Бившият президент ехидничи, остроумничи и размахва пръст, а до него, на фона на нещо като „иконопис” с намръщени сюжети от времето на т.н. развит социализъм в една от залите на НДК ( бивш „Людмила Живкова”), бившият му заместник Ангел Марин гледа „страшно” като старшина, комуто войниците са си позволили да оспорят фелдфебелския авторитет. Това е картината от една изложба – едно излагане на показ какво е останало от претенцията за „държавническо” поведение на този тандем с 10 годишен опит в консумирането на президентската власт в България в условията на неприличен медиен комфорт.
Това трябваше да е пресконференция, което предполага задаване на журналистически въпроси. Вместо това от събитието, организирано от Първанов и Марин, долитат въпроси с очевидни отговори. Главният от тях е: защо изобщо е трябвало да се свиква пресконференция за целите на гузните монолози в НДК?
Доколкото излагането заслужава някакъв коментар, той е породен от самите думи на Първанов, че някой му „вдигал топката” ( този посредствен политик така и не можа да надскочи нивото на волейболната символика в публичното приказване). Е, добре: как я отигра?
Подхлъзна се при опита да забие в полето на противника, когото упорито се опитва да изобрази като смъртен враг, макар за всички да е ясно, че имитацията на войнственост срещу Борисов е прозрачен опит да се самообяви за спасител на партията, която отчаяно се опитва да оглави по старшинство, докато истинската му битка е със съпартиеца му Станишев. Същият правилно го посъветва да не се изявява и изживява повече като президент. Вместо да го послуша, залезлият президент оцени себе си като изгряваща медийна звезда и обект на импийчмънт, какъвто не му се полага. Явно продължава да се възприема по инерция като пожизнен президент. Той така се прехласна в тази роля, че отправи неприкрити заплахи към действащия държавен глава да внимава, защото и него един ден можели да го разследват в парламента, когато там има нови мнозинства. Само тази провокация би трябвало да е достатъчна за Росен Плевнелиев, за да погледне сериозно на задачата да „проветри президентството” ( от наследството на Първанов), както сам обеща миналия януари в речта си в деня на рокадата с неговия предшественик.
Връхна точка на нахалството беше да чуем от Първанов, че никога не бил виждал повече поръчкови статии от онези, каквито сега се пишели срещу него. Може и да не ги е виждал лично, когато са ги поръчвали от негово име. Но да отрича съществуването им е спиращо дъха по своята наглост твърдение на властник, който командваше зад кулисите медийния парад толкова години, но сега се жалва, че някой му причинява болката да го измести от пулта с копчетата. Как да му обясниш, че му се връща бумерангът на онзи стил в поробената от властта журналистика ( с извинение, ако звучи пресилено), който самият той бракониерски запокити с типичната за самозабравил се властник увереност, че има право да се кичи с журналистически скалпове, без това няма да му струва нищо!
Безплатният му обяд свърши. Но Първанов явно не го е разбрал и блъска началнически с черпака по казана, в който предстои да бъде сготвен по собствената му рецепта. Бавно загрява, че това ще стане на бавен огън и бърза да протестира срещу постепенното му демаскиране като зле прикрит деспот, крещейки „дръжте деспота”. Защото Борисов му е ученик, който надминава учителя си по безцеремонна разправа с всеки, който му пречи. Предстои да видим само как двамата доскорошни съзаклятника ще продължат да си премерват егото: единият е въоръжен с компромати, които събира две петилетки от върха на държавата, а другият разполага с цялата власт. Това е разпределението на порциите във „ войната на силни личности”, обещана от самия Първанов наскоро. Според класика на теорията за тоталната война Клаузевиц, тя трябва да се води до пълното унищожение на врага. Но нашите титани ( на мисълта) нямат претенцията да са класици. Те се борят в свободен стил ( ритане до по коклчетата, щипане, но не и удари под пояса), напомняш клоунадата с американския кеч. Ще трябва и ние да се въоръжим с търпение, за да догледаме докрай мачлето, което се очертава да е доста пошло, но пък за сметка на това продължително.
На Гоце, ако това е било пресконференция, и ако там е имало дори и един журналист, трябваше да му зададат въпроса за некачествените (менте!) съоръжения, които негови партийни и бизнес другари са доставили за АЕЦ Козлодуй преди една година.
И още един въпрос – как си представя възлюблената от него АЕЦ БеляНЕ да бъде изградена качествено от същите “специалисти”, при положение, че посестримата й в Козлодуй вече се пръска по шевовете от корупция, фалшификати, престъпления и НЕКОНТРОЛИРУЕМОСТ! Които, не дай Боже, да доведат до истинско “пръсване по шевовете”.
Ама не е било пресконференция, нямало е и поне един журналист.
Имало е Гоце, цинизъм и мизантропия.
Въпреки че:
“Руските спецслужби разследват “менте оборудване” за АЕЦ “Козлодуй”
http://www.dnevnik.bg/sviat/2012/02/23/1773260_ruskite_specslujbi_razsledvat_mente_oborudvane_za_aec/
Все пак:
“В Русия вече се сглобява първи блок на АЕЦ “Белене”
http://www.dnevnik.bg/biznes/2012/02/23/1773334_v_rusiia_veche_se_sglobiava_purvi_blok_na_aec_belene/
Или Борисов е решил да играе вабанк заедно с Путин, против нас, или това е поредният инструмент да го накарат (не че той се дърпа особено – власт и пари са това) да играе с Путин против нас.
Той и без Путин го играе така, но с Путин отзад играта ще загрубее. Тук, не в Масква.
Току виж някой Ванче Михайлов е на друго мнение относно това поробване на родината си.
В момента в който Първанов се върне в БСП и започне да се занимава само с партиина работа трябва на момента да му се конфискуват благинките отпуснати след президентстването, кола, шофьор, офис и парични помощи за назидание на всеки следващ президент.Държавата му ги отпуска за да не се занимава с пряка политика, а да си пише мемоари и да съветва ако някой му поиска съвет.Държавата не му ги дава за да разпространява лъжеистории за прехода или да си прави партия.
г-н Инджев Гоце търси символика в сградата а това пано отзад на Гоце в зала 7 на НДК го е рисувал Дечко Узунов 1982 год. – 1983 год.където са политбюро а Людмила Живкова е в цял ръст / по памет /.
За него в ” 25 години в УБО ” – Анчо Бекяров разказва как “художниците били много впечатлителни хора и изрисували ръцете и като крадливи ръце “.
То ако трябваше на Гоце ръцете да изрисувт кой знае какви ще ги оприличат. 🙂
Мачлето се играе дооооста отдавна, на мен лично ми е втръснало отдавна и не го гледам, то е подсериал на “разбиване” – пишман актьори се правят, че се бият и падат. В играта има зрители, които плащат, за да я гледат, а в нашата реалност има глупав народ, който също плаща и гледа. Една поправка бих имал към статията
: “…Това е разпределението на порциите във “войната на силни личности”…” – кавичките две думи напред. Това са сополанковци, които злоупотребяват с това, че ги избира злоупотребен народ. Иначе са пълен въздух под налягане.
Браво Иво за премерената статия, но ми се струва, че все още се страхуваш да кажеш нещата с истинските им имена.Да, да знам, че си изпати от Президента “Слънце”, но ми се струв, че ще трябва да отделиш 5-10 минути и да напишеш една статия за това как Георги Седевчов Първанов – “ГОЦЕ” се спаси от импийчмънт и благодарение на кой Яне Янев.Това според мен е пушилка за пред хората и за замазване на зловредното управление на гоце в президентството през последните 10 години.Длъжен си да се потрудиш за да може сегашния ни президент да е на ясно къде е попаднал и в какво.
Господин/Президент/ Плевнелиев внимавайте искат да ви заблудят, не се оставяйте това да се случи защото негативите ще са за Вас институцията.Активно мероприятие на октопода Гоце – Трактора – Дришльо
Заради долното си активно мероприятие срещу Дянков/и много други/ и начина по който използва институцията и подчинените и служби/и информация/ Гоце – Първанов трябваше да бъде отстранен завинаги от политическия живот на страната ни, срещу която е действал през неговите мандати във външно и вътрешно политически план.
Към Palatof:
Ех,разкри ме…Така е, страхувам се, треперя дори, за разлика от теб, който смело се подписва с името си.
параванов е най-големият ДОБРОВОЛЕН ЕНИЧАР НА БЪЛГАРИЯ.
kъм Palatof господине,на български език не може да се каже БЛАГОДАРЕНИЕ НА КОЙ.Такава тъпа неграмотност!
Балонът Първанов дори не гръмна, а тихо си изпусна въздуха… Колко бързо изпадна от десетката най-популярни политици. До три месеца може да изпадне и от 20-тицата.
Комитата: “Колко бързо изпадна от десетката най-популярни политици.”
В началото на 2001 “царят”, Господ “здраве” да му дава, постави в медийното пространство лицето Борисов, а.к.а. МУТРАТА.
Бързо се разбра, че медийното внимание не е безплатно, а в МВР има устна заповед САМО лицето МУТРА да коментира “разкритията” и “борбата с престъпността”.
Неотдавна четох, че свидетели твърдят, как мутри са се договаряли да събират пари за да КУПЯТ на МУТРАТА пост в МВР.
Изпадането в “класациите” на т.нар. “социологически агенции” е право пропорционално на липста на “подпомагане” от засегнатия политик.
Със сигурност и МУТРАТА ще ‘загуби” бързо от “рейтинга” си, щом престане да плаща!
Долното е извадка от Репортажите на Георги Марков, но е 1 към 1 валидно по отношение на медиите днес:
“Ако трябва да степенувам средствата, с които Българската комунистическа партия си служи, за да владее изкуствата и литературата и да превива с огромен успех гръбнака на всеки творец, ще поставя на първо място две от тях: щедрото заплащане и автоцензурата. Мисля, че българската комунистическа идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си в СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, издателят се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не работи по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш, че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.
Много пъти в разговор с колеги ние сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с който писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още преди раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът. Докато с официалния цензор войната е открита, дейността на автоцензора е чисто подривна, саботажна, равна на предателство отвътре. Много пъти автоцензорът съумява да се представи за творец и съответно подривната си дейност за творчество. С официалния цензор човек може да има обяснения, да чуе позоваване на принципи или правилници, а при автоцензора нищо не е ясно. Всичко е догадки, които плуват в призрачна мъгла. Един автор винаги може да се опита да заобиколи или да излъже цензора. В последна сметка човек винаги може да вини и ненавижда официалния цензор, но не може да вини и ненавижда автоцензора, защото това е самият той.
Ето как с магически трик режимът сваля от себе си отговорността за осакатяването на литературата и изкуството и вежливо я предоставя на самите творци. Само в много редки случаи, когато ситата се прокъсат или прелеят, режимът бързо се намесва чрез свои агенти, които, разбира се, поемат отговорността върху себе си, за да спестят неудобствата на партията.”
Поздравления за отличния коментар!
Можете ли да пуснете някакъв линк към въпросната “пресконференция”? Предварително благодаря!
Докато четях коментара, неволно се сетих за нещо, което ми е разказвал служител в СУ “Св. Кл. Охридски”: през 1980-те години идва Франсоа Митеран на посещение в София и една от точките в програмата била среща със студенти от СУ. Само дето на срещата залата се оказва стопроцентово пълна не със студенти, а с агенти на ДС…
Та и пресконференциите на Гоце намирисват на нещо подобно – в публиката само актьори, които играят лошо ролята на журналисти…
Нямах намерение да се намесвам с коментар в тема засягаща “Гоце”, Иво си остава ненадминат в тази област. Но виждам, покрай написаното от Българофил, че нещата почват да се забравят.
Социалистът Митеран, президент на още по-социалистическата по дух Франция, идва в България в началото на 89-та определено с намерението да утвърди държавата си като основен партньор във все още само подготвяните тогава от комунистите “демократични” промени. – Апропо – по време на “воайажа” си в Източна Европа, той не се посвенява да награди с ордени, както диктатора Живков, така и колегата му Чаушеску. Посещението му у нас обаче, целенасочено се обвързваше с т.н. закуска с подбраните от Партията, набедени за такива и наложени от нея, дисиденти. Този сценарий се допълваше и от една среща със студентите от СУ Кл. Охридски, тоест тези, на които се разчиташе, че ще бъдат “топлата връзка” (в случай на нужда) между делата на бащите си и криещата в себе си рискове от загуба на власт, необходимост от промени. По онова време завършвах задочното си обучение в СУ и по случайност (проверявах за сесията си) се намирах в университета в деня на визитата на височайшата особа. Излишно е да споменавам, че бях в пълно неведение за събитието – и помен нямаше от разгласяването му. Затова пък припознах мои съкурсници в някои от запътилите се към аудиторията на мероприятието костюмирани младежи – един партиен секретар, друг такъв комсомолски, както и един мой познат, актьор – студент от Витиз. Той ми се похвали, че ще присъстват и други негови колеги, а за него специално, че са го избрали да зададе въпрос на Митеран…
Та такива ми ти работи по онова време – сведения от първа ръка по въпроса за срещата със “студентите” от СУ – “новите лица” на “новото начало” в “новото време”.