Агенция Франс прес преоткри прелестите на истинския комунизъм в репортаж от Северна Корея, в който се разказва как на малцината чужди туристи в този резерват на осъществената мечта на Маркс, Ленин и Сталин понякога връщат ресто под формата на пакетче чай срещу похарчената валута.
Предполагам, че за западния свят тази екзотична информация е интересна, но за нашата публика е направо скучна ретроспекция за собственото ни минало. Освен за поколението, което не помни времето на българската версия на същия този комунизъм.
В НРБ се случваше на касата да ти връщат „лукчета” или други продукти на бонбонената лека промишленост, като „кръц-кръц”. Или кибритчета, произведени в родната кибритена фабрика в Костенец. При това принудителната сделка се извършваше не във валутните магазини, а в туземните ни бакалии.
Т.н. бартер, стока срещу стока, беше начин на живот. Менкаше се всичко- от консерви, меса и зеленчуци, през тоалетна хартия, детски дрешки и храни, до лигнин ( по липса на дамски превръзки).
Специално за лигнина съм прекарвал часове в кварталната аптека. Сменяхме се на пост с братята ми, защото на човек даваха само по един пакет- продавачките ни познаваха ( превързваха ни раните от буйните момчешки игри), но си затваряха очите за тази наша детски хитрост. Не знам дали има връзка, но писателят Йордан Радичков, който ни беше съсед от първия етаж, ни беше нарекъл в един свой разказ „трите баби”, макар иначе да ни казваха в квартала „тримата мускетари”.
Най-вече вървеше търговията с влияние: всичко беше с „връзки”. Обичайният израз беше да имаш „вуйчо владика”, наследен перверзно от времето, когато владиките са били влиятелни, преди влиянието им да бъде посечено, включително и в буквалния смисъл за онези, които не са пожелали да преклонят глава.
По думите на чужденци, запознали се лично с живота в НРБ, думата „връзки” била сред първите, които научавали след стандартното „добър ден”.
Питал съм и друг път, но да попитам пак: сега ясно ли е защо българите са податливи толкова на корупцията, която десетилетия се наричаше връзкарство и се приемаше за част от паралелния , но най-важен аспект на оцеляването?Ами ние сме си закърмени с корупцията- и млякото на прах за кърмачета се намираше с връзки!
”Ти на мене, аз на тебе” не беше просто припев от житейската песен на българина, а животоспасяваща философия.
Сума ти килийно „образовани” другарки и другари, оказали се неочаквано богати на връзки по високите етажи на държавата ( а държавата беше единственият работодател), се уреждаха с постове във властта, взета от техни съселяни под крилото на братската им червена армия. Не случайно първият указ на превратаджийското правителство, заграбило управлението с нахлуването на съветските завоеватели, е бил да се премахне образователният ценз за държавните служители.
Ако това успокоява някого, трябва да се признае, че имаше и по-лошо от нашето. В самото сърце на великата съветска столица Москва, която всекидневно беше атакувана от десетки хиляди пазаруващи несретници от провинцията, пъплещи с влаковете за снабдяването си с най-елементарни стоки, кипеше идеологически обоснована бартерна търговия.
С чувство на социалистическа национална гордост българинът можеше да види как недалеч Кремъл на тротоара се продават високо ценените български буркани с домати, но само в комплект с дълбоко мразените измишльотини на Генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев за „подвизите му” през войната в съчинението „Малая земля”.
Самите българи, поне студентите ( от онези, които живееха в общежитията с хлебарките, натикани като сардели по 4 души в стаичка и с една баня на 4 етажна сграда, работеща в отделни дни за мъже и жени) не си купуваха любимите домати. Не само заради нежеланието да „изконсумираш” толкова томове „Малая земля”, колкото буркани ти се наложи да купиш. И не само заради онези мизерни 80 рубли стипендия, които не стигаха за нищо, освен за принудително поддържане на слаба фигура ( моя милост закова тогава 65 килограма при ръст от 183 сантиметра и „мръдна” стрелката на кантара нагоре едва след края на 5 годишното следване).
Просто българските студенти като правило си носеха бурканите от България и с тях се оцеляваше като се добавяше по малко в „картошката”- макар и примесени с буци кал, „картошки” поне имаше в магазините.
Не искам да персонализирам, макар да се изкушавам като гледам някои български синковци на тогавашни големци днес да въздишат по прекрасния за тях комунизъм, но цялата тази комунистическа немотия изобщо не важеше за привилегированата класа апаратчици и техните отрочета. В Москва например те си живееха живота в квартири с всички „екстри” : от колите и специалното снабдяване, до евтините жени, с чиято достъпност срещу пълен хладилник вулгарно се хвалеха пред нас, плебеите от общежитията.
Знам, че ще се намерят веднага желаещи да видят в това припомняне някакво оплакване. Но грешат.
Човекът е устроен така, че намира щастие и в малкото, което има.
Ще се повторя, но припомням още веднъж потресаващия документален сюжет на Солженицин от „Архипелаг ГУЛАГ” за моментното щастие на онези двойки непознати, които чрез подкупи на надзирателите си осигурявали среща за сексуален контакт през дупка в оградата, разделяща мъжката от женската част затворници нейде в Сибир.
Така че щастието е нещо относително в зависимост от това как ти го дозират обстоятелствата, с които си принуден да се съобразяваш.
В този смисъл днешното поколение в България има щастието да не познава от опит натрапената ни версия на онова щастие, за което нито сме гласували на избори, нито пък сме „извоювали с кръв” в завареното положение на „копелета на комунизма”, както се изрази тези дни за нашето междинно поколение Адам Михник в интервю за сп. „Шпигел”.
Каквито и да се трудностите за свободния човек в пълния с неизвестности океан на демократичната пустош (пустата му демокрация я пустосват без вина за нейната безбрежност), той все пак има право днес да се бори срещу клетката и срещу щастието, да те хранят в нея, колкото да не пукнеш.
P.S. Съпругата ми, от доста по-младо поколение “комунистически копелета”, покварено вече от блясъка на валутните магазини, ми припомни, че и в тях връщаха бульончета, бонбончета и шоколадчета, вместо дребни доларчета.
Като “копеле на комунизма” със цялостен стаж, нямам какво съществено да добавя към написаното.
Най-основното (при)помнене за едно такова “копеле” се състои в последния абзац.
Верно, точно така беше-мила,стара,мизерна,родна картинка-за СССР не зная,защото не съм била там,но като се сетя, че за тях си бяхме направо западняци-направо да си умреш от смях.Мило и драго даваха девочките да се оженят за българи и да дойдат в “западна” България,че и на братята роми кандисваха.
Г-н Инджев припомнихте ми близкото минало по което въздишат другари и другарки.Американски войници ,пияни от кока кола,безчинстват въвъ Виетнам,имаше такава карикатура,нали?А герданите от тоалетна хартия на вратовете на командированите в София провинциалисти?Трябва да припомним,че в тоалетните се използваха нарязани вестници,докато гнилият капитализъм,използваше парфюмирана тоалетна хартия.Бяхме принизявани битово и морално,всеки вик за нормален живот се наказваше като буржоазен каприз.Помня тълпите от селско население прииждащо в градовете и унищожаващо градския бит и култура,защото се явяваше мнозинство.Започнахме да шептим,защото всеки съсед можеше да съсипе живота ни с донос.Нещо подобно се случи 1989г.,пак нахлуха съмнителни типове и типеси и започнаха да управляват живота ни.Лозенец,журналистическия квартал се напълни с хора с джапанки и анцузи,говорещи на висок глас.Трудно се живее в България.
Булгарските копелета на комунизма (станишве, орешарски, доган, борисов, сидеров и сие) си имат маика (както всички копелета разбира се) и тиа се нарича русиа. Да това е тиахната маика – тази дето е дала толкоз на света – като автомат калашников например, концлагера и много още подобно, тази коиато суди умрели, тази коиато изби 30 милиона свои синове и дущери, тази коиато се притичва на помощ на де що има изкилен урод-диктатор по света, тази коиато е ретроградна до немаи куде, тази коиато е символ на ненавистта кум всичко що не е руско. Та тази маика – изверг те искат да припишат и на нас – потомците на Аспаруха. Искам да им кажа таковаите си таковата – мрасни кучи синове!
Изключително реалистична картина нарисувана от г-н Инджев и адресирана към по младото поколение.Това трябва да се знае и преосмисли от всички.
Възрастните поколения с промити мозъци от времето- не всички разбира се- за съжаление се държат неадекватно при избора на ценности и подкрепят комунистическата система,гласувайки тъй ,както фен поддържа някой футболен отбор емоционално- това са нашите,другите не са от нас.Те трябва да разберат че бъдещето е на младите и посоката трябва да се избира от тях,и да не пречат на прогреса.ВРЪЩАНЕ НИКОГА НЯМА ДА ИМА НАЗАД!
Приказката с “дай си ми куклата,на си ти парцалките” си е чисто инфантилна реакция на това поколение.Аз също съм възрастен гражданин и мисля,че имам право да го заявя.
Да-а, тъжни спомени за по-възрастните като мен и още по-тъжно като гледам наглата хамстерска мутра на това охранено копеле С.С. дето иска да мачка съдбите на синовете и внуците ми!
Добре, че младите се събудиха…
Брилянтно, г-н Инджев!!!!
Застъпвате една много болна за мен тема. Краино недостатъчната е информацията за ония “златни” години.
Ужасявам се когато някой келеш започне да глаголства каква икономическа сила сме били, как сме заливали Европа със стоки… А, бе, аха и рогът на изобилието да ни удави!
Тогава два пакета лигнин /откраднат от тъща ми от болницата където работеше/ менкахме за кашон кайсиево пюре, половината от което отиваше за една кутия хумана…хахаха
Този пост (може би защото пресъздава нещата от “светлото” ни минало) адски много ми напомня за Георги Марков. Благодаря.
Г-н Инджев,
аз помня как при завършване на училище, на село даваха на ученик по едно яйце и пионерско поръчение да изведеш пиленце! На есен си искаха пилето, което си отгледал, ако не занесеш такова те връщаха от училище да го “намериш”! На комсомолското звено първенец връчваха преходно червено знаме!Един от звеноводите не знаел какво значи “преходно” – мислел, че му е дадено завинаги и си беше ушил къси панталони от него – когато му поискаха да върне знамето на следващия месец за да бъде връчено на друг “пъвенец” – голям смях падна! А да си припомняме ли как за да си купиш например “Кентърбарийски разкази” трябваше да купиш и някой том от “събраните съчинения” на “другаря” Живков?А как през 70-те години за прием във ВУЗ се полагаше “политически” изпит, а за литература по него се препоръчваха – “събраните съчинения” на Живков, които събираха праха по книжарниците! А огромните опашки от предния ден и среднощните “опреснявания” на списъците на чакащите за дунапренови дюшеци?Ами 15 годишните чакания за да бъдеш “ощастливен” с лека кола “Лада” при внесен безлихвен депозит от 1500лв и то по времето на “Развития социализъм”!
В началото на шейсетте години на миналия век живеех в студентско обжежитие в Москва.По-остроумните между нас казваха,че ако хлебарките бяха светещи,то в квартала Марина роща,където се намираше нашето общежитие,щеше да цари постоянна полярна нощ.А иначе синчетата на по-важните другари вече учеха на Запад,а тези ,които следваха в Москва,виждахме само на събрания в посолството /не живееха в общежития/ и научавахме за техни пиянски “подвизи” по скъпите московски ресторанти.
Ще припомня само безсмъртното начало на “Алхипелага Гулаг” – там описва как лагерници намират някъде в Сибир замръзналия труп на мамут от преди стотици хиляди години,най невъзмутимо го размрязават и изяждат до шушка – оставят само костите и разбира се зъбите на животното.Те ти булка социализъм!
Трябва да съм от най-щастливете хора на света. Роден съм във времето на бетониране на най-човеконенавистническа система.(времето на стоежа на МОЧА) Преживях всички нейни етапи: от развиващия се, през развития до зрелия социализъм. Няма цена, за която бих се върнал в началото. Но вече се намират хора, които имат неистовото желание да го направят. Не са познали!
Г-н Георгиев, как точно затворниците са разбрали,че това е труп на мамут,а не на предходния нещастник,нарочен от режима.О, санта симплицитас!!!!
Танчо,тези неща не зависят от комунизъма или димокрацията(грешките са нарочни и ………….). Така по сйелски, докато нйе видиш новйете магйестрали задръстйени на първи Август,тази държава си е здраво в кйереча.Може сйе изкараш Японското сметало и сйе смяташ кат олйегарски бъджакя!!!
А на Бузлуджа си искат обратно социализЪма…
Много широка тема събрахте,г-н Инджев, в тази малка статия. Всеки от примерите говори много на хората, които умеят да гледат напред, четейки миналото си.Примерно, темата за “връзките”. Кой от нас не го е преживял? Винаги ми е било унизително от това грозно явление.От това да си купиш нещо “по- така” та чак до държавните постове и служби. Именно това създаде условия за масовите зависимости едва ли на всеки втори българин от някого си…До като стигнем до днешните зависимости и престъпно-комбинативни схеми в социално-политическата система на държавата – тотални и трудно преодолими. И те са в основата според мен на грешно отворени или затворени врати в правораздаването, в под законовите разпоредби и в не прилагането на закона еднакво за всички провинили се.Това е най-лошото
Копелетата на комунизма дават на бартер държава срещу АЕЦ Белене , с една дума кон не за кокошка , а за стръкче слама.Бартера трайно им е програмиран.Не пускат властта, защото без нея са нули, ама кръгли.Ще им отидат заменките ,пак форма на бартер,и достъпа до държавни поръчки, пак бартер.Ето Мониката на Станишев прави PR за милиони,които пък Станишев уж бил дал на Хохегер,а той ги върнал на Моника.Пак нещо бартерно.Дават нас , държавата, бъдещето на бартер.Стига толкова нагли комунистически копелета.Да си върнем държавата.Тя не се продава.
Хубави спомени от миналото, когато имахме пари, защото нямаше къде да ги похарчим и нямахме свободно време, защото или висяхме на опашки или копаехме на бригади. Ако се пресметне колко часове сме висели на опашки, ще се окаже много по-вече от времето когато сме работили. И може да си спомним за безумната смелост на някои другари да отделят от свещената чужда валута, за подготвяне на световната революция или смазване на капиталистическия враг, и да купят и продадат малко маслини, или банани или портокали, които децата не виждаха и не знаеха с години. А за тези които бяха “равни” и от “народа” такива смешни ограничения нямаше. Зя тях имаше специални магазини. Даже сервитьори с бели престилки и с бели специални специални мерцедеси им разнасяха храна по къщите. Тъй като заплатите бяха символични, най честите употребяваните глаголи бяха “сега дават” или “пуснали са”. Думата купувам не се употребяваше, защото нямаше какво да купиш, ако не ти го дават. И съвсем малко знаем за тези смели другари, които са “отслабили” фронта на революцията и са отделяли чужда валута за населението, и които са били обявени за контрареволюционери от бдителните си другари и може би изпратени за превъзпитание в “училищата” на другаря Мирчо Спасов, от където малко се връщаха обратно.
Може би се повтаряме, но :
“Социализмът е философията на провала, веруюто на невежеството и евангелието на завистта.” Уинстън Чърчил
Да, през соца човек и пари да имаше нямаше какво да си купи – от грозни по грозни дрехи и обувки, половината ден минаваше в опашки една за хляб, друга за мляко и т.н. А се и оказа, че и прехвалените социални придобивки не са били реални, а от заеми, които ни разсипаха и още не можем да изплатим. Държавата беше като разграден двор и всеки крадеше на поразия и затова някои още въздишат по бай тошовото време.
ПС. Не е по темата, но сега прочетох, че Вежди Рашидов е направил признание за купения медиен комфорт от Б . Борисов в пълно потвърждение на това, което вие писахте, г-н Инджев.
Преди 2 години, на среща със студенти в София, един от тях ме запита – „Наистина ли беше чак толкова лошо при социализма? Според майка ми и баща ми, живота е бил по-спокоен, по-сигурен.“
Въпросът ме изкара из релсите, тотално. Осъзнах, че заобиколени от безработица, мафия и чалга, в един свят, в който корупцията е правило, а безизходицата е бъдеще, нашите разкази за времето на комунизма, се струват на младите твърде ужасни, за да не са малко преувеличени.
Бам! Отприщих се като река. Разказах им за най-ранните си спомени. Група милиционери дойдоха в къщи и омотаха ръждив тел около врата на кучето, стар голден ретривър. Било ги лаело. Докато го душеха аз пищях, а баба ми – бяхме само двамата у дома – кълнеше: „Не ви ли е срам, изедници!“. „Нито ни е срам, нито ни е страх!“ беше отговорът.
Дядо ми беше купил радио на старо през 30-те години. Един ден дойдоха и запечатиха копчето за настройка с червен восък. На Радио София. Ходи дядо ми из града, по приятели, намери радиотехник, арменец, дойде човекът в къщи, разчовърка нещо извътре на радиото и си отиде. Още помня как понякога, като се събудех през нощта и се примъкнех в стаята на дядо ми, го виждах да седи в тъмното, вторачен в светлините на радиото и да слуша. Тогава за пръв път чух името на ГМ Димитров.
Имахме пишеща машина, и един от чичовците ми, тогава много млад, а по-късно журналист, я ползваше редовно. Не знам какво пишеше чак толкова. Ново посещение на другарите с бричове и каскети – „Пишеща машина сте имали!“. Прибраха купчините листове и направиха отпечатък на машината – слагат един бял лист в нея и натискат всеки клавиш. Този лист после го ползват, за да сравнят и издирят писача на нещо, дето не им е харесало.
Изключили баща ми от гимназията и го изпратили да строи по комсомолските обекти. Това преди аз да се родя. Като отишъл дядо ми да пита защо, каза ли му, че се е получило анонимно писмо, в което се казвало, че всички в семейството ни са кулаци. За капак, баща ми свирел на китара и пеел западни песни. Да сме били доволни, че не го изпратили в Белене.
Спомням си около 1971г се направи преброяване на населението, Тогава се въведе ЕГН. У дома пристигнаха двама служители по преброяването и трябваше, наред с личните въпроси, да отговорим на въпроси за семейството. Един от въпросите беше нещо от рода на „Колко книги имате у дома?“ Няколко възможни отговора: „0-10; 10-50; 50-100“. Баща ми се почеса по главата и каза бавно „Ние имаме повече от 2000“. Никога няма да забравя изражението на жената, която беше един от преброителите. Ударена с мокър парцал?! „Ми това няма къде да го попълня! Да пиша 50-100?“ Баща ми се изкикоти. После естествено дойдоха от милицията да гледат книгите, оказа се че единият познавал дядо ми и го уважавал. Той каза на баща ми да махне всички книги на френски, защото можело някой негов колега да се задълбочи в разследването…
Още много неща разказах на студентите – как дядо ми прелистваше и четеше за стотен път купчината стари вестници от преди 1948, за това как ме изключиха от училище за спор с някакъв даскал по история, как два пъти ме изхвърлиха от Комсомола (а съм приеман само един път). Как след като напуснах България започна тормоза над семейството. Как, когато БСП беше преизбрана през 1990г, започнах да повръщам докато слушах да обявяват резултатите по радиото. Два дена нито можех да ям, нито да спя, нито да говоря. Разказах им за сделките на бившите комунистически синчета, които се уговарят из кулоарите на елитните Лондонски клубове. Сделки за това кой какво ще вземе, когато дойде техен ред да правят правителство. От къде да започна и къде да свърша! Не знам дали убедих момчето, което ме пита за социализма. Твърде много ужаси, овехтели спомени, непреживяно за младите минало, хора и лица толкова изродени, че правят историята, която разказвах да звучи едностранно, раздуто.
Днес се надявам, че младежите които протестират пред парламента, са стигнали до своята истина за настоящето и затова им е дошло до гуша. Това са историите, които те ще разказват. За корупцията, за дебелоочието, за подигравката на управляващите. За беднотията. За простотията. Това са техните истории, техните ужаси. За вълците, дето обещават да пазят стадото. Ние ще помагаме където можем, но днес се решава бъдещето на децата ни, не нашето. Стискам им палци. От това което направят днес зависи какво ще се случи утре.
“Трите баби” е разказ от Елин Пелин, ако не се лъжа.
Доста тъжно е, че има нужда от подобно напомняне. Да е било преди век, човек да подходи с разбиране, ама тук говорим за малко повече от две десетилетия…
Това, по което “народа” тъгува всъщност е лесният, и тънещият в пълно безхаберие начин на живот. Това, че можеше безнаказано да си “гепиш” от държавното, да симулираш дейност и в края на деня да си тръгнеш с два часа преди края на работното време. По това е носталгията. “Синджира си иде, козЪта ги нема”. Рай за посредствените и безхарактерни труженици. Малко подмазване, доносчета и си се “уредил”. Ако имаш и някой “активен” в родата – пей сърце!
С други думи, очевидно доста хора нямат нищо против да живеят в клетката, стига да има ” лека далаверка”, някоя и друга подхвърлена троха, пък щом трябва и съветска република ще станем, ще казваме на насилника “освободител” и ще процъфтяваме.
Мен лично тези хора изобщо не ме интересуват, те никога не са били носител на градивното, моралното и прогресивното, дори не мога да ги разпозная като сънародници.
Мен ме интересува другата половина от българите, които могат да формулират целите си, да аргументират дадена своя позиция посредством знания и информираност. В чиято ценностна система свободата стои над материалното. Ако тези хора съумеят да погледнат в една посока, да се организират политически и да останат верни на себе си, аз мисля, че много трудно биха били заложници на горната половина, каквито сме в момента.
А пък ако не се случи, разни щърби гащници, които не гледат новини, защото по тях давали само протести, ще ни определят живота, защото те СА единни и гласуват под строй.
Иво прав си. Но днешното поколение, особено онова в провинцията, в малките населени места не познава не само лукса, но и нормалния живот без работа и доходи.Оцелява на ръба с 300 лева заплата и е принудено да гледа стари баби в чужбина или да работи по 12-14 часа на чуждите плантажии. От опит ти го казвам.
Може вече да не връщат лукчета, но връзките са все така актуални и даже бележат възход (простете соц клишето).
България – родният дом на социалната мрежа от аналогов тип.
Г-н Инджев,тези,които трябва да го прочетат,няма да го направят.Ако го направят-ще го оспорят.Но продължавайте да пишете в такъв дух по тази тема.Просто това трябва да им се набива в главите. Дано някога им просветне.
Дааа! У сегашните ми колеги предизвиква искрено учудване факта, че един от държавните ми изпити е бил марксизъм-ленинизъм. Bъпреки червената корица на дипломата не успяха да моделират мисленето ми в червено. Cчитам го за моя скромна победа.
Към Дидо:
Никъде не съм казал, че разказът на Радичков се казва “трите баби”, а че така ни нарича в него ( описваше ни как препускаме по стълбите надолу като “три баби”, с което бяхме печално известни заради шума).
Не знам дали е опит за заяждане, но дори и да е така, всъщност напомняте за нещо, което може да е ключът към “разгадаването” на онова, което Радичков е искал да каже- ще трябва да потърся въпросният разказ на Елин Пелин.
@МАНОЛ
Манол, позволих си да ре-публикувам това, което сте написали.
Ако случайно имате нещо против, кажете и ще го махна.
Психолого-источиески щрихи от близкото ни минало!Децата ми не помнят това , така както ние не знаем подробности за историята си в по-далечни времена!Защото или я преиначаваха или я забраняваха !Архиви и досиета , скрити , изгорени или манипулирани !Фалшът в нашия ЗАБРАНЕН ЖИВОТ продължава и днес , с палките на полицаите(днешните еничари на властта ), вдигнати срещу мислещите!
Точни,ярки,болезнени спомени от едно нечовешко време,в което живяха няколко поколения.За младите е непонятно,а трябва да знаят и за тези премълчавани или деформирани страници от историята ни.Бъдете неуморен,г-н Инджев,пишете,опреснявайте замъглената памет,защото и това е средство за предпазване от грешки в наши дни.Но до колко очи и уши ще стигнат тези абсурдни,болезнени истини???!!!
Могат да се посочат много примери и простотии от времето на така наречения социализъм. Но за повечето хора сегашния модел на безправова олигархична държава е неприемлив. С какво им предлагате да сравняват миналото – с настоящето? На Вас да не би да Ви харесва?
Нещо старо, което бях написал преди 4 години:
http://vorbis.wordpress.com/2009/11/18/absurdite-na-stenata/
Едно нещо обаче тези дни ме провокира да си размърдам пръстите на ръцете – падането на Берлинската стена и по-точно кой какви спомени има от онзи живот. Животът преди голямата промяна.
От моите тогава 9 години жизнен опит, си спомням твърде малко, но в съзнанието ми са се запечатали няколко абрурда, които детската ми глава не можеше да разбере.
– Защо е разледелен един народ? Знаех че има две “Германии” – ГДР и ФРГ. Хората еднакви, езикът еднакъв, но държавите различни. Не разбирах на кой му е хрумнала тази “гениална” идея да раздели не само един народ, но и цял Берлин;
– Веднъж с приятели от махалата си разказвахме вицове. Едно приятелче разказа виц за другаря Тодор Живков. Дори си спомням бегло за какво се отнасяше – беше за папагала на Тато, повтарящ неговите глупости. Всички много се смяхме. Толкова много, че като се прибрах вкъщи го разказах на майка ми и баща ми. Учудването ми обаче беше голямо, когато приключи вица, защото родителите ми стояха сериозни. Вместо да се засмеят, баща ми каза притеснено, че “не е хубаво да се разказват такива вицове”. Не можех да разбера какво лошо има в това човек да се посмее, с какво би навредил;
– Делнична сутрин. Тъкмо съм станал от леглото към 8 часа и майка ми ми дава стотинки в ръката и ми заръчва да отивам бързо към хлебарницата, за да купя хляб и мляко, “че ще свърши”. Ако не отидех навреме, всичко в онази хлебарница/млекарница щеше да бъде изкупено. Спомням си как топлия хляб (още пара излизаше от него) се разграбвахе от опашката хора. Спомням си и онази тягостна обстановка, когато млякото и хляба вече бяха разпродадени и продавачката се чудеше какво да прави през останалото време, защото единствения наличен продукт на щандовете беше… сухар;
Родителите ми спеспяваха пари за кола. Искаха да имат кола, но за целта трябваше да се записват в някакви списъци и “да чакат ред”. Не можехме да имаме кола, ако не чакаме ред. И понеже чакането за Вартбург беше по-малко отколкото за Лада и Москвич, баща ми избра да се реди имено за тази немска гордост. Чудех се щом като нещо се търси, защо просто не увеличат производството, така че всички желаещи да могат да си купят съответния продукт;
– В същото време обаче имаше т.нар. “свободни магазини” и “Кореком”. В свободния магазин, който винаги беше много по-добре зареден от магазините за простолюдието, можеше да се намерят рядко срещани стоки. Никога не бях влизал вътре, само гледах през витрините като малчуган. Бях чувал от баба ми, че вътре продавали толкова обичаната от мен шунка. Същата тази шунка не можеше да се намери в обикновените магазини, защото в редките случаи, когато заредяха от нея, тя се разграбваше от хората или пък управителя я раздаваше на свои хора на задния вход. Кореком-а беше нещо малко по-различно. Човек, ако притежаваше долари, можеше да си купи западняшки стоки, които иначе ги нямаше по магазините. Телевизор Sony, касетофон Panasonic, видео JVC и други подобни стоки не можеха да бъдат в домовете на редовите трудови хора. За да ги имат, трябваше да купят “на черно” долари от познати и приятели (естествено, на курс по-висок от официалния). И всичко това, за да влязат технологиите в дома им;
– Тъкмо бях завършил първи клас и се разболях от бронхопневмония. Минах един курс на лечение с омразните за всяко дете инжекции. Обаче при едно такова заболяване трябва да се прави и последваща профилактика. Затова майка ми взе карта за санаториума в Малко Търново, където този род заболявания се повлиявали добре от чистия планински въздух. Бях доста учуден, че не можеше всеки гражданин да посети тази част на България. Изисквал се “отворен лист”, за да се отиде в някой от пограничните райони;
– Нашето семейство беше от щастливците, които може да нямаха соц. автомобил, но си имахме домашен телефон. А имаше крайни квартали на града, където чакаха да им “прокарат” телефон от години. И не се знаеше дали някога щяха да заимат такъв. Хората пишеха молби, обяснения, жалби, само и само да заимат вкъщи онази ретро джаджа с шайбата. Чудех се какво щяха да правят тези хора, ако се наложи по спешност да извикат пожарната, бърза помощ или тогавашната милиция. Бяха като изолирани от света. в тази връзка приятелката ми ми беше разказвала за две нейни приятелки-близначки, които се преместили да живеят в апартамент, в който нямало телефон. И как мислите си общували? – пишели си писма. И това в рамките на един град.
Ето такива работи си спомням за онова време преди падането на Стената. Бегли, неясни, абсурдни, неразбираеми. И все неща, които е по-добре никога да не се връщат.
И ако нямаш връзки, пиещ инка.Може да се напишат тимове за дефицитните стоки и връзките по времето на соца. Искат си соца, но да се разхождат и работят в Европа като европейците,а СС да си остане шеф на ПЕС-а. Соца да е за копелетата на социализма.Няма го майстора на томовете – Тодор томов многотомов и неговата милиционерска държава с телените мрежи.
Аз си мисля, че се опитаха да върнат милиционерщината , но неочакваното поведение на младите хора ги поспря.Боже, колко ли ще бъдат щастливи, ако станем членове на евразия!
Чета текста на Иво Инджев, постерите след това, и плача. Особено много ме докосна разказът на Манол, защото ми напомни по нещо за разказите на моя баща. Плача за моите родители, чиито най-хубави години от живота са минали в посредствения, подъл и селски устроен комунизъм. Мъчно ми е за тях, защото зная, че с тяхното образование и с техните професии биха живели по коренно различен начин в един нормален свят. Не съвършен, просто нормален.Мъчно ми е, че сега не мога да хвана баща ми за ръка и заедно да извървим пътя на протестите. Зная как би сияла душата му и колко радости биха му донесли тези протести. Благодарна съм му, защото много рано ми обясни какво тотално зло е комунизмът и колко омраза носи. По-късно се убедих, че всичко, което ми е казал, е самата истина и не ме е излъгал за нищо. И въпреки че моят баща не можа да поживее подобаващо на тази земя, сега ние, неговите деца, които живеем в три държави и на два континента, знаем, че комунизмът е най-голямото зло и е такъв, защото мрази и защото е отрицание на самия живот.
По правописните грешки в коментарите разбирам, че и образованието не е било на ниво.
Г-н Инджев и аз съм едно от тези копелета които преживяха “развития социялизъм”,но можахме да
се радваме на “развития комунизъм” и слава богу,че не им достигна времето.Мисля,че сме длъжни
да разказваме на младите за да знаят и пазят свободата и не позволяват и допускат да се случват
такива извращения годините напред.
Винаги с интерес чета коментарите тук за миналото, защото и аз живях малко в онова време. И винаги забелязвам, може би понеже тук коментиращите са от други съсловия, че се пропуска да се отбележи как наистина добре, режима се грижеше за пазачите си – милиция и армия. А те като брой от населението не бяха никак малко. Подозирам, че една значителна част от спомнящите си с умиление онова време са от тази прослойка.
Към Иво Инджев:
Ето го стихотворението “Трите баби” на Елин Пелин: http://chitanka.info/text/5741-trite-babi 🙂
G-N Indzev,prosto vsichki normalni, inteligentni, svobodomisleshti hora triabva da razkazvame y da povtariame tazi nasha sramna istoriya do koga?-dokato uspeem da izchistim mozazite na tezi “kpeleta” ot “hubaviya,spokoen,ravnopostaven, apravedliv etc.”komunizam!!!!
Dezta mi sa na vazr.m/u 40 y 50 vnuzite okolo 20-30 i sa savsem naiasno s vsichkata tazi istina i edinstveno iskat da sa svobodni!!!
I sega vurhushkata pravi vsichko vazmozno da razdeli bulgarite ,za da blastva!!!~
Na oniakontraprotest vidiah na vid inteligentna zena da kazva:podkrepiam pravitelstvoto,te ne sa Komunisti, a sozialisti, koeto v svetoven mashtab bilo mnogo hubavo ,,,triabva vsichki da podkrepiame zashtoto ot pravitelstvoto sa moderni,renovirani sozialisti…”
Da i se chudish na razsazdeniyata…a kakvo ostava za neinite deza?-poglashtat dumite i luzite na roditelite si ihodiat pred NDK-gorkite, za sazalenie sme v kakvo izostanalo obshtestvo ziveem!
Zabogatiaha nezakonno,shtastlivi sa , che im sa pulni dzoibovete,no …pakHodiat pred NDK”zashtoto mileeli za bednite,vsichki sme bili ravni”=tova sa moi priyateli,pulni lizemeri- skakvito e pulno nasheto o-stvo
Shte hodim na protestite i tozi pat shte se borim do krai za nashite deza i vnuzi.
Niama da osiguriavame “mir i spokoistvie na upravliavashtite”!-narodut iska spravedlivost!!!!
То на времето и така наричаха западния и източния свят /източно немачко и западно имачко/. Как де не се смееш? И кв.”Люлин” беше в списъка на вицовете, защото бил построен, за да се докаже, че и на запад може да се живее кофти. А иначе, г-н Инджев, разказвате до болка позната картина, където системното недояждане си беше реалната действителност /в цялото СССР/. При завръщането си през лятото майките ни се чудеха къде са отишли килограмите ни. И ни угояваха за следващата експедиция. Аз лично съм си носил консерви, защото нямаше гаранция, че вдруги ден в магазина няма да има само хляб и горчица с хрян. Такива ми ти работи. Единственото хубаво в цялата работа беше, че имаше безкрайно интелегентни и образоване хора в университета, общуването с които си беше истинско откровение. И прекрасната библиотека, естествено без томовете на идиота Ленин и събраните съчинения на “младия и начинаещ писател Леонид Брежнев”.