Неволното завещание на разкъсания от глутницата

Последното интервю с Ботьо Тачков приживе
Източник: News.ZaPernik.com
10/04/01

В ранната сутрин на 8 април почина роденият в Перник 88-годишен професор Ботьо Тачков. Той беше нахапан от глутница кучета в столичния квартал “Малинова долина” на 28 март.

Ботьо Тачков бе един от най-известните българи в Америка. Роден е в Перник и завършва икономика в Софийския университет. Емигрира в САЩ през 1962 г., подгонен от комунистическите служби, на които отказва да сътрудничи. В САЩ става научен сътрудник в Колумбийския университет и прави докторат. В 1968 г. започва кариера на Уолстрийт, където става президент на инвестиционна банка. След това работи в Държавния департамент на САЩ, в Световната банка, в ООН като икономически съветник на правителството на Индонезия. Бил е и преподавател в американски и германски университети. Поводът за последното му интервю е последната му книга “Сбогом на мечтите”. Той е дадено пред журналистката Руми Борисова.

– Прекарали сте много години в САЩ, кога се завърнахте в България?

– Започнах да идвам от 1992-1993г. като гост на БАН. След това се хванах с реституция. И едва през лятото на 2009г., след 15 години съдебни дела от 5 декара собствена земя получихме 500 кв. м в махала “Варош” в Перник. Там имаше содо-лимонадена фабрика. Понеже аз избягах, комунистическите управници прикараха булдозери и сринаха всичките къщи на фамилията, за да направят содо-лимонадена фабрика. В същото време на границата на нашия имот имаше празен общински имот – ливади. Но решиха, че точно там където са къщите на моята фамилия е най-подходящо и с това извинение започнаха да събарят.

– А с кого се срещахте като се върнахте в Родината?

– Срещах се и с новите власти. Бях уредил много неща за България в екологията, в земеделието. Но цялата програма пропадна, защото България не се интересуваше. Жельо Желев – тогава президент, казваше – уредете, аз ще дам земя да дойдат американски фермери и да покажат как се обработва земята. Аз действах като частно лице. И ха днеска, ха утре – непрекъснато отлагаха. При това разместване на пластовете всеки търсеше да уреди себе си, а на държавата – майната й – така стана.

– А кога избягахте от България?

– През 1962.

– И как успяхте да избегнете “възпитателните лагери”? В книгата си разказвате, че сте отказали съдействие на службите, а в същото време сте се измъкнал и от лагерите – как стана това?

– Това съм го описал в книгата. Вуйчовците ми бяха много предани на партията. Фьодор Джигрето изпадна в немилост и затова има малко данни за него. Обаче в приложенията ми го има на снимка прегърнат с Георги Димитров. Когато Георги Димитров се връща в България пита дали са живи Джигретата. Като дошъл в Перник се прегръщали. Търсил всички от фамилията да се снимат с него, но аз бях в парка и не съм знаел, затова не съм се снимал с Георги Димитров.

– Какви са били Вашите вуйчовци?

– И двамата беха много активни. Те бяха центъра на партията в нелегално време, но беха романтици. За тях комунизмът беше това, което разправяше пропагандата. И си бяха посветили живота в служба на партията, за да подобрят човечеството. Но видяха какво става. Когато дойде Александър Миленов, той стана председател на миньорския съюз, а вуйчо ми беше негов заместник и започнаха фрикциите там. Миленов беше видял какво е комунизъм. Разбрал, че е измама. И вика: Джигре, дай да си живеем – сега ни е паднало. Почва да краде, да живее нашироко, а вуйчо ми идеалист. Той не приема нищо. Не искаше и купони да вземе. Казваше: първо за народа – аз за това съм се борил. После започна на партийни събрания да критикува Александър Миленов, че краде и т.н. А Александър Миленов беше представител на земеделския съюз и го унищожи. И сега Александър Миленов има в парка паметник, а вуйчо ми е погребан при нехристияните – между циганите горе в “Тева”.

– А с другия Ви вуйчо какво стана?

– Другият го убиха в едни ливади към Богданов дол . Беше стрелял по един съветски войник. Поканил го на гости. Оня пийнал, хапнал и като си тръгнал, почнал да събира и да слага в торбата каквото му хареса. Вуйчо грабва пистолета, оня бяга и в тъмното вуйчо стреля по него, но не го улучва – избягал. Обаче изглежда нашите са се уплашили от съветските органи и трябвало да отмъстят на вуйчо ми, че е направил това.

– А все пак как успяхте да се измъкнете от пипалата на Държавна сигурност? Много хора са подписвали декларации за сътрудничество, а Вие?

– Душа ми знае как съм живял това време – прекарах живота си под земята. Обиколих всички мини в България – колкото по-далече от Перник, по-дълго ме държат. Държат ме на работа, докато дойде сигнал от Перник да ме изгонят. В Своге бех – там прeхвърлях на копачите въглищата, което е най-мръсната, най-тежката работа вентилация ужасна въглищен прах , няма по един картоф за ядене, а имаш черно гърло, разширено сърце и спех в бараките в едно кално дере – 10 човека, 10 миньори в една стая влизат, излизат. Имаш стол, в който сервират в алуминиеви чинии едно парче сланина – месо няма. Само сланина, плуваща в мас някаква – друго няма
И това е – ми казват – подпиши и ще те направим министър – иначе ще изпълним нашия план: ние враговете не ги пленяваме, но ги унищожаваме. И аз съм живял под тоя стрес 17 години.

– А как успяхте да направите тази кариера в Америка. И други хора са успели да избягат, но вие правите удивителна кариера. Вие постигате върхове, които за мнозина си остават мечта.

– Ако отворите моето досие в Държавна сигурност ще прочетете най-хубавите работи, които се пишат за един човек – много интелигентен, атрактивен, почтен, принципен, честен, хората му се доверяват, учи бързо чужди езици. Такъв човек им трябва. Искат разрешение от вътрешния министър да ме вербуват. В мотивацията ми дават отлична характеристика. А когато питат в Перник за мене – те пишат той е фашист, той се опитал да следва, глупав е, не могъл да завърши – ей такива работи. Обаче там все имаше малко по-интелигентни хора, които са ме преценили. Та въпреки, че тука от това да рина въглища в мината повече не ми даваха, там хората търсят таланти и аз просто си пропилях шансовете – бях на път да стана Рокфелер. Но аз бих искал да говорим повече за книгата ми, а не за личността Ботьо Тачков. Не е важно за личността Ботьо Тачков. Кариера вече няма да правя. Бих искал книгата ми да стигне до повече хора.

– Какво точно работехте?

– Първо започнах в една козметична фабрика – разопаковах сандъци със сурови материали на конвейр и трябваше много бързо, за няколко секунди да разкъсам кутията, да ги преброя и да ги върна – кръв течеше от пръстите ми. Щото ако не го направиш целият конвейр трябва да се спре и 30 работника, които работят на този конвейр да чакат. И разбира се, ще се те уволнят. Там работната дисциплина е много висока. Хората се трудят наистина. Всеки си гледа много сериозно на работата, нещо което не съществува още в България. Почват да се учат, но още го няма. И затова всеки гледа да е по-добър от другите, така че да напредне и са създали такова мислене, че всеки може да стане милионер, стига да е дисциплиниран и да развива себе си да има някакъв талант. И да разбира нещо.

– Искате да кажете, че си вярват, че с труда си и с това, което правят, могат да успеят?

– Всеки работи, влага всичките си сили , тренира се , Мъчи се да стане по-добър, за да стане милионер, Е много малко от тях успяват, но стават, за да може да се потвърди тази сентенция. В Америка даже правят изкуствено афроамериканци милионери, за да им покажат, че с труд могат да успеят. Аз работех в правителството и един мой черен колега казва: ще напусна, защото ми предлагат да ми отворят магазин и да имам съветници – това държавата го прави и се води на негово име. Искат да издигнат черните – които от тях са по-интелигентни. Та ето в тая атмосфера всеки се труди и мъчи да успее. А при нас всеки лъже, че прави нещо, но всичко е менте. В ония години се правеха, че изпълняват плана, както съм писал в книгата, а не беше така.