В диспута „за” или „против” паметника на Съветската армия в София, проведен на 9 септември тази година в пилотното предаване „Удави водещия” на една от националните телевизии, който е идентичен на диспута „Червената армия освободителка ли е или окупаторка”, Иво Атанасов, говорител на движение „Русофили”, заяви: „Фактът, че в България няма убити от Червената армия българи, показва, че тя не е окупаторка.”
Но ето какво пише историкът изследовател проф. д-р Диню Шарланов в книгата си „История на комунизма в България”, том I, стр. 245: „… към септември 1946 г. от съветски войници и офицери (…) са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. Списъкът не е пълен и вероятно се отнася само за 1946 г. … Убитите жени са на възраст от 18 до 23 години …” (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а. е. 423, л. 8, 37; а. е. 424, л. 5 – 17; а. е. 312, л. 4; а. е. 325, л. 4; а. е. 315, л. 2; а. е. 424, л. 7 – 11)
Сега ще се спра на едно трагично събитие от българската история, което също опровергава казаното от Иво Атанасов. За него почти не е писано и говорено. И сега малко се пише и говори. А трябва! За да не се забравя нерадостната съдба на таврийските българи, дръзнали да напуснат родните си места в Таврия (област в Южна Украйна, Приазовието) и да се заселят в своята прародина България. Това се случва в годините 1942 – 1944. Тези таврийски българи са наследници на българите, преселвали се в пределите на Руската империя след всяка руско-турска война. Георги Раковски в книгата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите” предупреждава преселващите се българи да не напускат родните си земи, защото нищо добро не ги очаква в Русия. Таврийските българи, през 1942 г., по време на германската окупация на западните територии на Съветския съюз, в които е и Таврия, пишат прочувствено писмо до цар Борис III с молба да ги приеме в царството си. Цар Борис III откликва на молбата им. Първите таврийски българи пристигат в България в края на 1943 г. Заселени са и оземлени в Добруджа и Лудогорието. Този процес на изселване и заселване продължава до средата на 1944 г. Успелите да се доберат до прародината си България са над 2000 души. Точният им брой е неустановен и неустановим. Посрещнати са от местното население като братя и сестри. Радостта им е неописуема. За съжаление тя е краткотрайна – за по-малко от година. След окупацията на България от Червената армия по заповед на Сталин започва връщането им обратно в СССР.
Изпълнението на операцията е възложено на органите на Червената армия. Активно им помага новата комунистическа власт. Укриващите се таврийци са издирвани, преследвани като дивеч, залавяни, включвани в списъци и депортирани. Част от тях са убивани още в България. За съдбата на връщаните обратно има различни версии. Две от тях са най-правдоподобни – изпратени в лагерите на ГУЛАГ или натоварени на шлепове и издавени в Черно море. Която и от версиите да е вярна, случилото се е чудовищно. Обвинението срещу таврийците е, че са родоотстъпници и изменници на СССР.
Но нека сега да оставим да говорят живите свидетели на събитието, архивите, книгите, вестниците. Тази година в Добрич бе издадена книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” – малка по обем, но уникална по съдържание. 85-годишният автор Атанас Марков е човек родолюбец с будна гражданска съвест. Самият той заявява, че не е писател и най-малко изследовател историк, но че все някой трябва да отрази и опише събитието за поколенията от гледната точка на съвременник и свидетел. За него най-точно отговарят думите: „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан.” Авторът се спира подробно на изселването и заселването на таврийските българи в България, като онагледява фактите с архивни документи от Държавен архив – Добрич. Става ясно, че за условията по онова време българската държава си е свършила много добре работата. Акцент в книгата представлява подбуждането и организирането на депортацията на таврийските българи обратно в СССР. Още в предговора авторът слага пръст в раната: „Тук, на родна земя, ги настига дългата ръка на бащицата Сталин, „Бащицата на народите”, чрез щиковете на звездочелите Альошковци …
Това, което съм събрал и написал е една малка част от голямото и срамно за властващите тогава български комунисти събитие, което е предизвикано от чужда окупационна армия, започнала вече да се нарича двойна освободителка, най-усърдно подпомагана от новата тоталитарно-комунистическа ОФ власт. България е окупирана страна, след едностранното, безпричинно и без никакъв повод обявена й война от СССР на 5 септември 1944 г.”. След това въведение в темата Атанас Марков продължава: „След първия сигнал за връщането на таврийските българи обратно в СССР, даден с телефонограма от 22.XI.1944 г. и други указания, започва събирането на изселниците в сборни пунктове по околийските центрове, предимно в казармите, където са настанени щабовете на Червената армия.
С активното съдействие на новата ОФ власт (разбирай БКП) след преврата на 9.IX.1944 г., Червената армия на маршал Толбухин като окупационна войска се разпорежда тотално в царство България. Вестта за насилственото завръщане на таврийските българи обратно в пределите на СССР достига до всички. Започва, доколкото това е било възможно в ония условия, съпротива – нежелание да бъдат депортирани. Укриват се в добри хора, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни. Окупаторите, изпратени от бащицата другаря Й. В. Сталин и неговите български лакеи и послушници си знаят интернационалните задължения – вън чуждите граждани, (съветски крепостници без лични документи) съветски родоотстъпници, изменници на родината.”
След това Атанас Марков се позовава на съвременници (част от тях комунисти), преки свидетели на трагичните събития.
Йордан Боев, роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево (Добричко), където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и други. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи като нас.
…Пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.” Йордан Боев продължава: „Аз съм преселник от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа, да се срещна с хора от моето родно село Чамурла, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехеме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.”
Друг жив свидетел от същото село, вероятно пожелал анонимност, си спомня за това насилствено изселване: „Първо една вечер дойдоха червеноармейци и прибраха – арестуваха само мъжете и ги отведоха, а след 3-4 дни арестуваха и отведоха и останалите – жени, деца и възрастни.”
Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г. и израсъл в село Добрево: „…През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”
Слави Тодоров, роден през 1925 г., от с. Росица, Добричко, си спомня разговор на баща си с таврийски българи: „Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”
Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”
Илия Иванов Гюров, роден през 1926 г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: „Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. И още нещо. Арестуван бил в самата класна стая, пред децата ученици и отведен за депортиране от органите на Червената армия – насилствено. Този учител се е казвал Милчев, искал е тук в България, в своята прародина да остане, но кой ще уважи желанието на родоотстъпника, изменника на Родината и най-вече на Бащицата? Въпреки насилието, целият клас, а той бил и класен ръководител, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.”
И накрая ще приведа и спомена на самия автор Атанас Марков, роден през 1927 г.:”Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на ЖП линията при гара Юг…ЖП гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде? На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ…”
Авторът Атанас Марков в книгата си използва като източници на информация и вестници. Той се позовава на вестник „Про-Анти”, брой 35, 2005 г., като пише: „Български „Катин”, тук във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ е паднал самолет. Изровена е била огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са били докарани 40 човека, конвоирани от органите на Ч. К., разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Децата и жените са ги отправили за СССР.” Интересен факт е, че през 1978 г., за да не пречи на ловната резиденция „Воден” и на обслужващото я летище, село Воден е премахнато. Днес не съществува на географската карта. На събор в началото на септември тази година бивши жители на селото и техни наследници са решили да направят подписка за връщане на имотите им и възстановяване на селото .
Колкото и парадоксално да е и вестник „Дума” отразява тези събития. Атанас Марков отбелязва: „На 10.VIII.2002 г. вестник „Дума”, брой 183 (орган на обновената БКП, вече БСП, с автор Александър Миланов) излиза с обширен материал на две страници за съдбата на таврийските българи, дошли у нас през 1942-1945 г. и насилственото им депортиране от окупационната Червена армия – пролетта на 1945 г. Историческите истини са такива. Те не могат вечно в тъма да останат. Все някой ден виждат бял свят.”
Да, така е! Потулваните исторически истини рано или късно излизат на светло! И колкото по-рано, толкова по-добре. На светло излязоха вече чрез архивни документи пораженията, нанесени на България от присъстващата в нея Червена армия и във финансово-стопански план: 82 млрд. лева за издръжката й за три години и четири месеца, загуба на суровини, селскостопанска продукция и др.
В Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия й се вменяват задължения като разписаните в точки 3,4,6,40. Акцент в тях е словосъчетанието „ да се ликвидират”, (разбирай „да се избият”). Цитат от т. 40:„…Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления”. (сп.„Анти”,бр.I/2011г.). След Инструкцията резултатите от нея по т.40 не закъсняват. Опозицията в България е ликвидирана физически- Никола Петков, Кръстьо Пастухов…
Червената армия има и други агресивни действия срещу суверенна България, макар и преди да я е окупирала и да не е била във война с нея – бомбардировките на населени места в Североизточна България веднага след 22.VI.1941 г. и набезите на черноморския й подводен флот по българското крайбрежие, причинили поражения на търговския й и транспортен флот. Но това е друга тема.
Очевидно е от гореизложеното, че Червената армия пряко е избивала невинни българи и косвено – чрез ръцете на българските комунисти, получили властта си от нея на тепсия.
Нека Иво Атанасов коригира информацията си, че в България няма убити от Червената армия българи. Червената армия пък трябва да получи заслужения си статут на армия окупаторка. А за паметниците на армия окупаторка, естествено, няма място в страна, която уважава себе си и сред народ, който има достойнство.
Георги Чунчуков
Може ли тук – да припомня само,не че нещо.
А семинар по противодействие на корупцията в Правец – тато да им коректив.
2) kinsev 29 Юни, 2012 в 10:31 am http://e-vestnik.bg/?p=14993&cp=1#comment-239580
.В такъв капан сами попаднахме, че изхода, ще е много труден. Моля Бога да не кървав.
“Бог помага,но в кошара не вкарва” – българска народна приказка.Нород който постоянно върви наопъки,няма как Бог да му е на помощ!При Иво Инджев съм писал ,какво съм казвал през февруари 2001г!Казвал съм,много неща съм казвал,но за съжаление мое все така става ,както казал съм!
21) Danny_ 15 Юни, 2012 в 7:33 pm http://e-vestnik.bg/?p=14880&cp=1#comment-238032
Кинсев, защо си мислиш, че сме зверове? Защото хулим наглия простак Борисов ли? Защо да не сме хора? Защото си искаме горите ли? Знаеш ли колко ме интересува какво си бил казал преди години, и че то впоследствие било станало както ти си го казал… Интересува ме настоящето!!! През тези 20 години аз растях в измислена демокрация, растях в бедност, растях сред несправедливост, защото някои хора не се накрадоха… И защо според теб ние хората не сме хора?! Нима онези малоумни кръвопиици в парламента са хора?! Ти тях ли наричаш хора?! Ако е така, жалко за теб! Наистина човече не знам какъв ти е проблема, за дето се заяждаш с нас младите, които искаме промяна. Има нещо сбъркано в мисленето ти. Искаш и ти да кажеш нещо (виждам), ама излиза нещо съвсем друго, което е меко казано равно на глупави и безсмислени нападки. Като си толкова мъдър и щом ние не сме хора, а ти си човек, дай съвет как да си оправим държавицата или поне това, което остана от нея, за да можем да живеем ние зверовете, ние което сме без души, и ти, човекът в хармония и благополучие!
2001 г.фежруари – съжалявам за грешката!
Posted by Румен Бърцов | ноември 14, 2011, 13:34
https://ivo.bg/2011/11/14/телевизорът-като-бухалка-срещу-крити/#comment-58723
От : концлагера комунистически Криводол ул “25 конгрес на КПСС” номер 13 -ти.
Адрес за кореспонденция:
Адрес: 3060 Криводол, ул. “Освобождение” № 13 (до бюст паметнуикЪт н Г. Димитров).
Телефон: 09117/25 45
Дни на интелигентната енергия в Криводол
публикувано понеделник, 18 юни 2012 17:12
Автор: Александър Русе
Радио Видин
http://radiovidin.bnr.bg/News/Pages/Dni-na-inteligentnata-energiia-v-Krivodol-.aspx
А пък да не вземете да си помислите ,че някой ме знае или помни ,че съм бил или чул.
Аа,май това беше по темата.
“Написахме им на лозунги като за олигофрени – да е ясно и декларативно, но точно като такива разбраха думите ни от “Дума”. Ти им пишеш на плакат “ Не сме русофоби, но не сме и роби”, а те ти излизат със статия:
Русофобията като диагноза
Лилия Томова
24. Януари 2011, брой 19
Пореден донос-пасквил на съветофил”
By Иво Инджев ? януари 27, 2011 ?
https://ivo.bg/2011/01/27/пореден-пасквил-на-болен-съветофил/#comments
Погрешен адрес: Иво Атанасов! С истината ще бъдеш някой си Иво отнякъде си, а с партийната правда – известният мислител и радетел за благото на народа, г-н Иво Атанасов (тържествена пауза, както казва В. Петров)
Господин Инджев, да си призная, досега не бях добре запознат със историята на таврийските българи. Знаех, горе-долу някои неща, но не се бях замислял над съдбата на тези хора. Единственият грях (ако това може да бъде грях)на тези наши сънародници е, че са били българи и са обичали България. Много скъпа цена са платили.
Бог да ги прости!
След историята за горяните, която се оказа, че изобщо не познавахме до съвсем скоро, това е втората голяма изненада за мен. Не случайно комунистите се съпротивляват да се напише истинска история на България след 09.09.1944г. – това ще е история на престъпленията срещу българския народ.
Като се започне с директни масови избивания веднага след 9.09.1944г. на по-заможните, по-знаещите, по-начетените – попове, кметове, учители, народни представители, хора на словото и изкуството и пр. След това идва насилствена колективизация и ограбване имотите на по-заможните. Следва глад, непредизвикан от войни или природни бедствия. До 1960г. очевидно се е водила истинаска война срещу народа, след което победителите се заемат да укрепят властта си за десетилетия – масовизират единствената партия, създават огромен апарат на ДС – повече от 1 млн души са били наблюдатели, наблюдавани, участващи явно и скрито в дейността и извън БКП, в която също са били обхваната около 1 мнл или повече, заедно със семействата. А е имало ДКМС( по-скоро ЦК на ДКМС, с всичките му служби или отдели ), “Профсъюзи”, послушен Земеделски съюз, “творчески съюзи”, ОФ и какво ли не. Не тотална власт е това, а робство, префинено, основано преди всичко на страха. На тоталния страх. Всички сме живели в една напълно мафиотизирана и прозрачна за шефовете им страна. Ние сме били на този екран очевидно съвсем голи и напълно неадекватни на силата, който са ни наложили.
И в абсолютно неведение ! До 1990г. нямах изобщо предства за мащабите на обхващането ни от властта. Имаше БКП, обаче много от редовите и членове изобщо не изглеждаха на ненормалници. За ДС се досещахме, но чак такава всеобхватност не сме и предполагали. А за жертвите, дадени след 09.09.1944г., бяхме най-редовно лъгани и заблуждаване от огромния пропаганден апарат на БКП и ДС.
Какъв е наистина този смешен спор за или против паметниците на Съветската армия ? Това е обида за нормалния разум. Това е точно равносилно на един виртуален спор – да се премахне ли паметник на Хитлер от Париж или не ! Сигурно ще има и противници, но те едва ли ще смеят да се изкажат дори.
Sudeiki po povedenieto na mnozinstvoto sunarodnici, vkliuchitelno po temata za tozi pozoren pametnik v surceto na Sofia, bulgarin i nacionalno dostoinstvo sa oksimoroni. Zatova i nacionalnata gordost kloni kum tochkata na zamruzvane, a kato niama takava dnes, osven rakiata, shopskata i glezeneto ot mama i tate kakvo li drugo da zadurzha mladite na teritoria BG?
Като добавка към предишния ми коментар относно отношението на публично известни личности и анонимни граждани в интернет форумите към Костов като към някакъв там циганин, който дрънка глупости, което предизвиква в мен безкрайно отвращение, днес се присъедини и Богомил Манчев, който нарече Костов “малко черно човече”. С какво право разни нагли, ухилени лица, внушават публично етническата принадлежност на човек, без той сам да я е обявил, позовавайки се само на цвета на кожата му ? Такова отношение към бивш министър-председател на България и лидер на политическа партия е неизлечим позор за цялата ни държава. Да се въползваш по подобен начин от всеобщото отношение на българина спрямо циганите и да лепваш етикети е признак на много долно ниво на развитие и гнусна същност. И този човек води американски инвеститори в България !
Потресаващо! Коментарите са излишни…но кога тези ужасни истини ще проникнат в бетонните и чугунени глави на стотици хиляди “българи” безумно влюбени във всичко руско?!
До AZ
Направете си труда да се загледате в цвета на кожата на Бойко Борисов …гарантирам Ви ще установите, че е много по-черен от Костов! Просто се загледайте…
А този Манчев какво да го обсъждаме, Костов и ДСБ им развалят заверата и далаверата. Каквито и лъжи да измислят по адрес на Иван Костов рано или късно на крадливите, некъдърни, продажни комунистчета ще им стане ясно, че “има едно оръжие по силно от лъжата и това е ИСТИНАТА”.
Хващам се за думите на последния коментатор: когато се появят достатъчно на брой художествени произведения не позволяващи да забравим тези особено срамни страници от историята на БКП и на СССР и трагични за Най-новата история на България – документални филми, книги и статии, игрални филми, пиеси, романи, стихотворения и песни, ще бъде поставено едно добро начало към справедливо възпоменание паметта на жертвите на тази трагедия и остро изобличение на лицемерието и престъпната низост на всички комунисти и социалисти, седнали на местата на родителите си – преки участници в тези престъпления.
@некадърен
Ето Ви и едно интересно проучване на проф.Балкански за произхода на Тодор Живков и Иван Костов.
Правешкият сатрап е влашки циганин, а произхода на Иван Костов е от най-чистите БЪЛГАРИ!!!
http://www.blitz.bg/article/2643
🙂 Извинявам се, че разводнявам дискусията, просто AZ ме провокира в добрия смисъл, разбира се.
Злобата срещу Костов бълваща от устата на било то професори, енергийни бизнес cлуги на Кремъл, “антикомунисти” като Петър Драгулев и там подобни самозвани дисиденти показва само едно…КОСТОВ мачка статуквото!
IN KOSTOV WE TRUST
🙂
Към SIN,
“Имаше БКП, обаче много от редовите и членове изобщо не изглеждаха на ненормалници”.
Изглежда сте по-млад. Всички бяхме (очевидно и досега си оставаме ненормалници) Редовите членове много добре забелязваха хищническата абсурдност на строя, както и всички останали. Но си траеха защото бяха станали членове (бяха се домогнали с неимоверни усилия и жертви до привелигированата позиция) заради пустия келипир. Ние българите, от мен да го знаете, сме най-големите егоисти и келипирджии на света и това ни яде главата. А останалите (лузърите) си трехме къде от страх, къде от чувството, убедеността за безсилие и най-вече от отвращение и бяхме потънали (всеки се беше сгушил дори за собствено удобство) в собствения си сват или в тесен кръг на много близки приятели. И новините си разпрвяхме от уста на уста, дори и като вицове или от някой добрал се до западни медии или изтекли секрети по партийна линия. Официалните “новини” в “Работническо дело” и всички останали медии, включително и радио и телевизия, все клонинги на комунистическата пропаганда бяха противно еднакви, манипулативно преиначени и поднесени по гнусния партиен начин от събранията на комунистите. Тоест бяха “спуснати” до сведението на “народа”. Или спуснати на робите по начин, така както е нужно за да си останат те роби. Даже в Работническо дело, по причина, че се печаташе последен в полиграфическия комбинат “Димитър Благоев” в София понякога по-можеше да се прокрадне нещо по-достоверно. Спомням си дори как вестникът на зенитни войски “Страж на родното небе” отпечатан два дни по-рано, “успя” във възторжена статия не само да скчи кораба на космонавтите Георги Иванов и Рукавишников със космическата станция Мир, но и отпечата снимки от приветствията, ръкостискането и братските прегръдки на космонавтите в космоса! Вече беше разпространен когато разбраха за грешката, но беше късно. За голяма тяхна радост този вестник беше с ограничен тираж и само за служебно ползване, та резилът не беше много голям. Смееха се само висшите офицери, но под сурдинака. Те бяха все “наши” хора все пак! От тия дето не ви се виждат ненормалници.
Лошото е, че същите ненормалници сме си и сега и затова всичко се точи и забатачва така, както го виждате. А точно тези, кото споменавате, че не са ви се виждали ненормалници даже бяха предупредени “отгоре”, че така ще се случи у нас и дълги години ще е забатачено и като под команда, “под строй” до един изпратиха челядта си да учи и да си остане в САЩ (не в Русия!) за да не страдат татковите “отрочета”! А ние редовите ненормалници продължаваме да си мълчим и да гледаме как ни тъпчат сякаш се случва не на нас, а на някой друг и си оставаме същите роби, както и преди. Затова няма и гражданско общество. Но най-лошото е, че така даваме много лош пример и съсипваме младите поколения, та забатачването ще трае дълго. Много дълго. Лесно не се късат робските окови в главата!
Признавам, че и аз не знаех нищо за случая с таврийските българи. Моля да бъда извинен, все пак и аз съм един редови ненорамалник от онези дето не ви се виждат ненормалници.
Наистина потресаващо!
Никога не спирайте да се борите с пропагандата на безродниците българофоби.
Не преставам да се изумявам колко силно повредено е съзнанието на много много хора.
Това лято посетих дядо си и сред многото приказки стана дума за неговите младини и за немските и руските(съветски) войски в селото. Тогава го питах дали е вярно, че руските войници са разграбвали имуществото на хората.
Почти възмутен дядо ми каза – “Не, не е вярно! Генерал заповяда всичко да се върне на хората.”
Ако не е вярно, какво им е заповядано да връщат! – ме прониза до мозъка на костите…
Бетонни стени са набивани с чукове в главите на хиляди хора.
С чуковете на истината ще ги разбием (бетонните стени и тотемът МОЧА)!
Историята с таврийските българи е малка част от разправата с много руснаци избягали в България през време на революцията. Също има много, които са върнати в СССР, и ако не са ликвидирани още по пътя, по късно са изчезнали. Не липсват и много случаи от Франция. В Австрия английският генерал Александър загражда всички избягали казаци и ги предава на ГПУ. Не са само жертвите от Катин в Полша а има много депортирани. Почти няма страна в Европа, която да не е претарашувана от агентите на “вожда на народите” и неговата ненаситна жажда за кръвта на милиони хора. Малко оцеляват, за да бъдат свидетели, пък и добре платените слуги заглушават и днес всеки глас за тези касапници на живи хора, без никаква вина или даже зъл умисъл. “Историците” бягат от тези злокобни истории, като че ли и днес някой ще ги “оправя”.
Не можах да дочета текста до край. Ужасяващо! Историята на българо-съветската “дружба” е не по-малко трагична за нас от османското владичество!
Окупацията продължава и днес – да не можем да си напишем историята, да не можем да си прочетем свободно неудобната за тази окупация литература, да прозвучат имената на жертвите; да плащаме неоправдани надценки за газа, рециклирано ядрено гориво и пр. с всеки купен хляб, всяка работеща крушка и с всяко дребно или крупно потребление!
Окупаторка и още мародерка, кожорерка и човекоядка! Агонизиращият труп на държавата днес вече няма сили да се откачи от това кръвопийство!
Господин GB, , съдейки по меморът ви за вестник”Страж на родното небе”, явно помните отдавна.За жалост, огромен репортаж за “скачването” излизи и в списание “Български воин”,което излизаше обече със зашеметителен тираж.Внимание! След провалът на “операцията”цялаото Военно издателство лепеше “позорните страница една към друга, за да се прикрие резилът. А Серафим Северняк/Скверняк/бе измайсторил подаръчната книга-сборник:”Рамо до рабо-крило до крило” в два варианта. Правилен и тръц. Много повече се търсеше оня, хвалебствения за “скачването”.Ами двата варианта на разговорът на Живков с Георги Иванов Какалов в “пряк” евир, за който и Кеворк бегло спомена някъде.Уйдурмата беше жестока, но защо?Защото тогава главен редактор на списанието и издателството беше зетят на ген.полк.Кирил Косев, когото после разжалваха в редник/Косев, а не зетят/.Преди дни обаче отново на същия Косев името му се появи пак с труфилата ген.полк.ОЗ.Защо никой не си задава въпрос, как и защо т.н.проф Аксиния Джурова, като щерка на член на ПБ на ЦК на БКП е била вербована за агент, без КДС да са имали ни юридическо, ни пртийно право, тъй като Политбюро не можеше да се разработва, защото там бяха ангели-небесни. Ясно, че всичко е било за пари. Пита се в задачата, дали и днес видната “византорложка” взима пенсия и като кадрови офицер от ГРУ на ГЩ БНА? Предполагам, че не се е отказала в името на “Великата правда”.Както и съпругът и бе несменяем шиф-командир на ЦСКА. Прост полковник, но с генералска заплата.Знате ли сега в момента кой оглавява военните медии, пресцентрове и пропаганда. Бивш ЗКПЧ исекретар на ППД-Петър Манолов. Странна и безграмотна птица, но партиен ръководител на Аню Ангелов от столичен клуб на ГЕРБ. Още ли…?Още, друг път.
Тази статия ми припомни едни разкази на една жена, на които попаднах в нета, която е била заточена в Сибир при “освобождението” на Бесарабия през 1940. Тогава, при подготовката на втория етап от “освобождението” през 1941, готвещите се за ново настъпление “освободители” провеждат серии от класови и расови чисrки и хайки по всички пригранични територии. Така тя попада в конските вагони и бива изпратена в Сибир където обаче оцелява все пак и се завръща след години.
Тъй като разстоянието от там до моето родно село в Добруджа, което тогава е било в Румъния и се завръща в пределите на България през същата тази 1940 година е някакви си 300 километра, разказите ме заинтригуваха си рекох – гледай ти, какви съдби и събития от двете страни на границата и си мислех че такова нещо не е имало у нас, но уви! Оказва се че и нас ни е “огряло” с “грейването на свободата”. И че “Освободителят” забавя но не забравя….
Мисля че трябва да благодарим на г-н Чунчуков за ценния труд за съхраняването на ИСТИНАТА.
Исках да предложа линк към разказите за които стана дума и като потърсих ми попадна този сайт, където са представени още по-добре, във вид на 12 тетрадки, даже с илюстрации.
Избирам разказа за тоалетната в конския вагон, като начало, а който пожелае може да ги прочете всичите от тук.
http://www.gulag.su/copybook/index.php?eng=0&page=2&list=1
http://www.gulag.su/copybook/index.php?eng=0&page=2&list=9
Царство България е окупирано от съветската армия!Скоро ми разказаха чудесен виц за руски войник в България по това време-бос с една обувка на единия крак,среща го друг руснак и го пита,защо е с една обувка:ПОТЕРЯЛ?,а той отговаря:НЕТ НАШЕЛ!Защо толкова години,никой не отговори на въпроса,след като участвахме във Втората фаза на войната,облякохме,обухме,нахранихме,моторизирахме съветската армия,осигурихме санитарна логистика,ние имаме статут на победена страна?Кога историците ще изнесат факти за участието на български войници и офицери във втората фаза,жертви и инвалиди,къде се крие толкова години статистиката?Какъв е броя на българите взели участие в тази фаза,които след завръщането си от фронта бяха съдени,убити или репресирани?Защо винаги българският принос е неглижиран(Руско турска война,Втора световна война),а рускнаците героизирани и ние все трябва да сме благодарни и ръце да целуваме?Българският народ е най толерантен-три крещящи примера-първо приемането на арменските бежанци,след кланетата в Турция,второ спасяването на белогвардейците по време на болшевишкия преврат(ок.35 000,намират убежище в България,когато в Родината им ги унищожават)и трето спасяването на българските евреи.Докога ще спят българските историци и писатели?
Във връзка на това което казва Емил:„ Тогава го питах дали е вярно, че руските войници са разграбвали имуществото на хората.„
Майка ми е разкавала, а тя по време на окупацията е била 5-6 годишна, че в нашата къща на село е имало разквартирувани 2-ма съветски офицери. Вечер се сядали с прадядо ми т.е.дядото на майка ми, главата тогава на къщата и фамилията, на масата на двора и се почвало здраво пиене на ракия.„Братушките„ разбира се както те си знаят-до припадък и озверяване. Една вечер, за късмет присъствал на масата и селския председател на комунистите, единият от „братушките„/ама Вазов и той от де го измислил това обръщение/ се разсърдил нещо на прадядо ми-развикал се, разбеснял се, не си спомням какъв е бил точно повода, но съм запомнил от разказите на майка ми която е гледала през прозореца на горния етаж, че онзи тъп мужик извадил пистолета си и го опрял в главата му-ще застрелва прадядо ми, в собствената му къща, на масата на която го храни и пои без пари. Хеле че онзи комуниста успял да поспре това съветско изрод, докато побутвал прадядо ми да се махне и да се скрие някъде, докато успокоят тази руска фъшкия.
За кражбата на яйца и кокошки,майка ми казва че просто няма смисъл да се говори, защото това е било нормална практика-влизали са в двора посред бял ден, вземали са каквото им хареса и без да плащат са си заминавали. И това ако не са окупутари.Аналогията с като по турско е неизбежна. Но това сравнение вече е др. тема.
А честно да си призная, за трагедията с таврийските българи също чувам за първи път-за мой срам.
Това беше силно!
Г-н Йорданов, благодарностите ги дължим на автора на книгата “Българи в Таврия и таврийци в България” Атанас Марков. Без тази книга нямаше как да напиша статията си. Проф. Тодор Балкански ( езиков археолог, автор на книгите “На пусто пладне- българите в Руската империя и днес”,”Бесарабски бележник”,”Кав казките българи” и др.) се изказа много ласкаво за книгата и заяви, че тя трябва да бъде представена не само в Добрич, а и в София.За съжаление Атанас Марков (по професия счетоводител) почина през месец април т.г.на 85 години, броени дни след като книгата му видя бял свят.Бог да го прости!
Уважаеми г-н Чунчуков,
Вие проявявате скромност но позволете ми, като напълно непознат (все още) с произведенията на авторите на тези изследвания които цитирате да си остана на мнението и за Вашия, макар и неголям труд заключаващ се в написването на тази статия (но съм убеден че не е само това), като особено ценен тъй като ги популяризирате чрез блога на г-н Инджев. Интернет е мощно оръжие на страната на Истината.
Ето например аз бях чел тези разкази за които дадох линк преди около две години но не знаех за това че това са илюстрирани тетрадки. А историята е изключително интересна и днес цял ден четох отново и разглеждах илюстрации рисувани от авторката. Хвала на такива хора които работят по този начин и популяризират произведенията на тези мъченици чрез сайтове като този. Бих Ви предложил да разгледате и Вие и този линк към същия сайт, както и отзивите и кореспонденцията.
http://www.gulag.su/project/index.php?eng=&page=1&list=1&foto=1
Всеки по стар ще Ви каже че руските войници не можеха да се начудят на ръчните часовници. Щом видеха на някоя ръка ръчен часовник, той веднага изчезваше в джоба им. Когато хората се страхуваха да ги държат на ръката си ги пазеха на друго място, руските войници питаха за времето и ако някой се излъже да покаже часовника, веднага се разделяше с него. За часовници те знаеха само старите будилници с камбанките. Много неща в Русия бяха замразени, както са били по време на революцията. Никога подобни истории с кражби, насилия, обири не се случваха с германските войници. Напротив където бяха квартирували, отнасяха се с уважение и почистваха и оставяха местата по-добре отколкото бяха преди. Германците бяха съюзници и не са преследвали българи в България. Руснаците бяха завоеватели и проведоха с ръцете на наетите българи хиляди пъти по страшно унищожение от Баташкото клане. Огромна камара от лъжи се мъчеше, мъчи се и сега да обърне истината, която всички по възрастни хора знаят добре.
Към Пендо глупака по въпроса за часовниците
Сега са изминали 23години от смяната на тактиката на окупацията – от открит терор и насилие към скрито и подмолно закопаване на страната ни. А точно толкова, 23 години след предишната смяна, т.е. 1967 г. , Росен глупака като невръстно чавдарче си спомня как беше изведен на пътя пред училището и всичките класове строени с бели ризи и вратовръзки да махат и приветстват преминаващите войски на освободителите и да викат “здравствуйте братушки” (имаше някакво учение на Варшавския договор в БГ). Те преминаха без да ни обърнат внимание и си останахме само с нагълтания прах от техните БТРи. Може би защото в ръцете си не държахме нищо заслужаващо вниманието им. После се оказа че някои от тях са останали край селото, където на един висок баир бяха вдигнали една огромна парабола за връзка и Росен глупака си спомня как вече освободителите обръщаха внимание на всеки който отиде да си КУПИ от тях часовник “Слава” или “Пальот”и разни други дреболии срещу дамаджана вино или ракия. И как селските бабаити се фукаха с новите си придобивки всяка вечер пред каките в парка и как се възхищаваха от якото поркане което братушките демонстрирали. Спомня си също и как на другата година пък някои селски войници изпълнили интернационалния си дълг в ЧССР редом с братушките разказваха отново с възхищение какви други бабаитлъци показвали на чешка територия.
На 9.ІХ.1944г. баща ми с две леки коли и 8 негови колеги от Бургас и Варна са били на път за Малко Търново, граничен пункт на турската граница, след като получават информация, че Турция трупа войски на българската граница. Като началник на Административния отдел към Областната дирекция на полицията баща ми е бил отговорен за граничния контрол в Бургаска област. Около 14,30 часа двете леки коли спират за малко на шосето до чешмата в местността Бялата вода, малко преди с. Звездец, Малко Търновско. 9.ІХ.44г. е бил един горещ ден и пътуващите са искали да се разхладят и пият вода от чешмата. Двете коли и шофьорът на едната кола, Киро Николчев, от с. Звездец, Малко Търновско, остават горе на шосето.
На 5 септември 1944 Съветският съюз обявява война на България. Разузнавателна рота към Трети гвардейски механизиран корпус от южното крило на Червената армия преминава българската граница на 8 септември сутринта. Двама офицери и десет бойци, натоварени на два бронетранспортьора и подчинени на капитан Николай Ефимич Орлов получават нареждане лично от маршал Толбухин бързо да достигнат граничния пункт при Малко Търново. При внезапната поява от завоя на двата руски бронетранспортьора , водени от кмета на с. Крушевец, комунистът Иван Чанев, шофьорът Киро Николчев пръв попада в ръцете на руснаците. След това те слизат по пътеката към чешмата и виждат долу около чешмата 8 души. С насочено оръжие руснаците извеждат тези 8 души отново горе на шосето. Тук единственият обвинител и свидетел е кметът на с.Крушевец, Иван Чанев. Той разпознава измежду десетината пленници петима висши бургаски полицаи и ги представя на руснаците като “български фашисти”. Представени така,това е достатъчно цялата група да бъде „осъдена “ на смърт. Този импровизиран и светкавичен “ народен съд” е организиран на полето. Той е типичен за революционната психология на онези, които провеждаха преврата на 9-ти септември 1944г., с помощта на Съветската армия. Единственият обвинител и свидетел е комунистът Иван Чанев. Като задължителна увертюра преди злодеянието, на обречените са отнети пръстените, часовниците и всички ценни предмети. По този начин се ликвидираха администратори, политици, полицаи, верни пазители на законите, осветени от Търновската конституция, една от най-демократичните конституции в света.
На последвалите процеси на т. нар. “народен съд” през февруари 45г., 5 месеца след убийството, разстреляните от руснаците при Бялата вода, Малко Търновско, бяхо осъдени посмъртно (!) на смърт.
Това убийство, извършено от руски отряд на Червената армия, е описано подробно и в новоизлязлата през 2011 г. “История на Бургас” с автори проф. Иван Карайотов, Стоян Райчевски и Митко Иванов.
Затова Иво Атанасов, говорител на движение „Русофили”, който заяви: „Фактът, че в България няма убити от Червената армия българи, показва, че тя не е окупаторка.” е един лъжец. Това го заявявам аз, синът на един от разстреляните.
Геноцидът над Таврийските българи и убийството на висшите български полицаи край Бялата вода преди Звездец не са единствените престъпления на Червеноармейските окупатори. Най–голямото престъпление е извършено срещу българските офицери завърнали се от фронта в Унгария, където заедно със Съветската армия воюваха против Хитлеристка Германия. В Съюза на репресираните от комунистическия терор преброихме, че близо хиляда български офицери, подофицери и войници са заточени в Сибир, където са прекарали до смъртта си. Никой не се е върнал в Родината жив! Други автори сочат по–голям брой заточеници. Извличали са ги от строя, когато завръщайки се от фронта са марширували в тържествен марш по бул. “Цар Освободител” пред Военния клуб в София.
Уважаеми г-н Драгулев,
Благодаря Ви най-сърдечно за допълнението, което направихте относно престъпленията на Червеноармеийските окупатори и техните български слуги, българските комунисти, в България. Нека всеки, който знае за подобни престъпления, убийства и разстрели на червените витязи, ги направи достояние на широката общественост, особено поучително за младото българско поколение.
Бих искал да попитам за съдбата на многото белогвардейци,намерили убежище в Царство България,след окупацията от Червената армия?
Съдбата на белогвардейците е трагична.Повечето от тях са върнати в СССР,пратени по лагери(Евгений Ждановский,световно известен бас),някои са измрели по пътя(бабушка Бредова,жена на ген.Николай Бредов,който е убит от “освободителите”,бил е директор на Дома за инвалиди в.Шипка) ,други са в българските лагери(Лобанов Ростовски).Там има много бели петна за които “историците”се разсейват.Когато цялата истина за събитията около 9.9.1944г.излезе ,светът ще потръпне от ужас!Руските сайтове са пълни с информация за съдбата на бялата емиграция в България.
Присъединявам се към предложението на г-н Георги Василев. Сигурно томове могат да се напишат, описвайки “престъпления, убийства и разстрели на червените витязи”. Редом с трагичните събития има и комични случки.Моя позната, от богато “буржоазно” семейство,сега жена на възраст, имала брат русофил(има такава болест, в някои случаи лечима).Като чул , че Червената армия наближава българската граница, възседнал собствения си мотор с кош и отпрашил от Добрич за Кардам да я посреща. Посрещнал я той, но кой знае защо червено армейците не припознали в него русофила, а и да са го припознали, изглежда не са се впечатлили от това, защото му “реквизирали” мотора. Върнал се пеша в Добрич изпотен, оклюмал,провесил нос, но излекуван от болестта си.
Други мои познати и досега пазят в семейния си архив хвърчащ лист с текст “Я, Миша из Москвъй взял машину” като “документ”, даден им от червеноармеец, за иззетата им от него лека кола.
Това, което казва Мария за трагичната съдба на бялата емиграция в България, е свещената истина! Светът действително ще потръпне от ужас, когато узнае цялата истина за комунистическия терор в България (8.09.1944г. – април 1956г.), пренесен у нас от Окупационната съветска армия, на която комунистите (предишните и сегашните) издигнаха най–високия паметник в Родината. Комунистите преследваха белогвардейците еднакво с нас – Враговете на народа, но по–важното бе, че тези прекрасни руснаци участваха наравно с нас, българите, в Общобългарската антикомунистическа съпротива (ОАС). Те разбраха своята съдба още когато в осведомителния си бюлетин Радио Москва обяви война на България (няма ноти, няма скъсване на дипломатически отношения) и много от тях посегнаха на живота си. Такъв е случаят с Захарчук – началникът на Софийската пожарна команда, който е основоположник на съвременното пожарогасене у нас.
Едно продължение и допълнение към фактите, които описох по-горе:
Признания за разстрела в местността Бялата вода до с. Звездец, Малко Търновско, направени от Иван Чанев и командира на руския отряд, казахът капитан Николай Ефимич Орлов, са публикувани по време на комунистическия режим в три поредни броя на бургаския вестник “ Черноморски фронт “ на 10, 11 и 12 юли 1975 година под заглавие “Първият ден”, когато никой не е очаквал, че наближава краят на всемогъществото на “ червените витязи “ по целия свят.
Случаен свидетел на разстрела става 18-годишния овчар от село Бяла вода – Димо Тодоров Кехайов, който с брат си е пасял стадо овце на отсрещната поляна.
Труповете на избитите са заровени в една стара яма до шосето от овчарчето Димо, съселянинът му Добри Цветков и още няколко възрастни селяни от същото село.
Според разказа на Димо Тодоров Кехайов някои от селяните от село Бяла вода,
учавствали при заравянето на труповете, са се гаврили с тях. Гаврили са се с мъртви
тела, което потвърждава садистичния характер на комунистите, който те демонстрираха и на последвалата кървава вакханалия над цвета на българската нация.
Според думите на очевидеца Димо Кехайов, разказани лично пред мен на срещата ни през 1993г., съвестта на един от тези селяни от с. Бяла вода не издържала и той се самоубива, като се хвърля в кладенеца на селото.
Няколко дни по-късно, след разстрела, при един бургаски златар влиза руски войник и предлага за продажба пръстен, на който са гравирани инициалите от имито на баща ми “ВЧ”. Златарят мигновено познава своята собствена изработка, но си замълчава. Руснакът иска пари само за един литър водка, затова сделката става. На следващия ден златарят ни посети в къщи, разказа за случилото се и ни предложи пръстена на баща ми на нищожната покупна цена. Така майка ми се убеждава окончателно, че съпругът ѝ е убит, но не успява да откупи пръстена, защото не разполага и с малката сума пари, а децата ѝ вече гладуват.
Уважаеми господин Василев,
Сърдечно благодаря за изключително радостната вест, че моят приятел историкът Стоян Райчевски е запаметил завинаги най–зловещото престъпление на Съветските окупатори срещу българския народ. Разстрелът край “Бялата вода” преди Звездец на Вашия баща и неговите колеги (висши полицаи от Бургас и Варна) е едно от най–големите военни престъпления в новата европейска история! То е българската “Гора Катин”! Дори само това военно престъпление да бяха извършили Съветските окупатори, “Паметникът на Окупатора” отдавна трябваше да изчезне от мястото си в столицата на Натовска България! Само нация, която не притежава дори грам национално достойнство, може да търпи такъв национален позор!
Уважаеми г-н Йорданов,
Много Ви благодаря за препратката към сайта. Абсолютно прав сте, че “Интернет е мощно оръжие на страната на Истината”.А това, че го има блога на г-н Инджев Интернет става още по-мощно оръжие в ръцете на нас,четящите текстовете му и коментарите към тях.Притеснява ме обаче фактът, че г-н Инджев бидейки свободен, независим журналист трудно би издържал без финансова подкрепа на блога му.
От първия Ви коментар разбрах, че Вашето родно село е в Южна Добруджа, днешната българска Добруджа. В книгата,предмет на статията ми авторът е поместил списъци с имената на населените места и имената на заселилите се в тях таврийски българи. Може би Вашето родно село е сред тях?
Уважаеми г-н Драгулев,
Поздравявам Ви за приятелсвото Ви с г-н Райчевски, един голям български патриот, за което говори и неговото предаване по СКАТ – “Прокудени от бащин край”.
В дебата от 24.06.2012 относно демонтирането на ПСА, водещ Георги Любенов, участваха г-н Инджев и председателката на Форум “България – Русия” Светлана Шаренкова. Светлана Шаренкова, завършила Московския държавен университет “М. Ломоносов”, специалност „Социална психология“. Работила е в Института по социология към Българската академия на науките (1987-1995). През 1982 г. се жени за грузинеца Владимир Тутберидзе, съветски гражданин, който е назначен в НИКК на МВР през 1983 г. В нейния биографичен очерк в Уикипедия е дебело подчертано, че се жени за СЪВЕТСКИ гражданин, за да не би някой да си помисли, че е грузинец от днешна свободна Грузия. Светлана Шаренкова, една абсолютна руска възпитаничка с руско име, Светлана, паказа в дебата с г-н Инджев, че нейното самосъзнание е повече руско, отколкото българско. На въпроса на г-н Инджев, защо трябва в България да има паметник на загиналите съветски войници от Червената армия, след като на българска територия не е загинал нито един съветски войник, а на загиналите над 35000 български войници няма построен такъв паметник, Светлана Шаренкова
отговори с безочието и арогантността на една небългарка. Не е необходим отделен паметник, аргументира тя, защото българските войници бяха част от съветската армия. Всъщност аргументация, напълно разбираема, защото такива като тази г-жа, винаги са смятали България и българите за част от “великата и необятна Съветска страна”. Да се учудваме ли тогава, че Тодор Живков направи на два пъти опит да превърне България в Съветска република.
На такива като Светлана Шаренкова този паметник на съветската армия е необходим, той трябва да остане.
Да остане, за да могат българските комунисти да се кланят и полагат цветя и венци пред паметниците на същия този чужд агресор, поробил България. За да празнуват колаборационистите, вечно благодарни на новия си господар, превърнал България в “задунайская губерния “, за охолния живот, подарен им за вярната им и раболепна 45-годишна служба. Живот, за какъвто те не смееха дори и да мечтаят.
Такива като Светлана Шаренкова никога не са чели Захари Стоянов, Георги С. Раковси, Стефан Стамболов, не знаят кой е Драган Цанков и неговите думи – “на руснаците не им искаме нито жилото, нито меда”.
Такива като Светлана Шаренкова не могат и не трябва да принадлежат към българската нация.
За такива като Светлана Шаренкова и подобните ѝ най-подхождат думите на проф. Пламен Цветков:
“…Не трябва да се забравя, че едва ли има други комунисти в света, които да са толкова продажни, колкото тези в България. Дори при румънските комунисти имаше и някакъв национален елемент, както и при сръбските комунисти. В Унгария и Полша комунистите се чувстваха преди всичко като унгарци и поляци, отколкото комунисти. В България говорим за хора, които подсъзнателно се подчиняват на всичко руско и съветско”.
За илюстрация на написаното от Georgi Vasilev вижте реакцията на “приятелите на Русия” на изказването на руския игумен Василцев по време на последното им сборище на язовир “Копринка”.
http://play.novatv.bg/play/283582/?autostart=true
Наистина не мога да се сетя за комунисти от която и да е държава които толкова да раболепничат пред СССР, Русия… и да имат поне малко чувство за национално достойнство както нашите комунисти и прекръстилите се на социалисти!
Унизително е сборището което тези родоотстъпници организират на яз. Копринка всяка година около “светлата” (за тях) дата 9.09.
Как няма начин да им натъпчат в бетонните чутури истините за историята на България!!!