На 3 май, обявен за световен ден на медиите, се състоя разговор за мизерията на българската журналистика насред луксозната обстановка на хотел „Шератон” . Макар и да бях поканен ( и дори се изказах), не бях впечатлен особено от безобидната дискусия. Тя с нищо няма да накриви шапката на властелините на българската медийна нищета. Не беше споменат нито с намек дори фактът, че второ поредно правителство се радва на удобството да командва медийния парад чрез банката, в която е наредено на най-големите държавни фирми да държат парите си и чрез отчисленията от които съответният банкер изкупува с помощта на подставени лица на едро вестници, радиостанции, телевизии, сайтове и журналисти, обслужващи същата тази власт.
И все пак от устатата на чуждите гости на трибуната се чу поне една интересна информация, която си заслужава да достигне до публиката извън тесния кръг избрани слушатели в „Шератон”. Ето какво каза германският журналист Карл Гейбел:
“Освобождаването от властта на Държавна сигурност, поне за Германия, е много важен въпрос. В Източна Германия си имахме Хонекер и неговите тайни служби, както Румъния си имаше Чаушеску, а България – Живков. Но след 1990 г. нито един бивш служител на ЩАЗИ не бе оставен да работи в германските медии”.
В тази част от репликата му няма изненади. Но сега внимавайте да не пропуснете финала, който пропуснаха покрай ушите си любезните български участници в събитието, някои от които, съдейки по изкривените им от неприятно учудване физиономии, щяха да получат инфаркт – вероятно разпознаха себе си по аналогия:
„През миналата година 11 бивши служители на ЩАЗИ бяха разкрити, че работят в обществени радиостанции и телевизии. Всички те бяха уволнени без предизвестие. По същия начин медиите се освободиха и от сътрудниците на западногерманското разузнаване”, допълни Карл Гейбел без вероятно да си дава сметка колко е притеснил прикритите в България служители или агенти на миналите и наследилите ги тайни служби под претекст, че са полезни на днешната демократична България.
Ще добавя само, че след тежки трусове в респективните американски служби, подложени на тежък обстрел от законодателите заради случаи на нерегламентирани действия, в САЩ е забранено от десетилетия журналисти да бъдат вербувани. Надделяло е мнението, че журналистът служи на обществения интерес чрез своята независимост на мнението, а не чрез подчинеността на административни структури, чиито приоритетите се влияят от политическата конюнктура.
Нямам представа дали онези злодеи от ЦРУ, за които сме така отлично информирани предимно от самите американци чрез филмите им, нарушават все пак закона в това отношение. Но е впечатляващо, че такава забрана има и който я престъпи, ще бъде подсъдим, ако бъде уличен с доказателства. В братска Русия е друго: там си нямат филми срещу чекистите, но пък те са не само сред журналистите, но и най-вече на върха на държавата им. Как смятате, до кой модел се намираме по-близо?
Така е в Германия и в САЩ. А как е в съюзническата им България? Не ни се полага да знаем, а само да подозираме, че подозрителното мълчание по темата е форма на косвено признание, че тук е „малко” по-различно: толкова, колкото е и по отношение на откровеното пазаруване на журналисти по тарифи, каквито биха впечатлили колегите с несравнимо по-високите изисквания за заплащане в Германия и САЩ.
Споменатият Карл Гейбел назова и тавана на позволената сума за подаръци, които журналистите имат право да получават в Германия: 35 евро. Бедните! Тук се смята за нормално цели делегации от избрани редакции да бъдат разхождани до другия край на света, след което дружно да пишат колко прекрасна руска атомна централа имало в Китай, за оправдаят вложените в тяхната разходка хиляди долари. Също така на никой не му пука, че докато едни утвърдени именити журналисти ги гонят от работа чрез унизителни предложения от по 400 лева на месец, други ги купуват за по 5 и 7 хиляди лева на месец, както стана с трансфера на две лица от новините на Нова телевизия ( на трети техен колега, както вече писах, са предлагали дори 12 хиляди месечно за същия трансфер!) в ТВ 7, луксозна рожба на споменатата врътка с държавните пари в иначе частната Корпоративна търговска банка. Да не говорим за началника им Бареков, платен в пъти повече от подчинените му четци на новини, който парадира с богатство, натрупано от искрен напън-направо от сърце- на попрището на медийното слугуване.
Единственото, което все пак звучи успокояващото на фона на статистиката за Германия, е ,че там има приблизително толкова журналисти, колкото и у нас- около 40 000 души. Все пак си приличаме по нещо!
И си мисля: кога ли ще победи този пусти комунизъм у нас? При толкова много роби на труда, победата ни срещу прогнилия свят на капитализма ни е гарантирана. Трябва само да въстанем и да се освободим от веригите си. Защото, в огромната си част няма какво да губим, освен тях.
P.S.
Както можеше да се очаква- от опит знам- има кандидат да ме напада с бумеранга на гузната си съвест по темата, която засягам в статията
Явор Дачков, който излъга доста хора със салтоморталето на своето раболепие пред политическия си кумир Иван Костов и се превърна в слуга на други господари, се опитва да ме заклейми като лъжец със следния донос във фейсбук:
„Yavor Dachkov Иво Инджев е бил секретен сътрудник на ДС в продължение на девет години.Самият той много пъти отричаше този факт, докато той не бе оповестен от комисията за досиетата. Би ми било интересно да чуя мнението на онези, които го четат и цитират, когато пише срещу ченгетата, комунизма и т.н. как съчетават тези две взаимно отричащи се положения. Повтарям, че Иво лъжеше, че не е кука, да не започнете да ми приказвате за правото на всеки да преживее еволюция и т.н. Моля да не приемате тези думи като опит за заяждане. Наистина ми е интересно какъв е механизма, който позволява всичко това да тече все едно нищо..Той донякъде би обяснил и защо българския преход протече по този начин. „
Истината е, че на 28 ноември 2007 г., година преди официалната интервенция на комисията по досиетата ( и веднага, след като стана възможно да прочета наличното в затворения преди това архив на съответното управление), публикувах на две вестникарски страници във вестник „Седем” статията „Самопризвание” с позицията си по въпроса за досието ми.
Ако в постъпката ми имаше нещо лесно забележимо извън личната изповед, това е тъкмо фактът, че тя не беше направена под натиск ( бях вече повече от година без работа)- исках само да съм честен пред хората и да не позволявам на лекетата да ме шантажират. Така изпреварих доста стандартната процедура, с която комисията изчопли доста имена и не ми е известно някой друг в България да го е направил така категорично, а не просто с някакъв намек.
А не беше лесно- опитайте да режете живо месо без упойка от себе си и ще разберете какво ми струваше да напиша: „ гордея се единствено с това, че не се гордея с мазното петно”.
Направих го с пълното съзнание каква храна давам на желаещите да си бършат зацапаната съвест с тази статия. В нея с много болка разказвам за прочетеното в досието си, за което не знаех нищо преди да го видя и „пипна”. Статията ми започва със следното изречение:
„ За 26 години в журналистиката професионалните ми изяви са хиляди. Никога обаче не съм писал по-важен за самия мен текст от този”.
Дачков може и да е пропуснал най-важния текст в моя собствен живот, публикуван впрочем във вестника, който той също така предаде след пореден скандал с бивши съмишленици. Но незнанието не е извинение за такъв претендент да ми бъде съдник. Самият той загуби уважението на хората, които някога излъга и явно не желае да пропусне да добави някоя гадост към онези, които преди около месец изсипа върху главата ми неговата бивша спътница в живота Люба Кулезич. Днес единият от тях служи на един корпоративен интерес, а другият на друг, но са си еднакви в служенето. И не могат да си ме поделят в лешоядството си- май много ги дразня с ината си да не се умилквам на големите пари. Направо са си в това отношение пак двойка. „Опять двойка”, както гласеше надписът под една съветска картинка от някогашните букварчета, от които и те са сукали, но сега го усукват с претенцията на праведници да бъдат с едни гърди напред пред грешниците от онези години.
Долно е да се опитваш да изстискаш капка наслада от горчилката, която се надяваш да сипеш другиму в житейската чаша със задна дата. Горното го доказва.
Хубавите статии и два пъти да ги прочетеш, винаги ти доставят удоволствие;)))
Прекрасен анализ на медийната ни действителност.Изглежда у нас опозиционни медии няма.Всички се втурват да ухажват власта, келепиреца само е важен.Не се е променило много от Бай Ганьово време.
А какви решения на проблема би предложил г-н Инджев?
Очевидно никоя власт не иска да си разваля медийния рахатлък, а опозицията не може да влияе много.
Чест и почитания, уважаеми г-н Инджев, за позицията!
С нея и с цялостното си поведение в тия тежки за българската демокрация години успявате в свое лице да осъществите моралния реванш, нравствената реабилитация на вашата все пак така значима за функционирането на демокрацията професия. На фона на триумфиращата мерзост примерът, че е възможно журналист да не е презрено мекере дори и в наши условия е съхраняване именно на нравствения смисъл на това иначе благородно занимание – според неговото понятие…
Уважаеми, господин Инджев!
Мисля, крайно време е да се разделите с болката и горчивината от изживяното. Вие отдавна се откъснахте от влиянието на структурите и ако сте имал изобщо някакъв грях / което ние не категорично не допускаме/, с делата си и открито заявената и последователно и неотстъпно отстоявана гражданска позиция, сте изкупил стократно!
Какъв морален съдник може да Ви бъде ибрикчията Дачков?! Нима това, че не е бил притискан и днес няма уличаващо досие или “картонче”, може да оправдае продажната му мисия на обслужващ журналист понастоящем?! Та не е ли хиляди пъти по-перфидно и недостойно, по-унизително и вредно за обществото ни това, че днес Дачковци обслужват същите тези структури от комунистическото ни минало, след бутафорната им мимикрия?!
Пък и задайте си въпроса, кой днес уважава Дачков? Кой обръща внимание на брътвежите му, кой се съобразява с неговото мнение, кой го почита и цени? Може би Патрашкова или Алексей Петров…
Смешно нали?
Господин Инджев, Вие сте личност, Вие сте величина и се радвате на симпатиите и уважението на всички мислещи почтени българи.
Оставете “пигмеите” да се пържат в собствения си сос!
Бъдете здрав и все така верен на себе си!
С уважение!
сем. Тинкови – Видин
Дачков първо да се научи да пише на правилен български и после да се зове журналист
Моето мислене ме предизвиква да споделя, без скрупули и от позицията на опита от възрастта, че г-н Инджев е безценен пример за бъдещата журналистика.
Г-н Инжев,судоволствие чета вашите анализи, но се учудвам защо се занимавате с хора като Дачков и г-жа Кулезич. Като чета коментарите след Вашите статии, хората, които ги пишат Ви харесват такъв какъвто се, така, че се задълбочете в това, в което сте много добър. Желая Би много късмет и здраве. Поздрави
Взех, че съчиних нещо като микро-антиутопия:
Германия 2012… Разхождаме се из Адолфхитлерщат, след това свиваме към ЕрихХонекермаркт и крачим по Хермангьорингщрасе, докато стигнем до монументалния паметник на героите от SS, срещу който се издига Мемориален комплекс на героите от ЩАЗИ Купуваме си вестник “Демократише фьолкишер беобахтер”, чийто собственик и пръв главен редактор е д-р Гьобелс, а зам.- геносе Милке. Минаваме покрай сградата на Бундеснахрихтендинст. Там в чудесен екип служат професионалисти от ГЕСТАПО и експерти от ЩАЗИ. Охраната е от елитната SS-дивизия “Мъртвешка глава”, в хода на дълбоките промени преименувана на “Демократична мъртвешка глава”. Прибираме се приятно изморени в хотела и пускаме ТВ-то. В програмата-парещи публицистични теми като: “Недостижимата социална политика на Третия райх и ГДР”, “Ще можем ли да построим поне част от всичко, което съградиха и ни оставиха Хитлер и Хонекер?”, Следва кулинарното шоу “В кухнята с Мартин Борман” и “Бъдете здрави с д-р Менгеле!”, ето и филмовата програма-драмата “Героят от Гестапо” и сериалът “Боецът на тихия фронт от ЩАЗИ”, малко музика “Хорст Весел”, “Шаренето котле” унд Гуте Нахт…
Така. Я сега сложете имена като Димитровград, паметник на съветската армия, Шестака Митьо Гестапото, МО,НРС и т.н., “носталгичните” ленти и от антиутопията ми се получе българска реалност.
Към Йордан Делимарков:
Все пак истината е малко по-различна: те се занимават с мен, злобно и лъжливо.
Кулезич си има телевизионна бухалка, връчена й от депутата от ДПС Пеевски, от протежето му Бареков и компания.
Дачков си има вестникарска бухалка, за която се твърди, че е е на трактора ( но във всички случаи е на друга групировка, въоръжена с пари).
Размахват си ги лично срещу един обезоръжен откъм подобни бухалки журналист и получават моя отпор в моя блог- не заради друго, а като опит за превенция срещу разпространяване на лъжи пред тяхната си аудитория, която не е непременно осведомена за истината.
Виждам, че сем. Тинкови са казали всичко, което исках да напиша:-)
Вярно е, че в повечето днешни медии не се подкрепят независимите и чустни журналисти, а нагаждачите. Вярно е, че журналистите в българските медии са подложени на натиск, учат ги да бъдат нечестни. Но защо някои, като Дачков и Кулезич, се оказват толкова талантливи ученици?
Продажниците никога не могат да простят на тези, които са останали честни и са запазили достайнството си!
Немският пример – сравнение от което отдавна смятам е трябвало да ни втръсне, в началото на статията е противоречив – хем от Обединението на Германия “нито един бивш служител на ЩАЗИ не бе оставен да работи в германските медии.”, хем сега 21-2 години по-късно 11 такива са продължавали да лавират из дебрите на немската журналистика.
ПП: Надявам се, г-н Инджев, че по същият начин, по които сте склонен да оправдаете присъствието на собственото си име в тези, “позорни списъци”, сте склонен да приемете възможността за други журналисти в подобна позиция. Истината не е черно-бяла.
ПП2: Смятам журналисти като Бареков и Дачков сами са се дискредитирали достатъчно, че да не предизвикват особена завист за високите си заплащания – поне за тези, за които достойнството има цена и именно тук се корени моето уважение към вас, г-н Инджев.
http://www.youtube.com/watch?v=WaLWltYyIbk
Г-н Инджев, гледайте клипа към този линк.
Ne ste sam,gn.Indjev.
Mnogo hora otkrivat vuv Vashata Istina-svoyata.
Blagodarya Vi!
Вашите притеснения са съвсем основателни,но привличате автори като Николай Флоров,чийто призиви да се противодействува с латиницата най-вече на византийската попщина и мърлявщина
са предизвикателство за цяла епоха,по което на няколко пъти призовах и аз с примерите на Турция,Румъния,Сърбия и останалите.
Флоров е прав,че Русия след Ферара 1340 г.преживя с нашите останки от нейния византийки пир когато незаконен син на И.Шишман и на византийска принцеса,т.е.внук на Иван Александър се подвизавал като
византийски патриарх с успешна теза над католицизма по въпроса на п р е в ъ п л ъ щ е н и е т о
Ще се върна въпроса повдигнат и от Флоров,защото е цяла бъдеща победна епоха!!!!
За съжаление,тия, които ще повярват на лъжите на слагачите, не четат Вашия блог г-н Инжев. Чудно ми е преди време, как тия двамата успяха да излъжат Иво Беров и се натаманиха в вестник седем. Може би са си правили други сметки. Вие , пък и ние обикновенните хора нямаме друго оръжие освен истината. Съзнанието бавно и трудно се променя в Бг. Много от нашето поколение, като чуят ” Калашников” се разтаоят от умиление. В края на 70те споделих мое мнение, че ако затворим източната граница, за няколко години ще се превърнем в Швейзария. Засъжаление се оказах прав Желая Ви много сили и дух да продължите своята, пък и наша борба
Иво, все си мисля че ти искаш да си сам. Иначе нама да блестиш така както сега.
Във връзка с “Иво Инджев към Йордан Делимарков”:
Да, господин Инджев, именно “пред тяхната си аудитория” от откровени комуняги, сбъркани мозъци и скучаещи простакеси, жадни за мръсотии и интриги. И единствено пред нея! Та кой нормален човек, що-годе образован и ориентиран, обръща внимание на патрашковата дачковокулезична барековщина?
В моето семейство отдавна сме приели символичен ориентир – делим българите на две групи:
– тези, които сутрин гледат Бареков, а вечер се наслаждават на Слави Трифонов;
– всички останали.
Аудиторията на Дачков не е Ваша аудитория. Иначе не би могло и да бъде. Населяващите нещастната ни държавица живеем в два свята. Дели ги непреодолима бездна. До това ни доведе половинвековната ком.система.
Единият от тези два свята е измислен, бутафорен и абсурден, поради което – грозен, жалък и лишен от бъдеще. Не се борете с него, използвайте магията на талантливото си перо, за да го осмивате /него и продажните му глашатаи/. Справедливият Ви гняв им доставя наслада – дарявайте ги със смях и презрение, това ги убива!
Вие прекрасно го умеете!
Господин Инджев, позволявам си да отбележа, че допускате грешка. Господин Дачков принадлежи към обслуващия персонал, той не е на нивото Ви. В смисъл, че с обслужващия персонал не се водят разговори, коментари и не се раменят мнения по различни въпроси. На обслужващия персонал се дават нареждания и бакшиши и нищо повече. Представете си, че сте в хотел и започвате раговор с камериерката. За какво ще си говорите, на каква тема, какво общо имате с прислугата? Или пък в ресторант да си приказвате с келнера. Да, може да си говорите с келнера, но най-много за нещата написани в менюто. На много мои познати съм казвал, да не общуват с прислугата, защото последните веднага почват да фамилярничат и да се подмазват в очакване на по-голям бакшиш, което е много досадно и крайно неприятно. Моят съвет е – не общувайте с плебеите и простаците. Това е вредно за нормалните хора.
Към Имигрант:
Ако клипът не беше направен толкова професионално и с толкова сериозна компресия на внушението, щях да приема като шеговит шарж ( или дори подигравка-защото съм бил изобразяван и като чучело и замерян с яйца от агресивните съветофили на тяхна креслива проява) монтирането на моята физиономия в компанията на българските възрожденци. Но тъй като не мога да намеря под този вол теле, мога само да бъда благодарен на авторите за задължаващия комплимент.
Към Христо Божков:
Да, има такова противоречие, прав сте. Публикувах цитата не заради баналната информация за това, как Германия решава проблемите си със ЩАЗИ, а заради нещо, което самият аз не знаех и си мисля, че е интересно и на аудиторията: че в Германия за прогонили от журналистиката и западногерманските агенти, което е въпрос на принцип относно прекратяването на практиката на тайните служби да влияят на общественото мнение чрез журналисти.
У нас за това дори не се говори…Бъдете сигурни, че тук я карат както си знаят от “едно време” в това отношение.
Но и Вие грешите в нещо- не съм “склонен” да оправдавам присъствието си на името си в онези позорни списъци, нито пък оспорвам някакво право никому. Изказал съм се ясно по въпроса, включително във статията, която коментирате.
Г-н Инджев,
Аз съм един от подведените от Явор Дачков.В началото на в-к Гласове откликнах на призива му за помощ с една, за мен не малка сума. За която, между другото, не получих (поискан специално) отчетен документ.
За тази си постьпка сега безкраѝно сьжалявам.
Господин, СОТИРОВ!
Убийствено точен сте! Адмирации!
🙂
Господин Тинков – благодаря!
Но сам разбирате, че с това не искам да обидя хилядите наши сънародници който си вадят хляба с честен труд като обслужващ персонал. Те са достойни и честни хора.
🙂 🙂 🙂
Всеизвестна е историята на покаялия се разбойник на кръста, на когото Господ казва : “Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая.” /Лука 23:43/. Не толкова често обаче се присещаме за притчата за изгубената и намерена овца, в която Христос ни напомня за една библейска мъдрост, която съпоставя отношението към самоизповядваното съзнание за праведност с това към стойността на моралното и духовно извисяване : “Радвайте се с мен, защото намерих изгубената си овца. Казвам ви: по същия начин и в небето ще има повече радост за един грешник, който се е покаял, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от това.” /Лука 15:6,7/. Нека не забравяме и че смятаните за стълбове на Християнската църква – Светите апостоли Петър и Павел – са наричани още “Вселенски учители”, защото с делата си са доказали, че грешният човек може да надрасне своето несъвършенство и да бъде спасен… Тоест, едно от основните послания на църквата е, че преодоляната греховност а не фарисейщината в поведението е достойната мяра на делата ни. Така е според нея, а според вас как е?
Триумфът на провокаторите,сега им е паднало,те са винаги около вас,умилкват ти се,говорят ти благи думи,проявяват някаква загриженост,само докато те преслушат,за да разберат какъв си и какво представляваш,дали си от техните,или не си,след което…останалото оставям на вашето въображение.
Партиите в България са средство за разчистване на лични сметки с опоненти и конкуренти, за осъществяване на амбиции за облагодетелстване и на кариеристични намерения на хора, които нямат друг по-добър шанс да напреднат в живота. Който мисли иначе е пълен наивник.
Стилистичен похват за ангажиране на читателско внимание – ужким несъгласие, а след това доразвиване на темата и задълбочаване на оценките,това са горните мнения.
Хващам се за прекрасния коментар на Борис Танушев, за да се запитам: богословът Явор Дачков ли хвърля камък по “грешника” Иво Инджев? (Грешник е в кавички, защото грехът е изповядан публично.)
Мисля си, че, когато човек отрича правото на друг да еволюира, е редно да погледне зад себе си и да се увери, че не влачи следи от ентропията.
Г-н Инджев,убежденията ми са антикомунистически,много съм се ровила да проучвам ролята на Съветския съюз и ДС в историята на България.Смятам,че дори да имате някакви грехове,отдавна сте ги изкупили!Вашата работа като журналист и писател го доказва!Вие сте умен и силен българин,здраве и успех!Българската журналистика е достигнала най долната си точка(изключения има),хората които я правят са малограмотни и не могат да надскочат селско-провинциалния си манталитет,но явно са удобни.Мисля,че Надежда Михайлова го каза,в прекия и преносния смисъл:”Нахранете журналистите!”Жестока истина,обидна за българите,за българските политици,за българските журналисти и накрая за европейските журналисти(защото сме членове на ЕС).
Много ми е странно Явор и Люба сутрин като се погледнат в огледалото какво виждат. Много жалко.
P.S. Явор никога не е бил богослов, бил е в Академията за да служи, видно е на кого.Жалко.
P.S. А онова леке дудука, то дори не се поглежда в огледалото, знае, че няма нищо за гледане.
Димитър Димов