Дългите крака на лъжата водят към гласуване с тях

На Сталин се приписва циничното изказване, което много му отива ( макар и авторството му да е трудно за доказване както и за много други негови „сентенции“), че убийството на един човек е престъпление, а избиването на милиони е статистика. Нещо подобно можем да кажем и за „източването“ на родината откъм главния й ресурс: човешкия. Защото източването на ДДС, банки, дружества, фирми се преследва от закона, но източването на кръвта на България не е престъпление, за което е предвидено наказание.

Такава мисъл ме споходи във връзка със статистиката, публикувана днес в един български вестник.

Над 175 000 българи годишно напускат България. В същото време едва 233 000 са се завърнали трайно за последните 30 години, показват данни на външно министерство, цитирани от „Монитор”. Малко над 2 млн. българи живеят в чужбина – най-много в Турция – около 500 хиляди, а в Гърция и САЩ живеят средно по около 300 хиляди българи. Сред най-предпочитаните държави от емигриращите българи са Испания, Великобритания, Италия, Германия, Канада, Македония и Кипър.

Гурбетчийството е познато отдавна по нашите земи като „търсене на щастието“ нейде по света. И не става дума за „чувства“- иначе русофилите да се бяха изнесли отдавна в Русия или поне биха пращали децата си там да учат, вместо на Запад, а дълбоко вярващите комунисти да бяха отпътували да се радват на победилия в чистия му вид комунизъм в Северна Корея.

Вълната от търсачи на щастие извън родината само потвърждава наблюденията, че българите са сред най-нещастните хора. Всеки може да сметне колко скоро България ще се окаже територия без българи, ако сегашната тенденция се запази.

Ако има нещо, в което всички българи сме съгласни с уникално, нетипично за нас единодушие, това е, че като природа страната ни действително е „земя рай“, както се пее в химна. Само че този факт не служи като обезболяващо лекарство, а тъкмо напротив: усилва впечатлението за абсурда хората да бягат от рая.

Комунизмът „решаваше“ този проблем с помощта на милицията, бодливата тел, минираните граници и граничарските кучета. В Берлин за целта вдигнаха първата в човешката история крепостна стена срещу „враговете“ отвътре, които бягаха с милиони на Запад- още някоя година да се бяха забавили и в страната на победилия ( със спомоществователството на съветските танкове) германски социализъм щяха да останат само партийните секретари и гаулйтерите от ЩАЗИ, може би.

Търсенето на щастието, забранено преди под страх от разстрел на местопрестъплението, е естествено състояние на човешкия дух.Когато той беше изпуснат от бутилката на комунизма веднага хукна да броди из Европа, че и по-далеч. Защо обаче продължава да митарства и днес, не се ли насити на хубавото там, което далеч не винаги е „идеално“, но явно е достатъчно привлекателно за родените в нашия земен рай, дори и алтернативата да е дубайската пустиня?

Лесният и по-близък да истината отговор на този въпрос е свързан с икономическата принуда или изгода, ако щете. Но понеже споменах „истината“, си позволявам да посоча лъжата като другата причина за устойчивия процес на дебългаризация на България ( не влагам в това претенцията за „чистите“ в етническо отношения българи).

Лъже се навсякъде и би ми било интересно да се появи достоверно проучване за някаква световна класация в това отношение. Но по липса на такава статистика съм принуден да се обосновавам на базата на личните си впечатления. А те са, че тук се лъже много, често, вдъхновено, но затова пък- постоянно и на високо ниво в държавата. С други думи- лъже се непоносимо и монозина не издържат да търпят това, търсейки изход другаде, където разминаването между лъжите на овластените да определят правилата в държават и да ги прилагат що-годе честно, и доходите на хората е по-лесно за преглъщане.

В графата „примери“ всеки може да си направи списък. Ще бъде различен, но във всички случаи-дълъг. Ако взема назаем от собствените си статии през последните няколко години няколко илюстрации, с риск да не кажа нищо ново, ще трябва да припомня банални истина за тези лъжи: от лъжите на едро за постигнатия „голям шлем“ с енергийните руски проекти и тяхната проекция днес в самозалъгването с алтернативи в допотопния „Козлодуй“, до обещанието да бъдем оправени от един мадридски месия, преродил се в лицето на своя охранител във второ поколение „спасител“ на България от кризата, управляващ чрез телевизиите, вместо с помощта на някаква приемлива визия за модернизирането и превръщането на страната ни в привлекателно място за живеене.

Какво ти привлекателно: тук се стреля в самата столица на месо, досущ като по границата по времето на НРБ с единствената разлика, че убийците на получават награди за „проявената доблест“ срещу невъоръжените си мишени. За две седмици уж „овладянта“ престъпност завляда отново първите страници на вестниците и новините на електронните медии. Но това не била никаква ескалация. Така смята властта след три поръчкови , демонстративни, брутални, кървави убийства, предизвикващи с типично бандитско презрение пропагандата по темата за „прекършената престъпност“. Виждаме за пореден път да казват на червеното бяло: червено като кръвта и бяло като мозъка на последната ( засега) жертва, разпилян по един софиийски тротоар, който любезно ни беше показан във вечерните новини вчера.

В която и да е държава, в която лицемерието в диалога между властта и избирателите е в поносими граници, вината за убийството на един гражданин от глутница скитащи зверове например, би предизвикала сериозни вълнения и оставки. У нас реакцията се сведе до несериозна, отхвърлена при това оставка на земестник кмет и до липса на реакция от притихналите по домовете си човеци. А има ли гражданин на София ( и на много други градове и села), след когото да не са джавкали заплашително нашите четириноги приятели, превърнати в опасност за живота ни от безотговорните двуноги? През последните няколко месеца вашият автор- непредставителен в този смисъл, поради щастливата развръзка досега, беше нападнат два пъти от глутници. И забележете къде: веднъж в самия център в Княжеската градина и втори път край хотел „Хилтън“ в квартал „Лозенец“.

Навремето, когато машината на тоталитаризма опаковаше мозъците ни по разни събрания, имаше един стандартен завършек: „който е съгласен, моля, да гласува“. И обикновено предложението на началството се гласуваше.

Гласуването продължава. Несъгласните го правят с краката си, опровергавайки лъжата, че на лъжата краката са къси- оказват се достатъчно дълги, за да „прескочат“ до някоя друга държава, където поне пришълците няма как да бъдат излъгани „патриотично“.