Телевизионният архив е като лоста на Архимед- би могъл да преобърне света

Отлежалите документални кадри придобиват допълнителна стойност с течение на времето и това се видя тази сутрин при повторението на предаването „Комиците“ по един от каналите с марката на Би Ти Ви. Повторението показа юбилейния брой номер 200 на това телевизионно шоу. Смешките на популярните актьори, посветени формално на годишнината, откроиха всъщност доминиращото присъствие на Бойко Борисов в публиката, превзело на практика екрана не само с непрекъснатото му показване в кадър, но дори и с приглушеното пускане в ефир на репликите му, та чак до рязането на тортата от неговата силна десница, която почти беше целуната за благодарност ( всъщност премиерът се разцелува само с актьора, който уж го имитира за майтап, но на практика не на шега го рекламира като един добродушен главен герой на държавата).

Но и това не беше всичко. Старото предаване показа и една стара „любов“, разтрогната междувременно като злополучен брак по сметка, след който настъпи грозна караница. До Бойко Борисов, на обособена масичка, искрено се забавляваше и бършеше запотените си от сълзи очила „най-голямото разочарование“ на самия Бойко Борисов, както той вече го нарича: уволненият тази пролет от него бивш министър на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков. Видяхме потвърждение за предишните твърдения на Борисов за министъра, когото той беше обявил за „отличника“ в кабинета, т.е. за свой любимец.

Какво ли още „крият“ архивите? Какво ли не- само трябва да има съответната воля за тяхното „разсекретяване“ в полза на обществото. Нали искаме да знаем всичко за публичните личности, надарени от нас с власт! Най-логичното упражнение в това отношение би бил един нов прочит на миналото, което се е случило и без това пред очите ни, но кой знае защо не се намират желаещи да ни го припомнят при промяна на конюнктурата.

Архивите са голяма сила. Ако от „Шоуто на Слави“ не бяха отказали да ми предоставят архивен кадър от гостуването на президентската съпруга Зорка Първанова ( под претекст, че не пазели архива от него??!!), щеше да се види, как самият президент Първанов седи в компанията на митничар и бизнесмен от Перник, които описвам в книгата си „Президент на Ръбъ“ като приятели от най-близкото обкръжение на държавния ни глава. Митничарят подарява на Първанови пред свидетели на собствената му вила автомобил фолксваген през лятото на 1996 г. , с който те, преспивайки там, поемат на следващия ден на сбирка на бивши партизани в подкрепа на (злополучния, несъстоял се в това качество) кандидат на БСП за президент Георги Пирински.

Освен въпросния митничар Венци Деянов, оправдан към момента на предаването от съда (оказал се безсилен пред толкова „силен човек“) за големи финансови злоупотреби, финтирайки с болнични и други хватки цели 17 пъти съдебните заседания, от другата страна на президента Първанов в публиката седи още по-интересен субект. Това е собственикът по документи на два мезонета в квартал „Гоце Делчев“ в София Владимир Лазов. Същият беше крит (включително и от „Шоуто на Слави“ след моята заявка) с упоритост, каквато може да проявява само човек, който страхотно се бои да се покаже пред публиката. И защо? Нали в нотариалния акт, който публикувах, пише ясно, че именно той е истинският притежател на двата мезонета, закупени от сина на бизнесмена Петър Манджуков, а не семейство Първанови?

Ако телевизионното шоу имаше волята да покаже милата картинка на близостта между тримата приятели, тогава медиите може би щяха да преодолеят погнусата си да цитират мен като първоизточник и да имат основание да се поинтересуват от истината за корупцията на най-високо място в държавата ни. Обаче архивите така и не проговориха…

Перефразирайки Архимед, който заявил, че би повдигнал земята, ако има лост, мога да кажа същото за архивите: те са лост за преобръщане на много митове, заблуди, отрицания и изкривяване на истината с помощта на забравата- истината, която е погребана като българските архиви в съветските хранилища.

Но понеже става дума конкретно за телевизионни документални кадри, най-големият длъжник в това отношение е все пак „господарката на архивите“ БНТ. Нито едно публицистично предаване в обществената телевизия не си прави труда да бръкне в монополните златни залежи от запечатаното от камерите минало чрез постоянна рубрика за целта. А когато реши да го направи по повод своя годишнина, БНТ го стори по безобразен начин с нескрита носталгия по времето, когато имаше една телевизия, една партия, един ръководител, изтъквайки собствената си „прогресивна“ роля в тази императивна единственост от тоталитарен тип.

Да, вярно е, че с течението на времето старите кадри стават още по-ценни. Но и животът ни е ценен, а минава в очакване нещо да се случи-като проговарянето на архивите в интерес на днешната ни информираност, от която зависи утрешния ни избор на началници, взимащи решения от жизнено значения за същия този наш кратък живот.