минути, почти едновременно, в медийното пространство прозвучаха остри думи по адрес на ролята на президента Първанов в близкото минало от страна на настоящия вътрешен министър Цветан Цветанов, от бившия външен министър Соломон Паси и политолога Димитър Аврамов. Няма да ги преразказвам- сигурен съм, че сега, когато е вече позволено, тази работа ще свършат храбрите български медии. Най-общо казано, започва се разговор за ролята на Първанов в онзи свят, които някои наричат подземен, а аз назовавам надземен по простата причина, че съм изринал достатъчно, за да стане ясно какво се крие под краката на една 10 годишна безконтролна власт, за която премиерът Борисов напълно правилно ( макар и безкритично спрямо самия себе си по аналогия) заяви преди два дни, че се е радвала на невероятен „медиен комфорт”. Друг е въпросът, че като гледам как някои главни герои(ни) в обгрижването на този комфорт, като бившата шефка на в. „24 часа” Венелин Гочева, отново са благи гости в ролята на медийни началници на екрана на „прославената” в слугуването на Първанов телевизия Би Ти Ви, май нищо принципно не се е променило в менюто на кетеринга на журналистиката, захранваща поръчителите на тяхната стока по метода „уста в уста”.

В интерес на справедливостта, хубав или лош, вътрешният министър Цветанов беше единственият, който прекрачи отвъд забраната на Бойко Борисов от трибуната на учредителното събрание на ГЕРБ за Първанов да не говори никой, освен самия той. Със сигурност Борисов е разрешил по временни тактически съображения на Цветанов да нападне вербално Първанов като ответен удар за онзи гаден номер, който опитният партиен интригант им спретна с оповестяването на аудиозаписа от капана, организиран на вицепремиера Симеон Дянков, изпратен на заколение в устата на вълците да се извинява за една своя реплика ( между участниците в онзи другарски съд над финансовия мнистър е и шефът на кабинета на Първанов, генералът от запаса Никола Колев, който сега за благодарност заминава с благословията на Борисов посланик в Холандия- каква генералска солидарност само!).

За протокола да припомня, че чрез една журналистка, предаваща въпроса на министъра ( в рамките на някакъв нов жанр в журналистиката) Цветанов успя да смае Първанов на пресконференцията му на 12 март 2010 г., посветена на скандала със стенограмата. Още по-смаян бях аз пред телевизора, защото въпросът беше почти буквално повторение на нещо, за което вече бях попитал в своя блог: защо, ако изведнъж Първанов е станал такъв фен на прозрачността и оповестяването на стенограми от служебни разговори, не оповести и други такива. За пример, от вероятно хиляди възможности, бях избрал да илюстрирам тезата си със саркастичното предложение Първанов да разсекрети разговора си с неговия съветник Емил Кюлев, състоял буквално часове , преди банкерът да бъде разстрелян демонстративно и посред бял ден на т.н. правителственото трасе на софийския булевард „България”. Смайващо е наистина, че Цветанов също беше избрал да зададе чрез журналистката практически абсолютно същия въпрос с аналогичен сарказъм- съвпадението е изключено при богатите възможности на един вътрешен министър да избере всякакъв друг контекст от висотата на своята предполагаема информираност. Може би по тази причина Цветанов ми се „реваншира” по-късно, като стана единственият ( (и до днес) политик, „осмелил” се да цитира книгата ми „Президент на РъБъ”. С това предизвика яростта на Би Ти Ви спрямо моята скромна персона с полуистинската си манипулативна версия, че Инджев не бил уволнен, а напуснал сам- оставяйки отново публиката в неведение за факта, формулиран в доклад на държавния департамент на САЩ по-късно като „напускане под политически натиск”.

Припомням всичко това не като самоцел, а за да възстановя като свидетел някои евентуални „бели петна” в публичната памет за перипетиите по веригата на отношенията между сегашната власт с онази на Първанов. Защото соловият отговор на Цветанов от онова време увисна във въздуха, наситен отново с мълчание след като Борисов и Първанов започнаха да се появяват на сватби на общи приятели и да се крият по хотелите на общи ятаци, като руския олигарх и консултант за АЕЦ „Белене” ( на масата на преговорите срещу България) , като Валентин Златев. За което пък писах в книгата си „Течна дружба” през 2011 г. – дали ще доживея и тя да бъде цитирана от Цветанов поне веднъж, че да повярвам в искреността му?

Като става дума за „вяра”, ето в какво вярва Цветанов към днешна дата, заявявайки следното по ТВ 7:

„Вярвам, че президентът на страната в лицето на Росен Плевнелиев и вицепрезидента Маргарита Попова действително ще има възможност парламентът да бъде запознат с всичко това, което трябва да бъде показано на обществото. Защото това са реалните години, в които някой е обслужвал организираната престъпност. Защо не се помисли за жертвите? Защо, когато някой помилва някого, не помисли какво е причинил той на тези граждани?”.

Мога само да добавя, че тази работа с”вяра” няма да стане. Ако няма политическа воля, ще се повтори след време мрънкането от рода на онова, което сега се дочува от някогашния президент Желев, че Тодор Живков е трябвало да отиде в затвора.

ГЕРБ май са решили да повторят фарса с „преследването” на Живков заради скъсаните му чорапи, с което разсмяхме горчиво света за наша сметка и още берем горчивите плодове на пренебрежението към нас като към слуги на Москва, които така и не посмяха да посегнат на съветския лакей, решил да подарява страната си на СССР.

Само „изчезналия указ” като някакъв изчезнал кивот откриват сега новите стопани в гнездото на змиите, повдигайки камъка на „Дондуков”2? Тезата и темата за помилването, като едва ли не първороден Първанов грях, направо го представя като херувимче, набедено, че не стреля точно с лъка си, а то, миличкото, просто не е виновно, защото няма мускулите на Борисов. Този човек дори не забелязваше, че чете едни и същи абзаци в различни свои новогодишни речи по телевизията и това му се прощаваше заради сините му очи и зализания перчем, та какво остава да го заклеймят сега заради някакво си безхаберие – голяма работа, че бил забравил нейде да тури някакъв параф! Ефектът ще е колкото от хумористичното упражнение с искането за процедура за отстраняването на същия този Първанов от президентския пост заради оповестяването на злополучната стенограма от 5 март 2010 г.